Онтологията на правдата като външен подтик на мисълта на Владимир Соловьов

Ако като сенки желанията бягат,
ако обетите са празна игра,
струва ли си живот в подобни заблуди?
Ако е мъртва правдата – струва ли си това?
Трябва ли вечност за безсмислените стремежи,
необходима ли е тя за лъжливи слова?
За да живееш достойно и без съмнения,
висшата сила разтваря крила.
Висшата сила съзнавайки в себе си,
защо да тъгуваш по детински мечти?
Животът е подвиг – и правда безкрайна,
в изтлели гробове безсмъртна блести.

Владимир Соловьов

Трикратното видение на женствен лик и образ, възприето от Владимир Соловьов като саморазкриване на Софѝя, Премъдрост Божия, и възпято от него със срамежлив хумор в поемата Три срещи, както е известно, става централен символ за епохата, сама себе си определила се като символистична. Той дълго е използван от поетите, според своите възгледи превърнали го в пародия и подменили мекия при цялата му острота хумор на Соловьов със злата ирония на Хайне. По-късно за него започват да говорят богословите – рязко апологетично и често изобличително. А накрая с този символ безстрастно се заемат специалистите по история на руската култура за съответното време: тайнственото преживяване на Соловьов, уподобило го на Бедния рицар от баладата на Пушкин, става елемент от собствената ерудиция, превръща се в бележка под текста, в аксесоар на епохата… Изобщо то е обсъждано повече от необходимо: на този свят има неща, за които или от благоговение, или от недоверие, но е по-добре да се мълчи.

Нас тук трябва повече да ни заинтересува друго: онова непостижимо за ума видение, навлязло в живота на мислителя: „И дълбоко се вряза в сърцето му…”. С други думи, да, за Соловьов то е било същото това видение, но за нашата способност за разбиране то е различно, във всеки случай – друг аспект на същото. Говорим за поразително конкретното, предшестващо всяка абстракция преживяване на правдата: онова същото добро, с чието оправдание се е заел философът в капиталния си труд. Ако според свидетелството на един съвременник (Л. М. Лопатин) Соловьов „бе честен, пламенен, неуморим търсач на правдата и вярваше, че тя ще дойде на земята”, то диренето на правдата и нейното слизане на земята в никакъв случай не бива да се възприемат иносказателно. Правдата може да бъде търсена, правдата може да дойде, защото във вътрешния опит на Соловьов тя не е идеал, нито „ценност”, а реалност. Ако самият Соловьов казва, че

всичко, кръжейки, в мъглата изчезва,
слънцето на любовта неподвижно стои

той следователно с очите на ума си вижда това слънце като действителност, по-реална от онова кръжащо, изчезващо в мъглата всичко, но не и като метафора на любовта в „романтичния”, сантиментален и дори абстрактно етически смисъл. При цялото им външно сходство то няма нищо общо със златната зора на идеала, за която по същото време толкова неуверено питаше „братята човеци” Надсон; основната разлика не е в това, че стиховете на втория са далеч по-слаби, а че зад думите на Соловьов стои виждане, едновременно интелектуално (с очите на ума) и конкретно.

Идеята на правдата, на доброто предизвиква при Соловьов не просто обич – той е влюбен. Да си влюбен във Вечната женственост – това може да бъде разбрано: но да се влюбиш в правдата! При по-обикновените хора нравственият закон води до различни емоции: с него, с този закон, не е особено уютно, както със строг, уважаван, но не особено привлекателен наставник. За порядъчния е въпрос на дълг да е ядосан, когато правдата е потискана. Но как можеш да виждаш в нея извор на упоение? Читателят се чуди защо в трагедията на Расин древните израилтянки повтарят рефрена: О, прекрасен закон! („O, charmante Loi”).[1] За нас това може да изглежда като елемент в стилистиката на епохата на големите перуки, но не е ли много близо то до настроението в текстовете от Стария Завет, където законът е наричан утешение за човека, сърдечно веселие, по-сладък от мед (срв. Пс. 118(119):16, 24, 50; 103, 111). Не дълг, а наслада. Каквото и да казва Кант.

За Владимир Соловьов – деликатен човек, страдащ от пристъпи на меланхолия – мисълта за правдата е същинско сърдечно веселие. Това непрекъснато се отразява и в стила му: всеки път, когато философът заговори за своето заветно дело – оправданието на доброто – за изясняването на нравствените перспективи, в него се разгаря красноречието, фразите са леки, окрилени, сякаш танцуващи. От този жив огън на етическия Ерос идва обаянието на всичко, написано от Соловьов, той е източникът на неговата сила.

И пак тук обаче е коренът на неговата слабост. С Ероса, колкото и да е духовен, трудно ще запазиш трезвостта си. Да, фразите са леки, но дали пък не прекалено? А и при това за проповедническата, а по-точно – катехизаторската, стратегия на Соловьов е характерно боравенето с изходните предпоставки и дори с лексиката на партньора; казано по бахтиновски – с чуждите думи. Тази целенасочена гъвкавост на ума се слива с лекотата на слога в стремежа към чисто риторично убеждаване. Четейки Соловьов, неведнъж ще се досетиш, че той принадлежи към това време и към този кръг от либерални адвокати, от който е неговият добър приятел А. Ф. Кони. Хората са били благородни, но все пак един философ, да не говорим за пророк, не може да говори така, както би говорил либералният адвокат. Обединено с ум, силен в построяването на широки схеми,[2] както и с руската склонност към утопически максимализъм, високото риторическо умение ражда опасността от „удобопревратност” – лесно преобръщане на изводите на сто и осемдесет градуса. Мислителят е знаел за тази опасност и твърде рязко я е припомнял и на себе си, и на другите. „Соловьов ни удиви – предава А. Амфитеатров разказа на съвременник в Литературен албум. – Вчера се разприказва. Ум – дворец. Невероятен блясък. Самият той – апостол на апостолите. Лицето – вдъхновено, очите сияят. Очарова всички ни… Но… Да речем, доказваше, че две по две е четири. Доказа. Повярваха му както на Бога. И изведнъж нещо го прихвана. Стана тъжен, насмешлив; очите му унили, зли. – А знаете ли – казва, - че две по две не е четири, а пет? Бог да ви е на помощ, Владимир Сергеевич! Та нали вие току-що доказахте… Какво ли не съм „доказал”? Слушайте сега… – И пак започна да говори. Сече contra, както преди сечеше pro – и даже още по-талантливо. Усещаме, че всичко е шега, но е някак тежко. Логиката е силна, неумолима, рязка; сарказмът – страшен… Млъкна, а ние само вдигнахме ръце – виждаме, наистина две по две не е четири, а пет. А той ту се смее, ту сякаш сега ще започнат да го погребват жив”.

Че логиката и риториката, свободно движещи се в разредения въздух на универсалиите, са „удобопревратни”, е изяснено още от софистите в Елада – основоположниците на европейската логико-риторическа традиция. Западната мисъл се е убеждавала в това отново и отново. Само че там от времето на схоластиката се опитват да опитомят тази „удобопревратност”, да ѝ се противопоставят, – какво е подходът на Тома Аквински да започва всеки нов раздел от своята Сума на теологията с теза, противоположна на онази, която се готви да защити, чак до тезата за Божието небитие (с разглеждане на аргументите в нейна полза)! – да се справят с нея по пътя на методичния самоанализ. Този делови подход не е предпазил и Запада от гносеологически драми, от поривите на „нищото”, от „смъртта на Бога”. А в Русия, незнаеща схоластиката, но затова пък терзана от страха пред антихристовата подмяна на истината – един староверчески мотив и в късния Соловьов – емоционалната окраска на гносеологическите драми е къде-къде по-ярка. Процедурата, при която тезата се доказва като антитеза на антитезата и до вярата се достига през неверието, при нас се материализира не в схоластични трактати, а в романите на Достоевски. Там имат Аквинат, а тук – Достоевски: този контраст означава много. Доста е спорено като прототип на кого от братята Карамазови – светлия Альоша или мрачния Иван – е послужил Соловьов и самата възможност за подобен спор е по-съдържателна и плодотворна за охарактеризирането на Соловьов, отколкото който и да било от двата предлагани варианта. Когато мислим за Соловьов, си припомняме отзива за него на епископ Щросмайер: anima candida („чиста душа”, „душа без лукавство”); сещаме се обаче и за думите от романа на Достоевски: „широко скроения човек бих заточил”. Това Иван ли е, комуто по някакъв начин е предадена благодатта на Альоша, или все пак е Альоша, но с интелектуалните изкушения на Иван, с неговата раздвоеност (която, както знаем, не е чужда и на Альоша при Достоевски)?

Необичайният облик на Соловьов е предизвиквал сред съвременниците му, а и сред нас асоциации преди всичко от сакрален тип – на библейски пророк. Дългокос и дългобрад назорей, до чиято глава не бива да се докосва бръснач. Децата са го наричали „батюшка” а понякога и „боженце”. „Не знам защо, но ми се ще да нарека тези пръсти прах” (М. Д. Муретов). „Мисля си, че такива лица трябва да имат християнските мъченици” (слушателка на Соловьовите лекции от Висшия женски курс). Но си струва да се досетим, че този облик е хиперболизирана трансформация на един характерен вид – дълги коси и бради в Русия са носели не само духовните лица, но и нихилистите, „новите хора” от 60-те. Върху тази амбивалентност на външния вид се дължи, както читателят си спомня, смешното недоразумение в разказа на Лесков – дякона, когото приемат за нихилист. А съдържанията на амбивалентността се дължат на обстоятелството, че „новите хора” са произлизали предимно от духовното съсловие (с което генеалогично е свързан и Соловьов) и са мислели делото си в квазирелигиозни понятия, смесени с аскетизъм и есхатологизъм! Че какво означава самото понятие нови хора (срв. новозаветните текстове за новия човек)!

Соловьов се е отнасял с дълбоко уважение към тяхната етика и като цяло е приемал нейния ненасилствен вариант. Той само е смятал, че онтологията им не е на равнището на етиката. „Няма друго освен материя и сили; отначало борбата за съществуване е произвела птеродактилите, след това плешивата маймуна, от която се е изродил човекът; и така – всеки да положи душата си за своя приятел” – чрез тази шега обобщава той съотношението между двете. Притеснявало го е противоречието, добре описано по-късно от Г. Федотов в статията „Трагедията на интелигенцията”: чиновниците, езически кланящи се пред кумира на земната власт, се позовават на християнството, а членовете на интелигентския „орден”, жадуващи жертвено служение, изповядват материализма на Бюхнер и Молешот. И Соловьов е вярвал, както ще вярва и Федотов, че „хуманността” и „порядъчността” на гражданина не са чужди на християнската святост, не са ѝ враждебни, както е излизало при Леонтиев, а по-скоро представляват нейната най-долна граница. Светостта може да е несравнимо по-висша от интелигентските добродетели, но не може да се спусне и по-долу от тях.

Владимир Соловьов – този мистик, утопист, „рицар монах”, както го нарича Блок – е бил неочаквано чувствителен към практическите проблеми. Малцина по това време са разбирали по-ясно цялостния мащаб на националния въпрос – съдбата на руския народ е свързана със съдбите на другите народи и ако християнинът не открива начин да гледа на всичко по християнски, неговото християнство е недействително. Страхувал се е от лъжливата безопасност, предоставена на православието в Руската империя, защото при първия исторически обрат за нея ще се наложи да се плаща.

Мирен сън сънувате вие,
не вярваме вече в сънища ние.

Да, вярата на Соловьов познава докрай изкушенията на „удобопревратността”, но знае и изхода от тях: „укорите на съвестта са по-силни от съмненията”. Върху руините от много други соловьовски конструкции тази вяра и днес продължава да ни говори на познат език, че правдата е мерило за цялостната обществена дейност на човека без никакви изключения и че Бог пребъдва с хората „в мътния поток на житейските тревоги” – в противен случай това не е Бог, даже не е и идеал, а идол.

И докато е жива руската интелигенция, на чийто специфичен език Соловьов е изказал своята мисъл, далеч превъзхождаща неговите предели, ще има и хора, които на въпроса, зададен на Русия:

Чий Изток искаш да си ти,
Изтокът на Ксеркс или Христос?

ще отговарят с нещо като мълчалива клетва.

Превод: Марио Коев