Речник срещу „лъжата в азбучен ред”

- Навремето един умен англичанин нарече съветските енциклопедии енциклопедии на лъжата в азбучен ред. Все пак някъде около края на 50-те – началото на 60-те години и в тази страна някои неща започнаха да се променят. Първият том на Краткая литературная энциклопедия, излязъл в края на 1961 г., срещна мислещия читател с все още слабо познатото по това време име на Сергей Аверинцев – име, превърнало се скоро за съветските свободомислещи интелектуалци в също толкова емблематично като имената на Бахтин, Лосев, Лотман, Мамардашвили. В случая със Сергей Сергеевич Аверинцев понятието „учен енциклопедист” наистина носи особена пълнота и точност. Десетки негови енциклопедични статии украсяват споменатия вече седемтомник на Литературная энциклопедия, знаменития двутомник „Мифы народов мира и трите тома на Християнство и са добре познати на специалистите. Най-странно обаче беше Вашето участие в петтомника Философская энциклопедия – така или иначе това издание се намираше под специален идеологически контрол, а в същото време се оказа (поне неговият последен, пети, том) едва ли не най-„ревизионистичното”. Какво се случи?

- Тук съвпаднаха някои обстоятелства. Преди всичко имаше хора с добра воля и решимост да направят нещо. Освен това тогава, през 60-те години, началството ужасно се страхуваше от „марксизма с човешко лице”, увлеченията на младия Маркс и т. н., но спрямо „религиозното мракобесие” никой не очакваше каквито и да било увлечения. От самото начало на Философската енциклопедия статиите на религиозни теми там бяха предварително поръчани, разбира се, на войнстващи атеисти. И ето, идва статията на някакъв важен атеистичен началник. А по това време в редакцията на енциклопедията беше започнал работа Юра Попов – един удивителен човек: едновременно порядъчен, смел и дълбоко, невъзмутимо спокоен. Изпрати ми текста за отзив и написах рецензия. Боже опази, тук нямаше никакъв спор de principiis – само с прискърбие отбелязах, че не са споменати еди-какви си факти, нищо не е казано за дадени неща. При това, както се казва днес, се стараех да имам предвид кои имена авторът със сигурност не знае и просто въобще не е чувал. Онзи, ясно е, изпаднал в ярост. Късал рецензията, хвърлял я по Юра Попов (даже с викове като „Долу поповщината!”), удрял с юмрук по масата и накрая заявил нещо от типа: „Развалям всички договори с вас, повече нищо няма да ви пиша, а вие тепърва ще съжалявате…!”. И след това започна един направо плутовски роман.[1] Юра ме помоли да напиша статията. Казвам му: „Юра, щом си толкова луд да ми поръчаш такова нещо, ще ме е срам, ако не съм толкова луд, че да не го напиша!”. Като начало обаче, защото разбираше, че моят подпис под текста е крайно нежелателен, той поръчал на Юрий Левада – съвсем секуларен, но порядъчен човек и далеч не войнстващ атеист – нещо социологическо, с няколко думи, за християнството по света. И Левада – изцяло посветен в нашия замисъл, написа своя фрагмент, който бе добавен след голямата ми статия. Тъй че моето име също го имаше, но в края на текста стоеше неговото и ако някой мързелив шеф или цензор бегло погледнеше написаното, щеше да види това. По това време Левада вече бе шокирал социолозите с либерализма си, но не беше известен като професионален атеист. Освен това Юра измисли и други хитрини. Всичко изглеждаше много забавно, само че когато томът излезе, се разрази огромен скандал.

- Този том предизвика много шум не само в СССР, но и на Запад. Даже се говори, че френските комунисти се възмутили от „безкритичното отношение на г-н Аверинцев към теологическия материал”!

- Спомням си едно смешно недоразумение със западен читател на петия том на Философската енциклопедия. Когато томът излезе и скандалите около него стигнаха и до идеологическата комисия на ЦК, като задължително приложение към доносите беше добавен и преводът на рецензия, написана от един мюнхенски йезуит, който, слава Богу, е все още жив и здрав. Представете си: „За какво му е на онзи в Мюнхен да чете съветската Философска енциклопедия? Ами за да разбере съветската политика, за какво друго!… Накъде са тръгнали там…”. И достопочтеният рецензент пише, че – тъй и тъй, май никой не е забелязал, че при съветската власт се наблюдава коренен обрат в отношението към религията и философския идеализъм, и призовава да се обърне внимание на петия том. Тук трябва да си призная, че дълго не можехме да разберем откъде пък е видял всичко това. Чак много по-късно ми стана ясно, че не е и можел да го схване по друг начин.

- Това малко прилича на известния виц за американския президент, на когото разказали за зверствата на Сталин, а той отвърнал: „Не може да бъде! Ако наистина е направил само част от това, което казвате, отдавна щеше да е преизбран!”.

- И аз мога да ви разкажа нещо почти анекдотично с една моя германска позната, която дошла в Санкт Петербург и на първия ден поискала да отиде в Лятната градина, защото много била слушала и чела за нея. А как западен човек отива в парк? Стигнала тя пред главния вход, а там пишело: „Лятната градина е затворена за изсушаване”. Същата вечер на гости на свои петербургски приятели разказала за неуспеха си. Те дълго се смели, а след това ѝ обяснили абсурдността на поведението ѝ. Ако тогава е минала зад ъгъла, е щяла да види, че там има проход в оградата, пък и изобщо как не е забелязала, че Лятната градина е пълна с хора?!… След това тя изведе закон, който трябва да се изучава във всички учебници по съветология като „закон на Фери фон Лилиенфелд”: „При вас навсякъде има стени, а в стените навсякъде има дупки”. Казано с други думи, по определение при вас всичко е забранено, само че, от друга страна, зад ъгъла – може.

- Вие досега разказвахте за времена, повече или по-малко „вегетариански”, но какво мислите за онова, което става в Русия днес?

- Днес, в края на столетието и на хилядолетието, по света хората вече са някак объркани. Преди това бяха изплашени и нещастни, но не и така объркани. И най-простите неща биват оспорени, деконструирани не само в мисленето, но и в поведението. Що се отнася до Русия, струва ми се, че в момента всички са смутени от перспективите в политическите промени. Не е за вярване до какви равнища може да достигне инфлацията. Съвсем наскоро разговарях по телефона с едно издателство и попитах дали не е възможно да отложим малко подписването на договор с тях, на което ми отвърнаха: „В момента за нищо не можем да говорим. Възможно е издателството, а и всички подобни издателства след няколко месеца вече да не съществуват”. Ставаше дума за икономически причини, но и политическото бъдеще също безпокои хората. Това, че хората престанаха да се отнасят към политиката прекалено сериозно, навярно самò по себе си е добро. Обаче се страхувам, че ние, източните славяни, а особено пък тъкмо ние – руснаците, сме твърде крайно разположени по полюсите на етическата вертикала: или благородна саможертва, или гола и глупава подлост. А всъщност съществува определено средно положение при вземането на решения, които никак не са на сто процента духовни и нравствени, но са мотивирани практически, през понятието за общата полза, за общото благо – едно много древно, но все още недостатъчно усвоено у нас понятие.

- А каква е оценката Ви за днешните геополитически реалии? Изглежда, в Русия все още далеч не всички са се примирили с тях.

- Да, от време на време в Москва срещам сънародници, които ме удивяват, като казват, че въобще не са могли да си представят разпадането на Съветския съюз. Отвръщам, че винаги съм очаквал точно това. Очаквах разпадането на Съветския съюз, но изобщо не съм очаквал разпада, да кажем, на московския обществен транспорт. Впрочем метрото все още работи, но автобусите и тролеите – вече не. А що се отнася до края на Съветския съюз, майка ми (между другото, половин украинка; когато бях дете, тя ме приспиваше с песни най-често по стихове на Шевченко), още когато Хрушчов промени статута на Крим… Коя година беше?

- 1954!

- … Да, та още тогава тя спокойно отбеляза: „Когато Украина тръгне да се отделя, ще има проблеми”.

- Сергей Сергеевич, какво е Вашето мнение за Ханс Кюнг?[2]

- За мен той е човек, твърде податлив на господстващия културен тренд днес. Все пак не може да не се оцени неговата колосална трудоспособност, която в Тюбинген се е превърнала в местна легенда: в пет часа сутринта той е вече на бюрото си. Познанията му са огромни, обаче по отношение на цялостната му работа твърде много са местата, в които според мен се занимава с второстепенни предмети. Когато обаче човек иска да пише de omnibus et quibusdam aliis, т. е. за всичко на света и за още нещо, това е неизбежно. Нека например вземем това, за което мога да съдя по-добре, отколкото за предмети от типа на древнокитайската култура или даосизма (тук нищо не разбирам, а и бих предпочел за тях да пишат синолози, а още по-добре – самите китайци): в наскоро излязла негова книга има голяма част, посветена на православието и на руската религиозна философия. Ясно е, че не е можел сериозно да се запознае с първоизточниците и съвсем добросъвестно се позовава на човек, чийто консултации е ползвал при писането на този раздел. Донякъде познавам този човек. При цялото му уважение към Кюнг той се оплакваше, че в някои случаи неговите сведения са били неправилно изтълкувани. За съжаление това е естествено и достатъчно типично за нашето време.

От друга страна обаче, необходимо е да се противопоставяме на склонността към изолационистка специализация, особено гибелна, особено парадоксално-абсурдна за дисциплина като богословието, за да не се получи някакво богословие за специалисти, богословие като игра на стъклени перли… Ето защо е несъмнено, че нужда от синтез има. И точно тук е много трудно да запазиш ясното разбиране за собственото си място по отношение на онези специалности, в които не си специалист.

Освен това смятам, че мисленето на Кюнг като цяло заема донейде парадоксална и по същество двусмислена позиция тъкмо спрямо онези страни на римокатолицизма, които той критикува като лидер, така да се каже, на либералната опозиция там. Първо, на въпроса за съчетаването между свободата и авторитаризма не може да се отговори с помощта на такива простички решения като съборите против папите и епископите. Та нали Вселенският събор сам по себе си е институция, и то авторитарна. И как иначе? Това е колективна власт, авторитет и авторитарност в не по-малка степен, отколкото папите и епископите. Второ – и това е най-важното – как е възможно Вселенският събор да събере сам себе си? Какво значи – да събере? Не в смисъл кой ще плаща хотела, дневните и пр., а кой решава, че даден събор е вселенски? В миналото тези събори са свиквани от византийския император, докато го е имало или, най-малкото, докато е бил приеман като държавния предстоятел на вселенското християнство. След това, след разделянето на Източната и Западната църква, православни вселенски събори повече няма. Защо? Дали защото е нямало кой да ги събере, докато римокатолическите е свиквал папата? Впрочем нека видим дали ще има още събори след Втория Ватикански…

По моему трябва да се търси златната среда между стремежа за възстановяване на древната теокрация (един стремеж, превръщащ завладения от него в повече или по-малко безумец) и неудържимия съвременен релативизъм, който пък прави човека неспособен да взема конкретни решения.

В тази връзка се поражда едно опасно амплоа. Ако Кюнг не беше експерт във Втория Ватикански събор и не беше така свързан в миналото с властта във Ватикана, то и бунтът му нямаше да е толкова интересен. Например по същия начин, по който в масовата култура принцеса Даяна (т. е. в мита за нея) е бунтарка, само че цялото ѝ бунтарство никого нямаше да интересува, ако не беше принцеса.

Разбира се, силният и волеви характер на Кюнг се отразява и в мисленето му. Имах възможност веднъж да разговарям с него няколко часа. Безспорно той е необикновена личност.

- А какво мислите за призива на Кюнг за промяна на богословските парадигми? Трябва ли въпреки движението на историята, въпреки изместването, даже прекъсването на цивилизационно-културните парадигми в мисленето, в светогледа, в концептуалния език (промените от антично-средовековните към парадигмите на Новото време, на модерността, на постмодерността) да продължаваме да се придържаме към византийската традиция като към единствено възможния културен език, на който е изразено Откровението? Съгласен ли сте с идеята за превод на библейските и на догматическите истини на езика на съвременната парадигма?

- Не мога да отговоря нито с да, нито с не. Не мога да кажа, че съм несъгласен, по простата причина, че същата тази византийска парадигма въобще не е неизменна. Точно епохата на светите отци, когато се е създавала тя, е била изключително жива и творческа. В следващите времена това творчество в едно е замирало, в друго се е обогатявало, но положението не е оставало едно и също.

От друга страна, самата концепция за историята, методът на нейното излагане, служещ като фундамент за идеите на Кюнг, ми изглежда твърде опростен и сведен до някакви лозунгоподобни формули. Винаги е съществувало, безусловно и днес го има желанието и дори необходимостта от търсенето на нови думи за изразяването на вечните истини и това да не се приема за невъзможно. Известно е какво нововъведение – при това яростно оспорвано нововъведение – навремето е бил терминът ὁμοούσιος (единосъщен), заимстван от светската философия.

Вижте, интересно ми е как бих могъл да отговоря сериозно на Вашия въпрос, но усещам себе си като досадник според известното определение: „Досадникът е човек, който на въпроса „Как си?” започва да разказва как е”. Ще ми се да дам обаче един пример без бележки и без доказателства. Мисля, че Кюнг не е достатъчно наясно със самия себе си – докъде всъщност е готов да стигне в своя модернизъм. Ще е неправилно, ако го приемаме като някакъв окончателно обезумял модернист. Нещо повече, днес на Запад той вече изглежда консервативен и бързо започва да излиза от мода, въпреки че доскоро книгите му бяха бестселъри, книжарниците бяха пълни с тях и се продаваха добре. При Кюнг има места – според мен това му прави чест – в които той се опитва да се противопостави на инерцията на времето, да определи границите на своята позиция. И нямаме никакви причини да се съмняваме в искреността на тези места, да търсим в тях опити за компромис. И след това пак той в огромните си, наскоро написани книги, например на страница 300 ще пресече границата, която сам е поставил, да кажем, на страница 30. Не казвам, че книгите му са лекомислени. Те са всичко друго, но не и онова, което децата ни наричат халтура. Тук имаме своеобразна неудържимост в човек, който няма време да се спре, да се опита да погледне отстрани собствените си мисли. С това е свързан и опростенческият, но едновременно с това и усложняващ нещата тон на педагог, когато към размислите си добавя схеми по модела на най-новите западни учебници, или, да речем, когато повтаря още веднъж вече казаното под формата на тезиси, твърде наподобяващи лозунги.

Най-малко Кюнг прилича на мислител, спорещ със самия себе си, проверяващ собствените си идеи. И, с извинение, вулгарният израз „самозабравя се”[3] като че ли понякога е подходящ за него. Но се „самозабравя” не по отношение на дадена авторитарна доктринална норма, с която като с линийка трябва да бъде измервано всичко, а спрямо собствените си и несъмнено искрени, несъмнено сериозни декларации, направени в същия момент от интелектуалното му развитие, а дори и в същата книга, особено ако книгата е дебела (а дебелите книги са характерни за него).

- След няколко години люшкане между атеизма и религиознанието днес вече се появи надежда за следваща крачка към нещо по-сериозно, нещо по-„хранително” в тази област. В нашата Киевско-Могилянска академия студентите живо се интересуват от взаимоотношенията между културното творчество и вярата. Понякога до нас стигат и списания като „Светът на Библията”, „Страници”, „Алфа и Омега”, „Църква и време”. Тъй като Вие сте сътрудник на тези и на други списания, за нас е важно да чуем Вашата гледна точка за общия контекст на тези търсения.

- Като начало ще кажа нещо съвсем общо. Първата половина на 20 век изненада всички с неочаквания разцвет на християнски ориентираната културна работа, особено в литературата и философията. Например във Франция след почти изцяло атеистичната литература на 19 век изведнъж се появиха и Пол Клодел, и Шарл Пеги, и Бернанос, и Жак Маритен. У нас също – след разните Белински и Чернишевски, дойдоха руските религиозни мислители, така че към края на миналото столетие почти всяка година се е раждал някой от дейците на сребърния век. Това е много интересно и едновременно тъжно занимание – да сравняваш рождените дати на големите дейци в литературата и философията. Според мен човек може да се просълзи, четейки списъка на професорите в Свето-Сергиевия православен институт в Париж. Помислете само – всички те са живели едновременно и хронотопно са били съсредоточени в емигрантския Париж! А колко далечно е всичко това сега!

Имам и две забавни случки във връзка с тази тема. Първата е с един възрастен германец – търговец, с когото лежахме в една болница. Като разбра, че се занимавам с нещо такова, културно-благочестиво, и че съм руснак, той изрази огромното си уважение към мен и след това с усилие каза нещо. На свой ред аз трябваше да положа усилие, за да чуя: „Бердяеффф!”. Ето, той има някакво общо име с мен като с руснак и като с човек, който се занимава с такива неща.

Другият случай беше в Израел. В разговорите си с различни хора – предимно с млади и секуларни и по-рядко с вярващи, практикуващи юдаисти – питах къде е гробът на Мартин Бубер (отчасти защото действително се интересувах, а и тъй като той е германец, да установя някаква душевна връзка със събеседника). Обаче не само че никой не знаеше, но хората и се мръщеха, като че ли се отчуждаваха. Усещаше се, че за тези секуларни интелектуалци аз (има един такъв стар израз) съм „бабешко кино”, т. е. пак тези религиозни работи. Впрочем за практикуващите юдаисти, дори и тези с пейотите[4] (но не с дългите пейоти, защото те едва ли въобще биха разговаряли с мен), Бубер като че ли имаше все пак някакво значение.

Смятам, че това е много типично днес. Особеното сега е, че хората, които държат да останат верни на импулса, възникнал в онази трагична и ужасна първа половина на 20 в., трябва да помнят, че за съвременния свят ще изглеждат смешни, ще приличат на Дон Кихот. Защо? Поради една съвсем проста причина: религиозната, християнската философия няма да бъде приета изцяло нито от твърдите представители на светската наука, нито от Църквата. Общоразпространеният възглед за християнската философия в професионалните кръгове е, че тя не е философия („Белибердяев”, презрително казваше Шпет). Атеистите и секуларните ще държат да получат гаранции, че религиозната философия няма да изисква обръщане към Бога и към Църквата, а ревностните вярващи – че тя няма да разруши вярата в библейските и в църковните авторитети. Само че никому нищо не може да бъде обещано. Не съществуват гаранции нито в едната, нито в другата посока. И така се налага непрекъснато да бъдеш виновен и пред двете страни.

Всичко това поставя в трудна позиция човека, който приема императивите на вярата, но същевременно се опитва да ги осмисли, да бъде интелектуално честен към тях. Това отношение може да бъде наречено критично, но не в смисъла на критиката като негативистична идеология (в каквато впрочем критиката винаги е заплашена да се изроди), а като осъзнаване на общата граница между ума и сърцето, знанието и вярата, науката и религията. Вярвам, че тук е правилният път, но и чувствам колко неуютно е да се занимаваш с нещо подобно в края на този век, на това хилядолетие.

От друга страна, важно е да се разбере, че позицията на фундаменталистите по тези въпроси е не само стеснена и фанатична, но най-вече – нереалистична. На човека, който твърди „Избирам вярата и в нейно име отхвърлям културата!”, едва ли си струва да се отговаря: „О, колко е жалко това за културата, бъдете, моля ви, по-позитивно настроени към нея!”. Според мен трябва да му се каже нещо съвсем различно: за човека, живеещ между хората – даже за духовното лице, аскета, монаха, най-малкото докато живее между хората – не съществува изборът да има или да няма култура. Единственият му избор е между добрата култура и другото, което условно ще наречем липса на култура, а на практика всъщност е лоша култура. Човекът в собствено качество не може да съществува без културата. Тя е онова, което му дава възможност да разговаря със самия себе си, и затова съм сигурен, че дори и за отшелника не би имало подобни проблеми.

Не само „отдясно”, но и „отляво” се чува, че богословието не трябва да има нищо общо с философията. Изглежда, противопоставянето на философията и богословието възхожда към късната (именно късната!) схоластика. При четенето на отците на Църквата е поразително например, че думата теология не носи онзи терминологичен смисъл, с който сме свикнали, и може да се отнася към ангелското пеене „Свят, Свят, Свят”, към именуването на Бога, т. е. в лексикалното, вербалното си значение на слово за Бога. От друга страна, известно е, че гръцките отци са определяли своите занимания с думата философия. И макар на единственото място в Новия Завет, където тази дума е употребена (Кол. 2:8), тя да носи отрицателен смисъл, това изобщо не е притеснявало кападокийците и те са определяли християнското учение като нашата философия. А и още много догматизирани слова в православното вероучение, в Символа на вярата произлизат – и това е съвсем естествено за гръцкото ухо – от светската философия.

Наложително е да възприемаме съвременността не като норма, че едва ли не и да я хвалим, а чисто и просто като реалност. Все пак животът ни е под знака на Провидението, тъй че трябва да има и някакъв провиденциален смисъл в това, че сме точно тук, точно в това време… От друга страна, ясно е, че да се поддаква на съвремието е направо некрасиво. Собствено то и не държи особено да бъде хвалено… Психологията на днешния човек, даже и най-несносните му черти, не е възникнала на празно място, а е обусловена от ред причини, над които си струва да се замислим. Ако просто му се караме, това няма да бъде достатъчно. Длъжни сме да се опитаме да го разберем.

- Въпросите ни към Вас се въртят около една тема: накъде да плаваме (впрочем и тази стая по формата си прилича на кораб)? Ще ни се още веднъж да насочим вниманието Ви натам.

- Няколко пъти се опитах да пиша по този въпрос. Много важно е, че християнството – в силен контраст, да речем, с исляма – има такова сложно наследство, дори и само под вида на канона на Св. Писание в двете му части. Това, че Маркион[5] не е победил, според мен е Божие чудо. Толкова лесно е било да се избере неговата позиция и да няма проблеми със Стария Завет (в края на миналия и началото на този век Адолф фон Харнак призоваваше да се направи точно това). В сравнение с тази многоизмерност[6] Коранът изглежда едноизмерен. То е като църквата на св. Климент в Рим. От улицата влизате в горния храм и попадате в зрялото Средновековие с неговите ренесансови фрески. После се спускате в долния и вече сте в края на първото хилядолетие с изображението приживе на св. Климент (или най-малкото свързано със спомени за срещите с него). А може да слезете и още по-надолу, където ще ви посрещне езическата древност. И накрая съществува и проход съвсем ниско, към мястото, където според преданието е живял св. Климент.

Понятието „смяна на парадигмата” предизвиква чувството, че тази смяна се осъществява планомерно. От моя гледна точка парадигмите са се променяли в течение на столетията историческо развитие, а не защото някой е издигал лозунги за промяна. Трудно е да си представим, че вярващите хора биха се вслушали в такива лозунги…

Тук може да бъде направена аналогия с езика. На него човек се научава от своите родители (на немски – роден език, Muttersprache, майчин език). При това обаче във всяко поколение думите малко по малко се преосмислят, откъдето цялата ни реч е донейде метафорична, като започнем с основните думи на вярата ни. Например, когато казваме „Бог”, нима имаме на ум онова езическо понятие, което в езика от иранската група е било свързано с тази дума? Дори и староеврейското Ел някога е било име на езическо божество. Бил е необходим дългият и труден преход от Синайския Завет към вярата на пророците и след това към Новия Завет, за да стане тази дума такава, каквато я разбираме днес. Или пък да вземем типологичното тълкуване на старозаветни моменти от ранните църковни отци. Мисля, че няма да има нищо кощунствено в твърдението, че редица конкретни тълкувания за нас днес са само историческа, музейна ценност. Ефектът от самата концепция обаче далеч не е музеен. Тъй че ред думи, понятия, символи се преосмислят, без да се скъсва с приемствеността, но приемствеността е подвижна.

Ето, идва младото и агресивно поколение, което не желае да има нищо общо с езика на дядовците и бабите си. След него обаче идва ново, за което пък този език вече е смешен. В резултат онзи език, който надживява всичко, е традиционният – в широкия смисъл на тази дума – език. Традицията е жива щафета, предавана от поколение на поколение, а не неподвижна даденост. Разбира се, има времена, в които промените са особено резки, но като цяло те протичат непрекъснато. Тук, между другото, се крие и опасността. Необходимо е непрестанно да се взираме в предавания ни смисъл, да сверяваме себе си с него. И това преосмисляне никога не спира…

- Зад стените на Киевско-Могилянската академия е уместно да попитаме за хипотезата на о. Георги Флоровски за „псевдоморфозата” на киевската школа. Проблемът е в това – какъв по онова време е бил възможният, осъществимият избор на начини за среща на православието със западната култура?

- Отнасям се скептично към хипотезата на Флоровски, макар и да го смятам за най-последователния носител на определена система от възгледи. Отдавна очаквам някой да анализира критично книгата на о. Георги, само че спокойно, аналитично и обосновано. При нейното излизане тя е била засипана от рецензии, но преди всичко полемични и идеологически. Понятието псевдоморфоза работи добре в сферата на естествените науки (в минералогията например), но използването му по отношение на културата предполага твърде монистична схема. За да дадем пример, нещо подобно може да бъде казано за концепциите на Шпенглер. На младини бях много впечатлен от неговия двутомник,[7] но с течение на годините онова, което научавах за историята на културата, все по-малко пасваше на неговите схеми…

- Понятията „родна вяра” и „роден език” днес са доста проблематични. Симон Вейл[8] бе писала (Жан Данилу[9] намери думите ѝ за убедителни), че смяната на религията е също толкова опасна, колкото и смяната на езика. Става дума за т. нар. „естествени” религии на Изтока и в Азия и за това, че библейското Откровение е не някаква друга религия, а разкриване на най-дълбокия пласт в „естествените” религии, свързан с Истината. Говорейки за елинизма, юдаизма и християнството обаче Данилу заобикаля темата за идеологическите, така да се каже, секуларните светски религии през 20 в. През раздялата с такава „революционна” религия преминава и Симон Вейл. И това, което днес преживяваме в постсъветското общество, е нещо като отричане ако не от родния език, то при всички положения от онази парарелигиозна стихия, която и до днес упорито се противи на Благата вест. Нашият проблем, значи, е състоянието на „родния ни език”.

- Струва ми се, че думите на Симон Вейл – съвсем разбираеми и естествени – днес са остарели, а може би са били остарели и по нейно време. Защото те предполагат такова непрекъснато предаване на религиозните основи от родители на деца, каквото и тя вече не е познавала. Смятам, че човек трябва да бъде верен, лоялен към своята конфесионална идентичност, но мисля, че като цяло религиозната култура, светогледният стил – най-малкото в средите на философите – колкото повече време минава, толкова повече се отделя от конфесионалните си основи.

Що се отнася до светските, антихристиянските псевдорелигии, тук следва да сме внимателни. Според мен една от задачите ни е да преосмислим схващанията, възприети в средите на руските емигрантски кръгове по този проблем. Разрешете ми в тази връзка да ви споделя дилетантските впечатления на един човек, който никога не е бил съветолог и който – неестествено за съветски човек – твърде малко е познавал съветското (Бог го е помилвал).

Сблъсках се с това, когато разбрах, че немскоезичните автори очакват, да кажем, от Маяковски сериозен или поне сериозничещ дидактизъм по подобие на Бертолд Брехт. И ако либералните съветски комунисти са се опитвали да открият нещо ново в Брехт, то за съветската практика това е нещо нечувано. Даже сталинистките песни не съдържат нито един, даже и най-вулгаризиран елемент от марксистката тематика. Да вземем, ако щете, „Широка страна моя родная” – песен, функционирала навремето почти като химн. А и в самия химн – къде има марксизъм? Маяковски пише: „И всеки том на Маркс четяхме”, а че не е поглеждал нито един от томовете на Маркс си личи от цялото му творчество. Ето, в една от големите си поеми той описва как след съответната октомврийска нощ „продължаваха гонитбата си трамваите, вече при социализма”, когато за учението на Маркс по темата е можело да се прочете в статията на първа страница на Правда: „Строим социализма”.[10] От друга страна, интересно е до каква степен бяха важни за корифеите на съветската литература криптоокултните и подобните им мотиви при същия Маяковски (космизмът на Фьодоров) или пък при Горки и Шагинян (антропософията).

Когато мислим над тези неща, е невъзможно да не видим онова, което до вчера не можехме да видим – че съветската и антисъветската пропаганда са противоположни далеч не по всички точки и че далеч не всички твърдения на едната или другата страна са истина от последна инстанция. А ако подобни антагонисти казват едни и същи неща това какво означава? Абсолютно е ясно защо митологията на червените и митологията на белите утвърди такъв дуализъм, че руснаците се разделиха на два лагера – червени и бели. А Солженицин разкри, че освен това е имало и зелени. Пък и възрастните хора, с които ми се е случвало да говоря, разказваха друго… Винаги съм се възхищавал на стихотворението на Ахматова „Сварено е светлото пиво”. Ако не беше тя, просто нямаше да чуем: „И умните хора решиха – отделно е нашето дело”. В статията си за нея (разширеният вариант е отпечатан във Виенския алманах, а съкратен – в Читателски кръг) се опитах да покажа, че необикновеността на Ахматова е в това, че тя е успяла да запази умението да припомня обикновеното. Например през 1914-а година, докато всички наоколо се надпреварват в дървена философия, единствено на нея ѝ стиска да пише за съвсем простите неща.

Мисля, че болшевишката вяра съществуваше, докато все още имаше някаква, дори и да не е проста, връзка между силните думи и житейската реалност. Това е като залаганията в „Дама пика”, където едното печели, второто – съвсем неправдоподобно – също печели, а третото губи. Ленин е залагал на немската революция, обаче за да не се озоват болшевиките на заден план и Роза Люксембург да му чете морал, му е трябвало пет минути по-рано всичко това да се свърши в Петроград. И залогът му на Петроград печели. След това в революционна Бавария нищо не се получава, поляците спират червените на Висла – загуба. Подобна игра довежда и до победата на сталинизма. Сталин печели, защото с хладен цинизъм разбира онова, което хора от типа на Ленин, Дзержински и Троцки не биха признали и пред самите себе си: „От цялата работа нищо не излезе, обаче ние в тази – отделно взетата, все още ще поцаруваме. То ще се свърши, но за нашия живот стига”.

Като човек на мен ми провървя, но не ми провървя като мислител, опитващ се да разбере своето време. Началото на живота ми премина в обществото на старорежимни хора, окръжен от много поече книги с ятове, отколкото без тях… Провървя ми и в това, че поради болест постъпих направо в 5 клас, а и там присъствах малко. По онова време никак не бе лесно да се получи разрешение за външно обучение, но при мен се получи нещо като полувъншно. Така че може в детските градини и в училищата пеенето на съветски песни да е било задължително, но не познавам такъв съветски дом, където хората доброволно, в свободното си време да разговарят или да пеят песни за Сталин. Мисля, че освен всичко друго и страхът е удържал хората от нещо подобно.

Много е важно и това, че съветският тоталитаризъм беше различен, да кажем, от германския. Учудва ме реакцията на днешните либерали, когато гледат филма „Обикновен фашизъм”: „Колко прилича!”. Аз пък, гледайки кадри с речите на Хитлер, съм поразен от пълната липса на прилика с нас. При всичките си особености Хитлер е западен човек – демагог, за разлика от източния тиранин, чиято сила е в мълчанието, в онези страшни мълчаливи паузи. Хитлер е паяк, който се перчи, страшно жестикулира, крещи, прехласва се. Кога Сталин е правил нещо подобно? С това е свързано и нещо, което е важно изобщо за сталинизма: дистанцията. Или пък, да речем, в Германия кръщавали синовете си Адолф, а у нас Йосиф никого. И още една характерна разлика. За хитлеризма лесно можем да отговорим на въпроса: кой кого е унищожавал: немците – евреите, циганите и още някои групи. А кой кого е избивал у нас? Кой е унищожителят – това е съдбовен въпрос, но и точно кого са унищожавали също не е съвсем ясно. Да, разбира се, представителите на старите класи, но така или иначе на видно място все пак ще остане някой граф Алексей Толстой. Или пък такъв недоубит като писателя Булгаков. И може да се покаже, че ето, не всички са унищожени… Същото се отнася и за вярващите, за етническите малцинства. В разгара на антисемитската кампания доста евреи остават на високи постове, а бедният Еренбург заминава на световен конгрес. Кой е клеветникът, който ще каже, че преследват евреите?

За сталинската стилистика е типично и това, че някои хора, по природа честни и смели, макар и живеещи трудно и в бедност, никога не са били арестувани. Например Мария Вениаминовна Юдина – личност, която изобщо не се е срамувала да заяви вярата си и не се е страхувала да изкаже мнение. Или пък непознатата за никого, освен за онези, които по наше време в Москва учеха класическа филология, праведница Жюстина Севериновна Покровская. Току-що е разстрелян бащата на Симон Маркиш и той знае, че следва и неговият арест (очаква го бесилото, слава Богу, това бе за кратко, защото вече беше 52-ра). Обаче засега все още трябва да ходи в университета, където всички се стараят да не го забелязват. А Жюстина Севериновна отива при него и без да понижава глас, почти крещи: „Абе какво става тука? Това надминава делото Бейлис![11]”, и по Божия милост не я арестуват. Създава се впечатление, че за тях е било интересно да хващат онези, които се страхуват и предприемат всякакви предохранителни мерки, за да не бъдат изобличени. А тази просто стои и приказва. Не е интересно.

Глупавият Хитлер не е разбирал, че щеше да му бъде по-изгодно, ако евреите са могли да се надяват лично на него; че той ще ги спаси. При нас всеки преследван имаше надежда, че с намесата на Сталин нещата ще се променят.

В тази връзка има една такава смешна историйка. Един литературен функционер по фамилия Храпченко още на младини направил добра кариера. Не го арестували, но за някакви 10 минути изгубил всичките си постове и награди. Как? На прием при Сталин в разгара на антисемитската вълна той си позволил да разкритикува космополитите и се изказал лошо за известен естраден певец от еврейски произход. Само че подобни инициативи не се допускат в сталинската стилистика: никой не може да бъде пред лидера. Сталин застава пред Храпченко (по време на разговора той минавал наблизо) и го пита: „Ти за кого говориш?”. Онзи казва фамилията. „Лъжеш, ти говориш за народния артист…” – и изброява всичките му звания. „А ти кой си?” – продължава вождът. Храпченко решил, че от него се иска да се представи по формално-бюрократичния начин, и започнал да изрежда постовете и наградите си: „Лъжеш, ти си просто Храпченко!”.

… Необходимо ни е да намерим начин да избягаме от онова моралистично дисидентско изкуство, което преди имаше своя смисъл, а днес се превърна в изкуство да размахваш юмруци след боя. Да избегнем тоталната характеристика на тоталитаризма, според която цялата литература от онова време, дори и Пастернак, е тоталитарна.

Мисля, че една от задачите ни е да опазим етическата перспектива свободна от повърхностен морализъм. Разбира се, дори и онези неща, които можем да приемем и да защитаваме с чиста съвест, се намират с останалото във връзка, която наричат (макар това да не е моят език) кармична. Например една от най-неприятните страни на тоталитарната идеология беше нейната претенция да съди за всичко, да громи и да попилява цялата история и целия свят. Уви, съвременната демократична идеология също проявява подобни склонности.

Докато поведението на човека се определя в голяма степен от неговата принадлежност към дадено съсловие или към сбор от несвързани с личността му задължения, хората едва ли ще го приемат с възторг. Това се отнася и за църковната йерархия. Един придворен все още може в името на кариерата си да се преструва, че обича монарха. От войника или от селянина това не се изисква. Същото може да се открие и в литературата: колко е по-нравствена модалността, в която Ломоносов възпява Елисавета, от онази, в която Державин хвали Фелица?[12] Елисавета просто е символ на държавността, на цивилизацията; тя не изисква от Ломоносов лично отношение към себе си. Той остава лоялен поданик на този държавно-цивилизационен ред и го възпява, без по никакъв начин да се преструва, че го води лично, непреодолимо сърдечно движение.

- А кое в съвременната философска литература привлича Вашия интерес днес?

- Когато бях дете – в сталинския и следсталинския Съветски съюз – знаех, най-малкото бях подочул, че съм съвременник на дадени велики композитори, художници, писатели, а скоро след това разбрах и за големите философи… Малко преди смъртта на Херман Хесе се греех с идеята да му изпратя писмо от Москва… И ето, боговете си отидоха един след друг и сега, когато пътувам по света и в библиотека мога да намеря всяка книга, в много по-малка степен разбирам чий съвременник съм! Такова, изглежда, е времето ни. Не вземам участие в разговори за края на философията, поезията и всичко останало – не участвам обаче и в опитите да се докаже, че този край няма да настъпи. Безусловно, длъжни сме, всеки човек е длъжен да знае и всяка минута да помни, че ще умре. Но е длъжен да върши работата си така, сякаш дръзко допуска, че животът му ще трае винаги. В определен смисъл той трябва да е готов всяка минута да си отиде, а в определен смисъл – което може би не е по-лесното – да бъде готов по същество, сериозно, с някаква наивна увереност да стои и да продължава делата си. И мисля, че такова трябва да бъде отношението ни и към живота на споменатите универсалии.

1 септември 1998 г.

Киевско-Могилянска академия

Превод: Марио Коев

* „Словарь против лжи в алфавитном порядке” – В: Аверинцев, С. С. София-Логос. Словарь, Киiв: „Дух i лiтера” 2006, с. 840-858. Разговорът е записан в редакцията на издателството и на сп. Дух i лiтера от В. Вронски и М. Рябчук. В него взимат участие и о. Н. Макар, З. Антонюк, И. Белецкая, Ю. Вестел, Н. Кочан, В. Малахов, С. Сеник, В. Скуратовски, К. Сигов, Л. Финберг и др. (бел. прев.).