От другата страна на изолационизма

- Днес често чуваме, че обикновеният руснак, през последните 10 години вече ползващ се от свободата на вярата и съвестта, сега заобикаля отдалеч Църквата…

- Обикновеният човек – това статистическо същество, а в частност „обикновеният руснак”, по отношение на вярата е безнадежден случай. Защото вяра има конкретният човек. Някой бе казал, че Христос е разговарял с всички: грешни, прости, необразовани, дори престъпни хора, но никога с тълпи. Дори и когато е заставал пред охлоса – както се нарича тълпата в гръцкия текст на Евангелието – Той се е обръщал към личностите, към конкретните човеци.

През 80-те у нас имаше религиозен бум, православието се бе превърнало в мода. Това приключи и съвсем не съм сигурен, че за Църквата то е лошо. Епохата на късния Горбачов имаше специфична сантиментална атмосфера: хората се стремяха към преди това забраняваната Църква и всеки брадат архиерей за тях бе като Бога от иконите. Но скоро дойдоха други времена, когато всички, червейки се от срам, почнаха да четат за връзките на архиереите с КГБ. Впрочем свещениците – и изобщо духовенството – бяха единствената група, публично обвинена в сътрудничество с КГБ. Никой не се занима с писателите, свързани с органите, никой вестник не писа кой в съюза на писателите или пък в академията на науките е бил сътрудник.

Колкото до религиозното обръщане на хората – не на безличните статистически единици, а на живите хора, то, както казва полският поет Роман Брандщетер, да бъдат благословени всички пътища / Прави, изкривени и заобиколни / Ако те водят към Теб… Да, това е истина, пътищата към Бога са много разнообразни, дори заобиколни. Неотдавна в Москва се запознах със старец, който току-що се бе кръстил. Често го срещам в храма и виждам, че вярата го е превърнала в радостен човек. Като дете. А може би пътят му към нея е бил и изкривен, и заобиколен.

Човекът има нужда от Бога, търси Го. Какво е православието ни? Статистиката няма да ни помогне да отговорим на този въпрос. Ние, християните, вярваме, че едва в часа на последния съд Христос ще каже истинни ли са били или не нашето обръщане и нашата вяра. Всички изпитания и изкушения, на които ни подлага животът, в това число и липсата на свобода на съвестта и на вероизповеданието, са променящи се неща. За вярващия те носят опасности, но и възможности. Човекът много пъти е слабо и боязливо същество, а в миналото вярата в Христос и влизането в Църквата сами по себе си се заплащаха със сериозни рискове и това трябва да се разбира и да се чувства. Тогава просто на никого не му беше до това да предявява претенции към архиереите. Онзи, който не криеше, че е вярващ и че ходи на църква, съзнателно избираше да бъде преследван и никой не му гарантираше спокойствие. Сега в това отношение нещата се промениха. В късните съветски времена вероятно беше малко по-лесно да се премине към вярата, доколкото страшните преследвания бяха останали в миналото, но все пак за това трябваше да се заплати по един или друг начин. Тогава човек се замисляше дали да отиде в Църквата, а ако вече беше в нея – изборът бе направен сериозно. Към края на епохата на перестройката това в много случаи беше от любопитство, превърна се в мода…

- Днес любопитството тласка хората към кришнаитите, към секти от типа на „Бялото братство”. Какво е това – обикновено любопитство или признак за религиозна жажда, която Църквата не е в състояние да удовлетвори?

- Мисля, че зад избора на християнска, парахристиянска или извънхристиянска секта стои желанието да се почувстваш част от общност. Много често в енорията човек не усеща в достатъчна степен солидарността и братските връзки. За мен е нещастие, че често в Църквата кръщават възрастни хора без подготовка, без сериозен разговор, без катихизация. Впоследствие човек не чувства, че е станал член на енорията, и за другите остава чужд. За мен свещениците, които не позволяват такива стихийни решения и се грижат повече за катихизацията и приобщаването на новопокръстените към енорията, отколкото за простото увеличаване на броя ѝ, са достойни за най-голямо уважение.

Кръщаването трябва да се извършва в литургиен контекст, в него е редно да участват всички присъстващи в храма енориаши. Така се прави в енорията на о. Георги Кочетков. За тази московска енория е характерен усърдният труд по катихизацията, заедно с непрестанната молитва на цялата община за готвещите се за кръщение. То трябва да бъде голям църковен празник, както в ранното християнство, трябва да е празник на цялата община.

Хората, които след кръщението не са усетили, че са част от общност, могат да се почувстват в Църквата като чужденци и да се разочароват. А всяка секта дава именно усета за участие в микрокосмос, където всички се познават помежду си и са единни. От моя гледна точка сектантството е проява на ниска религиозна култура, но трябва ли в този смисъл да говорим само за православието, само за Руската църква?

Често се замислям какво отличава съвременния човек от човека от миналото. И стигам до извода, че съвременният човек е напълно лишен от чувство за мяра. Ако в миналото го е имало поне онова тривиално, еснафско, „буржоазно” чувство за мяра, за приличие, и тежестта на тази банална добродетел е гарантирала чувството за безопасност (В „Ловец на плъхове” Цветаева описваше това със само да не се прекали[1]), днешният човек не я притежава и дори и не се сеща да си каже „Само да не прекаля”. Затова пък изисква всичко да му е позволено. Но когато всичко е позволено и никой не е предупредил човека за опасностите, които носи това, той в крайна сметка става беззащитен. Толкова беззащитен, че ако някой безумец поиска от него да се самоубие, то – защо не, нали всичко е позволено… В противен случай хората не биха ставали болшевики, не биха влизали в щурмовите отряди – все пак това не е само желание да убиваш, но и да се принесеш в жертва.

Лъжливо насочената готовност за самоубийство, нуждата да се принесеш в жертва – това е общ проблем, ала в Русия той се разраства до нечувани размери. Своята роля тук играят съзнанието и културата, изградени за 70 години комунизъм. Не бива да се забравят също и някои специфични черти на националната психология, макар че психологията на нацията винаги е твърде сложен въпрос. Както би казал Вячеслав Иванов, славяните са от дионисиевски, а не от аполонически тип… Впрочем питахте ме за сектите, а аз се отклоних…

- Това отклонение не е много голямо: сектите се асоциират именно с онова безумие, понякога достигащо и до групови самоубийства. Но аз бих искал да се върнем към сътрудничеството на духовенството с КГБ, за което споменахте. Знам, че о. Глеб Якунин се опитва да направи така, че да бъде казана цялата истина. Според Вас трябва ли да бъдат разобличени свещениците, служили на КГБ, или е по-добре над това да се спусне завесата на мълчанието и милосърдието?

- В своя статия предложих да бъде съставена комисия, в която да се включат хора с възможно най-висок морален авторитет, за да се заемат с този парещ въпрос. Мисля, че случаите на предателство, на отстъпничество, не са били и чак толкова много. В края на краищата КГБ беше съветско учреждение, а за съветското учреждение бе характерно това, че непрекъснато лъжеше началството: те са полагали титаничен труд (особено в отчетите). Не съм привърженик на прикриването на въпроса за сътрудничеството с КГБ, но той трябва да бъде разглеждан внимателно и проникновено, за да не се достига до лъжливи обвинения.

Миналото беше страшно както за народа, така и за духовенството. През 1939 г. на свобода остават само четирима архиереи, а и те да бяха изчезнали съветското общество не би се обезпокоило особено много. В сталинските времена църквата е подчинена на държавата. Не смятам, че цялата вина трябва да бъде възлагана върху митрополит Сергий. Освен това, даже и не всеки епископ да е бил предател в строгия смисъл на тази дума, то все пак мнозинството от тях са били сломени и унижени, били са им отнети достойнството и навикът да мислят. Съвсем съзнателна е била грижата на КГБ най-важните постове да бъдат заемани от компрометирани хора – според съветските, а не според общочовешките критерии – в съветската действителност това е неизменна практика. Във времената на Сталин самият факт, че някой е останал в окупираните територии, е можел да се третира като престъпление и КГБ да се възползва от него. Не съм герой като о. Глеб Якунин и нямам нито правото, нито желанието да укорявам йерархията за поведението ѝ в сталинската епоха. По-лесно ми е да говоря за нейните опущения през къснобрежневските времена.

Църквата има не само мистични, но и социологични измерения: самосъзнанието, самочувствието на руското духовенство в голяма степен е обусловено от неговата социокултурна изолация още от имперската, петербургската епоха. Да си припомним, например, че в руските университети от самото начало не е имало богословски факултети, че принадлежността към духовенството в имперска Русия почти винаги е била наследствена и това наследствено духовно съсловие практически не е включвало нито представители на аристокрацията, нито на селяните. Поповете са били сами по себе си, отделени от всички, социално-психологически изолирани – нито господарят, нито мужикът е виждал – дори като възможност – сред тях някого от своите синове. Там не е можело да има какъвто и да било руски Сапеги – полски кардинал от древен благороднически род, предшественик на Карл Войтила на краковския митрополитски престол (политиката на Екатерина II, дала всичко на дворянството и отнела всичко от останалите, нанася и последния удар върху опитите на епископата в лицето на Ростовския митр. Арсений (Мациевич) да бъде наравно с останалите носители на светската власт). Студентите в университетите не са били колеги със студентите, учещи богословие – вторите са били в своите семинарии и академии, в своите гета. Възможно най-неизгодната социална позиция, която може да съществува: да си чужд на всички в собствената си конфесия! Пред архиереите публично са се кланяли, но насаме всеки чиновник е могъл да не проявява каквато и да е почит. В императорска Русия хората, уж уважаващи православието, не уважават епископите. Четете при историка Погодин: с какво одобрение разказва той как цар Алексей Михайлович, скарал се с патриарх Никон, дресирал кучето си да имитира жеста на патриаршеската благословия. В очите на монархиста Погодин това е напълно позволена шега от страна на царя-батюшка, неясно е само откъде-накъде патриархът смее да не я одобри. Или за оберпрокурора на Св. Синод – преблагочестивия Константин Победоносцев; как искрено е желаел той да спаси църковните дела от епископите и с тях да се занимават чиновници!

Такава е предисторията. Затова още по-удивително е достойнството, с което се е държал патриарх Тихон. Но той скоро умира – може би са му помогнали да умре.

Днес разбираме, че в късносъветските времена е имало епископи (говоря за Московска патриаршия, а не за някакви „катакомби”), които са имали смелостта тайно да ръкополагат свещеници въпреки забраната на пълномощника. Да, разбира се, тези случаи са твърде малко; доста повече са съвсем различните. И все пак отново ще напомня, без да украсявам, и това често забравяно обстоятелство, че православното духовенство е единствената категория от съветското общество, за чието сътрудничество с одиозните инстанции въобще стана дума през следсъветския период. За никой друг – като започнем, да речем, от официалните фигури в московския равинат – твърде интересни за КГБ, от главните представителите на исляма, та до агентурата на КГБ в академията на науките или в съюза на писателите – никога не е ставало дума в печата. Както и да го погледнем, това рисува една несиметрична, не много обективна картина; като че ли главният проблем на миналото ни е поведението на православните епископи, а не проникването на КГБ във всички структури на обществения и на културния живот. Всичко е осквернено, а на епископите и на свещениците е отредена ролята на козела на отпущението – това също е един от елементите на реалната ситуация. Разбираемо е, че моралната отговорност на духовенството е огромна, но нали и моралната отговорност на писателите и на учените също не е малка. Трябва да разговаряме едновременно и за нашите православни епископи, и за нас самите, за собствената си съвест. Това се изисква не от някакво сантиментално благодушие, а обратно – от реалния поглед върху нещата.

- Какъв е интересът у руската християнска интелигенция към помирителните стъпки на Ватикана по отношение на православието?

- У нашата интелигенция, и далеч не само римокатолическата, сериозен интерес има към мисълта на Йоан Павел II, особено към енцикликата му Да бъдат всички едно и апостолското му послание Светлина от Изтока („Orientale lumen”). Подготвя се книга на френски език, посветена на тези документи; поканиха и руски православни да вземат участие в нея. На мен се падна почетното задължение да пиша за тази книга върху „Orientale lumen”.

- Накрая кажете, моля Ви, коя е опасността за вярата в Русия според вас.

- Мисля, че преди всичко тази опасност се състои в намеренията на старата и въпреки всички опити запазила властта си номенклатура, както се казваше по съветски, „да вземе на въоръжение” религията, най-вече православната, за строежа на новия официозен изолационизъм. Онези, които до вчера ни следяха, пазейки устоите на съветското безбожие, днес ни питат дали сме достатъчно православни… Ще ви дам конкретен пример – историята на една моя добра позната от Петербург. В комунизма тя пазеше вярата си и бе, както се казва в западните езици, практикуваща православна, което непрекъснато ѝ създаваше проблеми в института, където преподаваше. Сега, в новите времена, тя подготви изложба в Петербург, посветена на белгийското абатство Шевтон, което още в досъборните времена бе доказало предаността си към идеята за диалог с православната традиция. И ето, съвсем неотдавна, нейният стар началник – някога комунистически началник, а днес само началник, със свойствения началнически тон ѝ задава въпроса:

- Вие достатъчно православна ли сте?

Моята позната му отговаря:

- Защо точно мен питате? Вие поне кръстен ли сте?

- Дали съм кръстен или не – отговаря онзи, – няма никакво значение. Отговорете на въпроса ми: достатъчно ли сте православна?

Превод: Марио Коев

* „По ту сторону изоляционизма” – В: Аверинцев, С. С. София-Логос. Словарь, Киiв: „Дух i лiтера” 2006, с. 709-715 (бел. прев.).
Останалите текстове от книгата, преведени към момента в Живо Предание, виж – тук (бел. ред.).

[1] Непреводима игра на думи. В оригинала: „Только не передать”, „Не-пере-через-край!” (бел. прев.).