Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Градът на Константин – новият Йерусалим

Вторник, 21 Май 2019 Написана от Златина Иванова

St Constantine the GreatМонашеството прониква в новата столица на Римската империя, Константинопол, през Мала Азия. Въпреки някои податки, че манастири в Константинопол се появяват още по времето на имп. Константин Велики, смята се, че разцветът на градската монашеска култура във византийската столица е свързан с управлението на Теодосий Велики (379-395).[1] Факт е, че манастирските общности в Новия Рим обаче отстъпват по авторитет не само на монашеските центрове в Мала Азия, Палестина, Сирия и Египет, но и на манастирските общности в мегаполиси като Антиохия, Александрия и Йерусалим, където вече има формирана християнска култура.[2] Именно там се стичат и най-много поклонници, за да се срещнат с изтъкнати аскети. Там се проявяват и всички нови тенденции в развитието на монашеското движение и култура по принцип. Като новия мегаполис на Източната Римска империя Константинопол бързо фокусира вниманието на всички и заема централно място в пъстрата монашеска география на Византия. „Не минава нито ден в Града без нова проява на монашеския опит, пренасян чрез хора и идеи, идващи от всички краища на източното християнско монашество“, пише Питър Хетли в своето проучване за монашеското движение и манастирите в Константинопол от 350 до 850 г.[3] Наистина, столицата на империята бързо се превръща в пресечна точка на най-разнообразни тенденции в монашеското движение: градско или провинциално, киновийно, идиоритмично или отшелническо, социално ориентирано или с екзотични форми на аскеза, подобно на сирийското.

Според Сирил Манго, през 6 в. в Константинопол и околностите има до 80 манастира, от които само 9 са в границите на града, 23 – между стените на Константин и на Теодосий, и 13 – в покрайнините.[4] Въз основа на тези данни известният византинист прави извода, че до 6 в. в новата столица на Империята все още не могат да приемат модела за „градски манастир“, който е разположен в сърцето на града. Според по-новото проучване на константинополските манастири на Хетли, през 30-те години на 5 в. в Константинопол живеят между 10 и 15 хиляди монаси (от общо 100-200 хиляди жители), включително пришълци и отшелници, организирани в около 40 засвидетелствани в изворите манастири. Повечето обаче са нетрайни и 12 от тях изчезват много скоро от историческата сцена.

От 430 г. започва нов период на монашеството в Константинопол, когато се явяват нови лидери на монашеското движение в лицето на Авксентий,[5] Матрона,[6] Даниил Стълпник и др., оформили новия облик на градското монашество във византийската столица.[7] Съществена част от манастирите през този период, около 20%, продължават да имат игумени с източен произход – от Сирия, Фригия, Крит, Египет, Рим.

Р. Жанин изброява 92 манастира във византийската столица през 6 в., повечето от които не се споменават в по-късни извори. Само 22 от тях продължават съществуването си до началото на 8 в., 6 са разрушени от Константин Копроним, един е възобновен от св. Лука Стълпник в 10 в., 5 се срещат в изворите от 10 в. и един – през 1025 г.; един е засвидетелстван в началото на 13 в., а 4 просъществуват чак до 14 в.[8] Питър Каранис отбелязва тенденцията за намаляване броя на византийските манастири в изворите през 7 в., която тенденция се запазва и през 8 в., като тя важи не само за столичните манастири. Сред възможните причини е както отпадането на териториите, където се заражда монашеското движение, от Източната Римска империя през 7 в., така и иконоборческата политика на Исаврийската династия. От началото на 9 в. монашеското движение във Византия навлиза в нова фаза на развитието си, определяна от историците като „златен век на византийското монашество“. За периода 780-1200 г. Жанин отбелязва 159 нови манастира в Константинопол и неговия европейски хинтерланд.[9]

Зараждането на собствено градско монашество в Константинопол е свързано с монашеските общности, организирани от две ключови за църковната история в периода фигури – Маратоний и Македоний. Възникнали в градска среда в периода 340-350 г., тези общности имат за свой водещ идеал социалното служение или грижата за бедни и други нуждаещи се жители на столицата. Силно влияние над тях оказва Севастийският еп. Евстатий, чийто манастири също са ориентирани към благотворителност сред бедните и болните в града като практическа изява на вярата. Броят на тези монаси в столицата не е известен от изворите, но фактът, че имат ключова роля за поставянето на Македоний на епископската катедра в Константинопол говори, че е бил съществен. Със слизането от историческата сцена на техните покровители, към 360 г., движението също изчезва, а манастирите им западат. Хетли определя този пръв експеримент за създаване на градско монашество в Константинопол като неуспех.

Първият монах, влязъл във фокуса на общественото внимание в новата столица на империята, е Йона, арменец по произход, бивш военен, заживял в килия в околностите на Константинопол, недалеч от гр. Алмирис. Около себе си той събира 24 монаси и си спечелва авторитета на свят човек, посредник в решаването на редица проблеми на местното население.

Първият документиран в извори Константинополски киновиен манастир е Далмат (Δαλμάτου, Δαλματίου), основан в 382 г. от сирийския монах Исаак († 383 или 396 г.)[10] вън от Константиновата стена, в източната част на столичния квартал „Псаматия“.[11] Созомен разказва как с предсказанието за смъртта на арианския имп. Валенс през 378 г. Исаак придобил авторитет на свят човек и пророк. Имп. Теодосий I връща от заточение Исаак, а местният аристократ Сатурнин построява манастир, чийто пръв игумен става той. Аскетът участва активно и в работата на Втория вселенски събор в Константинопол, 381 г., като защитник на православното учение за единосъщието. Неговият наследник като игумен на манастира е Далмат, бивш военен от императорската гвардия, на чието име се и преименува манастирът. По време на несторианския спор, разтърсил столицата и цялата империя, манастирът е основният център на защитниците на православието. Авторитетът на обителта издига нейният игумен до позицията на надзорник на всички столични манастири: ἀρχιμανδρίτης τῶν μοναστιριών, ἔξαρχος. От края на 7 в. е ползван за заточение на свалените от власт императори, най-известни сред които са Юстиниан II Ринотмет (685-695; 705-711), Леонтий (695-698) и Филипик Вардан (711-713).

Друг известен манастир в ранния Константинопол – този на Неспящите (Μονή τῶν ἀκοιμήτων), също е дело на сирийски монах. В периода 420-425 г. Александър Акимит заедно с цялото си братство се преселва от Сирия в столицата[12] и се установява отначало близо до храма „Св. Мина“ в кв. „Мангана“. Впоследствие братството се премества от източната страна на Босфора, в местността „Иринеон“, където манастирът процъфтява под ръководството на антимонофизита Маркел Акимит. Манастирът на неспящите е триезичен – служи се на гръцки, латински и сирийски, а през 463 г. част от братството се премества в новооснования Студийски манастир, който първоначално носи същото име. Историята на манастирите на неспящите заема централно място във втория период от развитието на монашеството в Константинопол – от Ефеския събор, 431 г., до началото на Юстиниановото управление, а основен източник за повторния му разцвет е житието на Маркел.[13] Един от белезите на този втори период, според периодизацията на Хетли, e повишената политическа активност на константинополските монаси. Ярък пример е самото братство на неспящите, които организират публичен протест пред „Св. Софѝя“ и на Хиподрума, воден лично от игумена Маркел, срещу влиянието в императорския двор на арианина Патриций, син на готския пълководец Аспар, обявен за съимператор на Лъв I (457-474). Императорът е принуден да обещае, че Патриций ще стане кесар и зет на императора, едва след като приеме православието.

Студийският манастир „Св. Йоан Кръстител“ (τῶν Στουδίου) е издигнат на седмия хълм в Константинопол – Ксиролофос, от лявата страна на Златната порта на стената на Теодосий и е един от емблематичните манастири на Византия. Негов основател е светско лице, член на синклита на византийската столица, на име Студит, който първоначално става ктитор на голяма трикорабна базилика. Именно там се установяват акимитите от манастира на преп. Александър в 463 г. В Хроника Теофан Изповедник посочва именно тази дата за основаването на обителта, но Манго приема за дата на основаването именно изграждането на първия храм от Студит в 454 г. Безспорният си разцвет и водеща роля в живота на столицата манастирът преживява през 8-9 в., когато там е Теодор Студит и обителта е обитавана от 700 монаси. До края на Империята тя остава една от водещите религиозни институции в Града – трима монаси от братството стават столични патриарси, а трима императори стават монаси на Студийското братство.

От Сирия в Константинопол се преселва и най-известният стълпник в историята на Константинополската църква – преп. Даниил Стълпник (409-493). Историческата рамка на житието му обхваща управлението на Лъв Ι, Зинон, бунта на Василск и началото на управлението на Анастасий. Освен характерните за светците чудодейни намеси в личния живот на обикновени хора и на висши сановници (измолва престолонаследник на имп. Лъв, излекува дъщерята на бившия димарх на Константинопол Кир и др.), Даниил е въвлечен и в политическия живот на Империята. При него лично идват бившата имп. Евдокия, патр. Генадий, който го ръкополага за свещеник по заповед на императора, самият имп. Лъв многократно посещава светеца. Когато кралят на вандалите Гейзерик (428-477) напада Александрия, василевсът заедно със сената отиват при кулата на преподобния за съвет и молитвена помощ. Даниил им предсказва, че Гейзерик няма да успее да превземе Александрия, което и се случва. В благодарност василевсът изгражда около стълпа на Даниил цял комплекс – странноприемница за многото поклонници, храм, посветен на св. Симеон Стълпник, където тържествено са пренесени и неговите св. мощи, както и килии за неговите монаси-ученици.[14]

Манастирът „Хора“ (Χώρα) е разположен в северозападния район на Града, като основаването му се поставя от различните изследователи в 6 или 7 в. – в зависимост от мнението за автентичността на достигналите извори. С него е свързан и единственият извор с монашески произход, осветляващ манастирския живот в Константинопол през 6 в., въпреки интензитета на монашеския живот в столицата в този период. Става дума за житието на Теодор от „Хора“, в което се описва строежа на манастирския комплекс, благотворителната дейност, гостоприемството, монашеската дисциплина и обучението в обителта.[15] Според този извор, който е възможно да е бил създаден по-късно, макар да използва сведения от съвременни на описваните събития източници, „Хора“ е основан от чичото на имп. Теодора, Теодор,[16] а според други основател е Крисп, зет на имп. Фока (602-610).[17] Режимът в манастира, ръководен от Теодор, не е нито киновиен, нито анахоретски, а от междинен градски хибриден вид.[18] Също като „Студион“, и „Хора“ играе съществена роля в монашеската съпротива срещу иконоборческата политика на императорите от Исаврийската династия.

Сред ранните константинополски манастири с активна роля в политическия и в църковния живот на столицата е и „Св. Ипатий“ (Ρουφινιαναί), разположен в азиатската страна на Града, на брега на Пропондида югоизточно от Халкидон. Той е основан от префекта на претория Руфин, застроил района в края на 4 в. Приел християнството, Руфин построява тук храм, посветен на св. ап. Петър и Павел, а малко по-късно изгражда и манастир, в който настанява египетски монаси. Руфин е убит в 395 г. и манастирът е изоставен, за да се възроди отново при игумена Ипатий.[19] Той ръководи братство от 50 монаси до смъртта си в 446 г., когато обителта приема неговото име.[20] Манастирът играе активна роля в породения от оригенистките спорове конфликт на св. Йоан Златоуст с Александрийския патр. Теофил, което довежда до отстраняване на патриарха от столицата след т. нар. Събор при дъба, проведен в 403 г. в храма „Св. Апостоли“ (Ἀποστόλειον). Този манастир е и интересен пример за икономическа самостоятелност чрез развиването на собствено стопанство, съчетаването на ръчен труд на монасите, обработването на земи около манастира и патронаж от страна на заможни жители на града, и е един от малкото ранновизантийски манастири в Константинопол, продължили съществуването си до края на 13 в., след което изворите престават да го споменават.[21]

Активна роля в оригенисткия спор в столицата играе и девическият манастир „Олимпия“ (Ὁλυμπίας).[22] Именно тук намират убежище прогонените от патр. Теофил Александрийски нитрийски монаси-оригенисти, както и низвергнатите на събора в Александрия епископи през 400 г. Основателката на манастира Олимпия (361 или 368 – 408 г.) произхожда от аристократично семейство. Овдовявайки, тя продава многобройните си владения в Тракия, Галатия, Кападокия, Витиния и Константинопол и става една от най-големите благодетелки на Църквата в онзи период и лично на св. Йоан Златоуст. Ръкоположена е за дякониса от патр. Нектарий и създава сестринство близо до „Св. Софѝя“, което е наброявало 250 монахини, като по този начин манастирът става един от малкото, основани в границите на самия град и то в неговия център. Заради подкрепата си за св. Йоан Златоуст, тя е заточена в Никомидия, където Златоуст ѝ пише няколко писма. Манастирът „Олимпия“ е разрушен по време на въстанието „Ника“ и е възстановен и тържествено открит от Юстиниан в 537 г.

Засилващото се влияние на монасите върху столичното население кара държавата да предприеме първите законодателни стъпки за неговото ограничаване. Редица закони се опитват да ограничат включването на хора с публични длъжности сред монасите. Така например, закон от 370 г. забранява на хора, заемащи публични длъжности, да стават монаси, а в случай, че се оттеглят в Египет или на Изток, имуществото им следва да бъде отнето и предадено на тези, които ще изпълняват задълженията им. През 398 г. имп. Аркадий забранява на епископите да ръкополагат за клирици хора, изпълняващи административни и други публични длъжности. Вместо това те трябва да избират нови свещенослужители от редиците на монасите. В Теодосиевия кодекс е включена забрана от 2.9.390 г. монасите да живеят в градовете, вместо което да обитават „пустинята“ – като естествена среда за монашеско житие.[23] Разбира се, действителността е вече различна и две години по-късно този закон е отменен – монасите, напуснали градовете, трябва да се оставят да се върнат, гласи новият закон, приет на 17.4.392 г. Тази законодателна дейност показва повишената чувствителност на държавната власт към новото духовно движение, придобило ясни социални характеристики. Проблемите за държавата стават още по-сериозни, когато вече хилядите монаси започват активно да влияят върху политическите процеси в Града и в цялата Империя. Първата вълна на политизация на монашеството е в средата на 5 в., когато Империята живее под знака на христологичните спорове и Халкидонския събор (451 г.). Тогава стотици монаси излизат на улиците не само в Константинопол, но и в други мегаполиси, за да протестират най-вече срещу христологичната политика на императорите, но и срещу официалната църква. Въпреки че учението на Православната църква за двете природи на Христос намира най-ревностни защитници тъкмо сред монасите, епископите – участници в Халкидонския събор също си поставят за цел да разрешат проблемите, които създава мощното градско монашество. Няколко канона на събора (3, 18 и 23) ограничават анархичните тенденции сред монашеското движение и ограничават участието на монаси в т. нар. светски дела.[24] Правило 23 се отнася специално за монасите, които се установяват в Константинопол и постановява монаси от манастири извън столицата „да се отстраняват от царствения град“ и „да се връщат по местата им“ дори въпреки волята им, защото „произвеждат смущения и нарушават църковния ред и даже разстройват домовете на някои“.[25]

Нов етап в държавната политика към монашеското движение настъпва при имп. Юстиниан. От 168 новели, включени в Corpus iuris civilis, 36 са посветени на църковните въпроси,[26] които впоследствие стават част от многобройните византийски номоканони и юридически сборници от 6 и 7 в. и се използват чак до падането на Константинопол в 1453 г. Неговите реформи дават предимство на киновийното монашество пред всички други форми и целят противодействие на сектантските тенденции в монашеството, като интегрират монашеския институт в църковните и светски структури на Империята.[27] Този процес започва още с делото на кападокийските отци и по-специално св. Василий Велики, който се стреми да интегрира монашеското движение в църковния живот в градовете и по-малките населени места. Императорските разпоредби обхващат широк кръг въпроси, започвайки от здравето на монасите и до наследството и манастирската собственост. Сред най-важните за монашеския живот в Империята и в Константинопол е Новела 5, издадена в 535 г. и озаглавена „За манастирите, монасите и игумените“. С нея се прави опит манастирската система да бъде включена изцяло в имперските църковно-административни структури. Забранява се основаване на нови манастири без разрешение на местния епископ, предоставя се свобода на робите, одобрени от игумена да станат монаси, регулира се (макар и твърде общо) броят на монасите в манастирите – той трябва да е „нито твърде голям, нито твърде малък, така че монасите в манастира да живеят отделно един от друг и да имат собствен дом (οἰκήμασι)“, но същевременно монасите трябва да ядат и спят под един покрив, в едно помещение, за да свидетелстват за „благонравие“, а само на анахоретите и исихастите се позволява да обитават отделно жилище. Глава 5 урежда правото на имущество на монасите – според този текст, цялото имущество на монаха става собственост на манастира, дори да липсва изрично изразена негова воля за това, като на децата му се оставя една четвърт от имуществото. „Единната законност“ (μίαν συνέχειαν τοῦ νόμου) относно монасите и манастирите трябва да бъде спазвана във всички диоцези – „Илирик и Либия, Италия и целия Запад, както и от славните префекти на двата Рима“.

Резултат от Юстиниановите манастирски реформи е, че монашеският живот в столицата придобива стабилност, каквато до този момент не е познавал, но това е за сметка на ограничаване на свободата и автономията на манастирите. Друг безспорен факт е, че монашеското движение трудно се удържа в законовите рамки, които Империята се опитва да му постави и ако това важи дори за догматичните определения на най-авторитетните църковни събори, за които са необходими десетилетия, ако не и столетия, докато бъдат възприети от църковното съзнание като цяло,[28] то колко повече тази относителност на институционалните разпоредби важи за решения с административен характер. Намалената политическа активност на столичните монаси по времето на Юстиниан обаче е показателна. Хетли търси обяснение на това: „Може би те са загубили вяра в своята способност да упражнят влияние над двора чрез публични демонстрации или са решили да се посветят на неща, повече характерни за монашеската им природа. Както и да стоят нещата, има съществена промяна спрямо предните десетилетия, и широкомащабните политически движения с участието на монаси през този период намаляват“.[29]

Средата на 6 в. е време на осезаемо присъствие на монаси-монофизити в църковния живот на столицата, за което подробно съобщава Йоан Ефески. Много от тях идват от Египет, Сирия и Палестина, за да търсят посредничеството на висши служители в двора или дори сред императорското семейство по спорни казуси в своите църковни диоцези. За покровителството на монасите-монофизити от страна на Юстиниан и Теодора ясно свидетелства безпрецедентният факт на появата на монофизитски манастир, който е собственост на императора, и то в самия център на Града – става дума за манастира „Св. Сергий“, създаден в двореца „Βουκολέων“, тогава носещ името „Хормизд“ (Ὁρμίσδας), лична резиденция на Юстиниан до възкачването му на престола. Монофизитски извори говорят за 500 монаси, обитаващи новия манастир. По същото време в „Сика“, където от началото на 6 в. вече съществуват няколко халкидонски манастира, възникват други три „домове на монофизити“ – на сирийските монаси Mar Mare, на Z’ura и манастирът на Теодосий Александрийски. Според Йоан Ефески, монофизитските монаси успяват да се превърнат от преследвани за вярата си в местни монаси, а Константинопол да превърнат от място на заточението им в място на богослужение.[30] Тези манастири развиват активна социална дейност – трапезария за над 600 души дневно, странноприемница и други благотворителни институти – и внасят нова струя в църковната благотворителност в Града.

Периодът след Юстиниан до началото на иконоборческата политика на имп. Лъв III Исавър (717-741) се характеризира със стабилизиране на финансовото състояние на столичните манастири, но откъсването на монашеството там от източните монашески центрове в Египет, Сирия и Палестина вследствие от персийските войни и ислямската експанзия лишава местното монашество от влиянието на източните аскетични идеи, характерно за предните периоди. Трулският събор, 691-692 г., отчита отдалечаването на столичното монашество от египетските монашески идеали, осигурявали интегритета на монашеското движение по принцип, и още повече ограничава движението на монаси и монахини извън манастирите, обявява анахоретите за нежелани гости на столицата, стреми се да унифицира външния им вид с този на останалите монаси.[31] Монашеството в столицата губи радикалността си и точно това допринася за постепенното намаляване на неговия авторитет. Неслучайно най-авторитетната монашеска фигура в този период е св. Максим Изповедник (580-662), който влиза в конфликт с императорската власт и завършва живота си като изповедник на православието.[32] Иконоборческата криза и антимонашеската политика на Копроним консолидират монашеството в столицата и допринасят за неговия нов облик, чийто носители вече не идват от старите монашески центрове, а са местни лица, каквито са семейството на преп. Теодор Студит и др.

[1] По-късни извори като Patria Konstaninopoleos (10 в.) свързват установяването на устойчиви монашески общности в новата столица с името на св. Константин Велики, което се оспорва: Ангелова, З. „Манастирът в пустинята на столичния град, или Константинополските манастири през V-X век“ – В: Civitas Divino-Humana. Сборник в чест на проф. Георги Бакалов, С. 2004, с. 261-273.
[2] Hatlie, P. Monks and Monasteries of Constantinople ca 350-850, Cambridge 2007, р. 30.
[3] Ibid., р. 31
[4] Mango, C. Studies on Constantinople, London 1996, р. 117-133.
[5] Vita Auxentios – BHG 199, 1429-1432.
[6] Vita Matrona – BHG 1221, 30.
[7] Ibid., р. 91
[8] Charanis, P. The Monk as an Element of Byzantine Society, Dumbartun Oaks Papers 25, 1971.
[9] Janin, R. La géographie ecclésiastique de l'Empire byzantin. Première partie, 3: Les églises et les monastères, Paris 1953.
[10] Vita Isakios – BHG 956, 251-252.
[11] Именно тук, в 14-я район на Константинопол, който е по-слабо заселен от останалите, възникват първите манастири: Hatlie, P. Op. cit., p. 59.
[12] Виж: Vita Alexandri, ed. de Stoop – Patrologia Orientalis, 6, p. 658-702 (BHG 47); Drecoll, V. H. „Die Stadtklöster in Kleinasien und Konstantinopel bis 451 n. Chr.“ – CrSt 23, 2002, S. 632-648. В тази статия авторът доказва, че повечето градски манастири, не само в столицата, но и в Мала Азия, възникват в непосредствена близост до града, а едва при разрастването на населеното място, те се оказват в границите на града и се превръщат наистина в „градски манастири“.
[13] Vita Markellos – BHG 10272, 13; запазен в препис от 10 в., изготвен в Студийския манастир.
[14] Ηλιάδη, Α. Κ. Πολιτική εξουσία και αγιότητα στο πρώιμο Βυζάντιο. Ο βίος του Δανιήλ του Στυλίτη (5ος μ. Χ.).
[15] Hatlie, P. Op. cit., p. 133-134.
[16] Vita Theodori – BHG 1743, 35, 14.26-35.
[17] Oxford Dictionary of Byzantium, p. 428.
[18] Hatlie, P. Op. cit., p. 197.
[19] Vita Hypatios – BHG 760, 8, 98.4-5.
[20] Хетли дава манастира на Ипатий като пример за ограничаване на броя на братството по икономически съображения. Ипатий започва възраждането на манастира само с трима монаси и за 30 години броят им достига до 30 (Op. cit., p. 77).
[21] Oxford Dictionary of Byzantium, р. 1814.
[22] Vita Olimpias – BHG 1379, 6, 414.22-25.
[23] Codex Theodosius 16, 3, 1.
[24] Според тези правила монасите нямат право да поемат самоволно управлението на имоти на светски лица, независимо от какви подбуди са движени, освен ако епископът изрично не им е възложил да се грижат най-вече за благотворителните институти на църквата. Интересна картина за колорита на църковния живот ни разкрива Правило 18, което забранява на монасите и клириците да дават клетви за участие в съзаклятие срещу епископи.
[25] The Canons of the First Four General Councils of Nicaea, Constantinople, Ephesus and Chalcedon, ed. by W. Bright, 1892, р. 211.
[26] Това са новели 3, 5-7, 9, 11, 16, 20, 37, 40, 42, 45, 46, 55-59, 65, 67, 76, 77, 79, 83, 86, 109, 111, 120, 123, 129, 131, 131-133, 137, 144, 146. Издания на Юстиниановите новели има на основните европейски езици: Das Corpus Juris Civilis in Deutsche übersetzt, Bd. 7, hrsg. C. E. Otto, B. Schilling, C. F. F. Sintenis, Leipzig 1833; The Civil Law, Including The Twelve Tables, The Institutes of Gaius, The Rules of Ulpian, The Opinions of Paulus, The Enactments of Justinian, and The Constitutions of Leo, Vol. 16-17, tr. S. P. Scott, Cincinnati 1932; Les novelles de l’empereur Justinien, Vol. 1-2, tr. par A. Bérenger fils. Metz, 1810-1811, Aalen 1979; Максимович, К. А. „Церковные новеллы св. императора Юстиниана I (527-565) в современном русском переводе“ – В: Вестник ПСТГУ, 1: Богословие, Философия, 17, 2007, с. 27-44.
[27] Hatlie, P. Op. cit., p. 62.
[28] Показателно е, че 150 години след съборите в Ефес и Халкидон споровете за двете природи на Христос продължават да разделят монашеското движение в столицата и в цялата Империя. Опитите на имп. Юстиниан да се справи с монасите монофизити, несториани и оригенисти в Константинопол са показателни за това колко неуверена се чувства държавната власт в опитите да хомогенизира монашеството и да го превърне в стройно и предвидимо социално движение. Дори Петият вселенски събор, 553 г., който слага край на влиянието на монасите-монофизити Леонтий, Тома и други оригенисти в столицата, няма дисциплиниращата сила да реши проблема сред всички монашески общности. За това виж: Hatlie, P. Op. cit., p. 139-141; Ευάγγελου Κ. Χρίστου, Η εκκλησιαστική πολιτική του Ιουστινιανού περί τα τρία κεφαλαία και την Ε΄ Οικουμενική Σύνοδο, Πατριαρχικού ίδρυμα πατερικών μελετών, Θεσσαλονίκη 1969.
[29] Hatlie, P. Op. cit., o. 152.
[30] Harvey, S. A. Asceticism and Society in Crisis. John of Ephesus and the Lives of the Eastern Saints, Berkeley, Los Angeles, London 1990 (= TCH 18), р. 87-88. Разказът на Йоан Ефески дава интересна информация за живота на монофизитските монаси по време на чумната епидемия. Основателят на първия манастир, Mar Mare умира в 542 г., като малко преди това успява да завърши двете големи гробници за жертвите на чумната епидемия. Самият Йоан Ефески за известно време ръководи манастира и живее в него по време на престоя си в столицата от 540 г. до края на 70-те години на 6 в. Виж: Hatlie, P. Op. cit., p. 147.
[31] Карташев, А. В. Вселенские соборы, Париж 1963.
[32] Brock, S. „An Early Syriac Life of Maximus the Confessor“ – In: Analecta Bollandiana, 91, 1973, p. 299-346.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u4kq8 

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме