Като възможен епиграф – характеристика на границите на моята тема, могат да послужат стиховете на Пастернак от поемата „Высокая болезнь”:
„Я говорю за всю среду,
С которой я имел в виду
Сойти со сценой, и сойду”.
В този смисъл ще съсредоточа вниманието си към „моето” време, т. е. предимно 60-те и особено 70-те години, и към „моята” среда – московските и петербургските интелигентски кръгове – всичко онова, за което мога да свидетелствам като очевидец.
Много интересно би било да поговорим и за това, което се отнасяше към религиозния живот на други обществени кръгове и преди всичко на бавно умиращото руско село, за дълбокото въздействие на впечатленията от войната като възвръщане от идеологическата хипноза към простите реалности на живота и смъртта.
Но макар и в моята младост, от самия край на военното време, в числото на най-силните и незабравими впечатления за полудетския ми ум да остана близкото познанство с една старица от село, която почти не можеше да чете и да пише, но припяваше произведения от руския религиозен фолклор, т. нар. духовни стихове, и с разбиране цитираше наизуст множество фрази и обрати от църковнославянските богослужебни текстове; макар и да представям себе си с думите на очевидец на онова, което ставаше в градчето, тогава наричащо се Загорск, когато след Втората световна война отново се възраждаше Троице-Сергиевата Лавра и там се събираха, по чудо разбрали за това (в отсъствието на каквато и да било официална информация), вярващи от различни краища на Русия и живееха в землянки само и само за да дочакат деня, когато накрая Лаврата ще бъде отворена; макар и да се наслушах в едно подмосковско селце, където през 60-те прекарвах летата, на разкази за чудесните обръщания, станали на фронта с възрастни местни жители – аз си давам сметка, че по отношение на тези теми все пак не съм в правото си да се изтъквам като очевидец. Тук свидетелството принадлежи на други. Цялата тази реалност оставаше за градския интелигент един постоянно присъстващ фон, но все пак в периферията на неговото полезрение. Мога да спомена още, че покойната Наталия Ивановна Столярова – безстрашната сътрудничка на Солженицин и близка приятелка на Надежда Манделщам, ми разказваше, че нейни наставнички в мъжеството (напълно секуларно при нея) били срещнатите в ГУЛАГ православни старици, една от които например казвала на измъчващия ги гепеушник (от ГПУ/КГБ, „кагебеец”, бел.прев.): „Ето, вие един от друг се страхувате, от началството се страхувате, а аз от тебе не се страхувам", – и отказвала да предаде скрилия се свещеник: „Да, знам, къде е той, но на тебе няма да кажа!". О, руските старици от тези недалечни, но вече труднопредставими времена! Случи ми се да разговарям с възрастен немски психиатър, приел православието, след като в плен видял тяхната доброта дори и към него, в същия смисъл, в който това се казва в молитвата – страдащ и пленен. Но още един път – това е отделна тема.
Руската интелигенция, може би дори повече и във всеки случай не по-малко от своите западни колеги, е особена species[1] – не по-добра и не по-лоша от останалите, но различна. Би било непредпазливо да й се приписва морално или даже умствено превъзходство: разбира се, аз в качеството си на интелектуалец просто съм длъжен да имам някакви познания, каквито моят събрат няма – но нали и той почти сигурно знае неща, които аз не знам. Ще е и невнимателно, ако приемаме за аксиома, че тази почерпена от книгите, словесно-умствена, литературно-философска култура, пазител и едновременно с това продукт на която е интелигентът, е нещо по-висше, по-ценно от навиците на житейската, ежедневна култура, подреждаща живота на добрия свещеник, на благопристойния дворянин или на честния селянин от миналите времена. Но все пак, както ненапразно казва руската пословица, „написаното с перо не се сече с брадва” (а в късните съветски времена интелигенцията повтаряше същата поговорка в нейния фантастичен вариант, предложен от Михаил Булгаков, „ръкописите не горят”, макар прекалено добре да знаеше, че не бива да приема това твърде буквално); да, „в годината на страха и на колебанията земни”, когато секирата наляво и надясно изкоренява вековни лесове, именно книжната култура има особени възможности да се съхрани, или по-точно отново и отново да умира и пак да се ражда след клиничната си смърт в същото време, в което битовата култура умира – уви, безвъзвратно – заедно със съответната социална група, с разрушаването на условията за даден начин на живот.
„Теперь допускают в пеплу:
- Ройтесь в добре и зле!
Теперь допускают в пеплу:
- Ищите счастье в золе!”.
Само че реалността беше по-сложна, отколкото тоталитарният проект, осъществяването на чиито детайли отне толкова много време. Както е известно, тиражът на първото издание на книгата на Михаил Булгаков „Дяволиада” (1925) беше почти изцяло унищожен – но тук е важно наречието „почти”. Щастливият случай донесе един от малкото скрити екземпляри в библиотеката на родителите ми, където аз като ученик я четях и препрочитах, запомняйки я едва ли не наизуст. Когато бях дете, т. е. в късносталинските и раннохрусчовите времена, самиздатът все още не съществуваше, но старите книги бяха – най-малкото за жителите на столицата, московчани и ленинградчани – в някои отношения по-достъпни, отколкото по-късно. Преди всичко все още имаше – чисто количествено – твърде много дореволюционни издания; независимо от унищоженията пространството беше гъсто наситено с тях. Отивайки на гости на мой познат младеж, не много по-възрастен от мен, видях при майка му едва побиращи се по стените на стаята сборници от символистки списания, които тя известно време ми даваше да чета, докато страхът й от ГПУ – предишното название на КГБ – не я принуди да прекрати това; за тази епоха са много характерни и възможността, и нейните граници. И в онова време магазините за стари книги не купуваха и не продаваха нито Библията, нито молитвеници, ала забраната върху религиозно-философската литература, встъпила в пълната си сила в началото на хрусчовия и през брежневия период, още не се спазваше. По пътя от училището към дома си аз редовно влизах в един такъв антиквариат, където месеци наред стояха събраните съчинения на Владимир Соловьов, и тъй като нямах пари, за да ги купя, се възползвах от разположението на книжарите и го прелиствах направо там, на място; затова пък книгата на Гершензон, посветена на тълкуванията на Стария завет и озаглавена „Ключ към вярата”, струваше на друго място само 50 копейки, така че за нея джобните ми ученически пари стигнаха. Това се отнасяше с още по-голяма сила за чуждоезичните издания. Хаотичността на руския живот неведнъж се явяваше като добра възможност да бъдат подминати тоталитарните забрани. Моя германска позната от 60-те години, руски филолог и теолог, резюмира опита си от едно от първите си пътувания в Съветския съюз в изумения израз: „При вас навсякъде е стена, а в стената – навсякъде пролуки!”.
Не случайно аз и моите приятели бяхме склонни да виждаме особено убедителна за нас парадигма на вярата във фигурата на известния проповедник, служещия в Лондон митрополит Антоний Блум: както е известно от неговите собствени думи, обръщането му към вярата на 14-годишна възраст – без някакво предварително религиозно възпитание и на фона на катастрофичната съдба на руското емигрантство – е резултат от опита му да прочете Евангелието от Марк, предприет не само без каквато и да било подготовка, но и с намерението веднъж завинаги да се разправи с религията, да се раздели с нея. Бил е насаме с Евангелието, четял го е и непосредствено се убеждавал в реалното присъствие на Христос. Колко много са младите хора от съветските времена, заловени в галилейските мрежи чрез четенето на книги, които ще разпознаят себе си в този разказ! Аз в никакъв случай не желая думите ми да се възприемат като едностранно еуфорична възхвала на феномена на „книжното” обръщане към вярата. Първо – при това с всички уговорки за нашата неспособност да съдим за тайните на душата – в голямата част от известните ми пълноценни и убедителни обръщания книжните източници не са били единствените – те са замествали някакъв недостиг, болезнен дефицит, но не и абсолютното отсъствие на житейски корени. Човек може да бъде подготвен за вярата от семейната атмосфера, дори и нецърковна, но съхранила християнската по същността си нравствена традиция. Така е било, разбира се, и с младия Андрей Блум (Андрей е неговото светско име); баща му, потомствен руски дипломат, поради съвестта си непожелал след революцията да се възползва от привилегиите на образованието си, е бил суров, аскетичен човек, отдаден на стоицизма на праведността. Така беше, mutatis mutandis[2], и в моя собствен случай; аз израснах в интелигентска среда, откъснала се от църковността, но и твърде далеч от атеизма, решително отхвърляща съветския атеизъм, и главното – възпитаваща в мен чувството за принадлежност към стара културна и нравствена традиция в нейния истински вид, непредставим без религиозното измерение. Второ, напълно очевидно е, че за души, не така пламенни, както владиката Антоний, и в по-малка степен от него готови да се отдадат на преоткритата вяра и да приемат свързаните с нея опасности, „книжният” път даваше възможности за редукция на вярата до ценности, de facto иманентни на културата.
Ще се опитам тук с няколко думи да очертая схемата на тази историческа еволюция.
Най-трудното от всичко в моята тема е да се опише тази нейна предистория – това неуловимо присъствие във въздуха на спомена за федотовските времена. Тогава, когато официалната идеология все още беше достатъчно силна, за да доведе до интелектуално отчаяние дори онези, които сама по себе си не успя да пречупи, известно, макар и силно стеснено пространство възникваше между двете парадигми на тази идеология – първата, довоенна и по-марксистка, втората, следвоенна, по-националистическа. От първата парадигма при желание можеше да се изведе правото и даже задължението да бъде четен важният за генезиса на марксизма Хегел; а оттам вече тръгваха неща, решително противоречащи на патологично ограничения съветски атеизъм. Чрез втората парадигма имаше възможност да се търси правото да се прояви интерес към източниците на художествената култура на руския народ, ergo, към древноруската икона и към църковната архитектура.
Първото и твърде орязано издание на труда на Алпатов за преподобния Андрей Рубльов излезе през същата 1943 г., когато беше легализирана Московската патриаршия; помня какъв радостен потрес бе за мен възможността да прелиствам във втората половина на 40-те тази книжка, отпечатана на лоша хартия, с изключително нискокачествени и малобройни черно-бели репродукции, след като вече бях виждал дореволюционните издания по същата тема – но тази книжка излизаше сега! След това дойдоха двата тома История на византийската живопис на В. И. Лазарев, купени от родителите ми по моя молба веднага след излизането им през 1947 г. В ученическите ми години се случваше да срещам младежи, малко по-големи от мен, умници от съветско потекло, които все още съхраняваха каноничен кръг от задължителна литература – в него влизаха например романите и статиите на Мережковски, чрез Хегел извеждащи мисълта за ролята на християнството в установяването на идеята за личност. Наистина такива разговори бяха, както е казано у Манделщам, от десет крачки нечути: те се водеха или между много добри познати, или, което е още по-показателно, между напълно непознати. Никога няма да забравя как като ученик срещнах край антикварната книжарница възрастен историк, поклонник и познавач на Платоновия идеализъм. В края на продължителния и доверителен разговор аз му предложих да си разменим адресите и имената и в отговор чух: „Не бива, ние общувахме толкова добре само защото не се познаваме и повече няма да се видим”. А обстоятелството, че разговорът ни не засягаше не само политически, но даже и собствено религиозни теми, оставайки в пределите на чисто академичната философия, прави финала му особено симптоматичен. Сходен диалог по темата за личностния характер на християнското изкуство имах с тогава непознати ми младежи – по-възрастни от мен – в Музея на изобразителните изкуства, отворен отново след продължителната му окупация от изложбата с подаръците на Сталин. Също изглежда, че през втората половина на 50-те години, когато младежките преживявания се фокусираха върху XX-ия конгрес и тем подобни и свободолюбието вървеше в изцяло секуларно русло, заниманията с патристика не бяха тема. Все пак обаче, току-що влязъл във Филологическия факултет – беше 1956 г. – се запознах със свой връстник, за когото най-важният и най-интересният философ в цялата история на философията беше Августин като автор на De civitate Dei.[3] Не съм сигурен, че той вече беше успял да се запознае с обемистия труд на Августин в 22 книги, но по някакво достоверно изложение достатъчно добре разбираше за какво става дума там и го приемаше ентусиазирано. Трудно е да се каже какво би излязло от това: уви, през ранната есен на втората година от учението разбрах, че Володя – така се казваше той – е загинал през лятото при твърде неясни обстоятелства – паднал от влака при пълна скорост и се пребил (по това време вратите нямаха съответния механизъм и можеха да се отварят независимо от спирането).
Като жива връзка между времената, описани от Георги Федотов, и нашите дни служеха самотни фигури, в числото на които влизаше например знаменитата пианистка Мария Вениаминовна Юдина. В края на 50-те и началото на 60-те години започна дейността си и отец Александър Мен. Няма да говоря за неговата енория, към която принадлежаха няколко мои приятели, но не и аз самият и следователно не съм в състояние да кажа нещо друго освен общоизвестното. Ще се огранича с констатацията, че сама по себе си решимостта да се пристъпи към мисионерска дейност в такова време и в такова общество, в което и най-добрите вече са се примирили с мисълта, че това не може да бъде, тъй като не може да бъде, е достойна за удивление и възхищение. Без героични пози, внимателно, но и без сянка от капитулантство и мисъл за предаване, той направи невъзможното възможно.
Твърде съществени промени станаха през 70-те години. Тук още веднъж ще си позволя да разкажа две обикновени и затова симптоматични и запомнени от мен случки от това време. С жена ми вървим по една московска улица, към нас се приближава непозната старица и се обръща към съпругата ми: „Дъще, ти си млада и затова, разбира се, знаеш кога тази година започва Великият пост?”. Във всяко едно от предходните съветски десетилетия би било пълно безумие да се предположи, че старицата може да очаква от непозната млада жена - интелигентски тип, да й направи справка за сроковете на Великия пост; сега беше другояче и тя се оказа права - жена ми й даде необходимата информация. Вторият епизод: насреща ми вървят леко подпийнали, съдейки по вида – работници, и синът сериозно упреква баща си: „Тате, трябва да казваш не поп, а свештшеник!”. В този случай поразителното, но и характерното беше, че респектът към духовенството се изискваше не от старото към младото поколение, а, обратно, от сина към бащата.
Макар че владиката Антоний Блум, за когото вече споменах, нееднократно идваше в Москва и служеше в храмовете и по-рано, едва през 70-те години неговата поява всеки път се превръщаше в събитие за вярващата интелигенция като цяло, особено след прекъсването, предизвикано от временната забрана да посещава СССР. Няма да забравя как отивах към храма с тролей, преминавайки през недобре познатите ми източни райони (на Москва, бел. прев.), и на въпроса ми към съседа скоро ли е еди-коя си спирка, получих хоров отговор от целия тролей: „Сергей Сергеевич, ние всички сме за там!” – и как след литургията владиката излезе с кръста и ние, стотица след стотица, приближавахме до него и той всеки гледаше със своя остър, проницателен и неуморим взор като че ли е единственият…
Антоний Блум, способствал чрез присъствието си в Англия за обръщането в православието на немалко англичани, автор на книги за молитвата, които в различните страни привличат най-различни читатели, в това число и такива, които никога преди не са чели подобни книги, – е изключително ярка личност. Той е съумял да осъществи в себе си рядкото съчетание между праведната отдаденост на Бога и творческата инициатива. Като всяка ярка личност той притежава очевидните черти на неповторимостта, на уникалността; освен това върху него е въздействало и времето му, страшно и героично, което го е формирало – първата емиграция, Втората световна война, Resistance[4] и т. н. Но от неповторимото per definitionem[5] не може да се учи; в контекста на своя доклад аз съм длъжен да поставя въпроса за това, което ние се стремяхме да научим от него, т. е. за по-общите, извънличните, парадигматичните черти на неговия облик и проповед. Струва ми се, че на този въпрос може да се отговори по следния начин: владиката Антоний Блум успя с особена сила да даде такъв пример за изповядване на православната вяра, който предполага мъжествен и лишен от илюзии възглед за реалностите на секуларното общество, готовност да дишаш сухия му, хладен въздух, да го гледаш право в очите, като при това не се поддаваш на неговите внушения. В този пункт за нас въобще беше важен опитът на руската православна диаспора, чиято вяра е трябвало да се научи да стои сама и без подкрепа. Разбира се, наред с това ние имахме и други, по-емоционални, дори афективни, романтични причини специално да се интересуваме от този невидян и непредставим за подсъветския човек свят, включващ легендарните времена на Института St.-Serge[6] и други подобни компоненти; понятно е също, че списанието „Вестник РХД” и останалите издания от rue de la Montagne-Ste-Jenevieve[7], появяващи се в съветското пространство като небесен дар, компенсираха напълно ненормалния дефицит на онези времена, днес, за щастие, останали в миналото.
Какво пък, романтичните времена трябваше да свършат и да благодарим на Бога, че даваният ни от Него опит за реалността във всички случаи е по-добър от нашите фантазии. Но няма нищо добро в психологическата склонност на някои мои сънародници и единоверци да преживяват непременно като разочарование прехода към реалността. Благодарната памет за миналото остава наша неотменна длъжност, но не мисля, че примерът на вярата, свикнала да се справя без външни патерици, главната от които може да се изрази чрез формулата „както всички, тъй и аз”, е изгубил своето значение за настоящето, а и за бъдещето.
Интелектуалната горделивост по отношение на живота на онези кръгове, за които не е съвсем свойствен важният за интелигента принцип на личния избор, като всяка гордост и безлюбовност е категорично забранена за християнина. А да упреква когото и да било от неофитите, че през комунизма се е държал по един начин, а днес – по друг, е способен само този, който е сляп за собствения си дял историческа вина; такъв слепец не просто не можеш да наречеш християнин, не можеш да го наречеш и интелигентен човек в етимологическия смисъл на думата, възхождащ към латинския глагол intelligo. Обаче е некоректно и да се надценява значението на състоянията на изменчивата колективна психология, които се променят далеч по-бързо от очакванията и на най-внимателните наблюдатели. Тези състояния, уви, зависят от стихиите на този свят и са твърде неустойчиви; и ако историята на Русия от 20 век, започнала от невъобразимо стремителното превръщане на набожния народ в рушител на храмове и завършила с непредсказаното от никоя “съветология” изчезване от сцената на съветския начин на мислене, все още не ни е научила на това, то на какво, пита се, ни е научила? Но с нас ще останат думите на свободата, чути със сърцата ни в тъмнината на времето, което си бе въобразило, че завинаги е погребало вярата: „Небе и земя ще преминат, ала думите Ми няма да преминат” (Мат. 24: 35), и още: „недейте се съобразява с тоя век, а се преобразявайте чрез обновения ваш ум” (Рим. 12:2).
Между другото на латински „не се съобразявайте” звучи като „nolite conformari” – уместно напомняне за това, че християнският конформизъм е contradictio in adjecto[8]. Остротата, с която съветската действителност ни напомняше тази истина, всъщност е хубавото в този опит, за който пробвах да ви разкажа.
Източник: Община XXI век, 9 (21), 2002 г.
Превод: Марио Коев
[1] Изглед, външност; красота; видение; понятие, идея (лат.).
[2] Да се промени, което трябва да се промени (лат.).
[3] „За Божия град” (лат.).
[4] Френската Съпротива.
[5] По дефиниция (лат.).
[6] Свято-Сергиевият богословски институт в Париж.
[7] Улица в Париж.
[8] Противоречие в определението (лат.).
