Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Бележки за европейския контекст на руските спорове. Славянофилите, Владимир Соловьов, „почвениците”

Петък, 16 Юни 2017 Написана от Сергей Аверинцев

S AverintsevПрез 19 в. – след липсата до 16 в. на всякаква богословска рефлексия и закъснелия провинциален вариант на западната схоластика от 17-18 в. – руската религиозна мисъл придобива свое оригинално лице под знака на славянофилството, с което към края на века всички нови опити на това поприще неизбежно е трябвало вече да се съобразяват. Като славянофил започва и Владимир Соловьов, който, макар и скоро да става един от най-изявените критици на руския православен национализъм, строго казано, никога не се отрича от най-общите основания на славянофилството. Руски „европеец” като поета символист Вячеслав Иванов, който под влиянието на Соловьов в 1926 г. преминава към Римокатолическата църква, изповядва себе си като славянофил – не само през време на приятелството си с В. Ф. Ерн, когато са написани текстовете, влезли в сборника Родно и вселенско, но и към края на живота си, повече от две десетилетия подир споменатото присъединяване (писмо до С. Л. Франк от 18.5.1947 г.; извън контекста на славянофилството не може да бъде разбрана и творба като Повест за царевича Светомир, работата над която започва в 1928 г. и продължава до края на живота му).

Независимо от това, че в руската култура, както и извън нейните предели, често славянофилството е било предмет на сериозна рефлексия, така или иначе потвърждаваща непреходната актуалност на този феномен, неговото реално или мнимо отношение към съвременните спорове, когато дори и историците, да не говорим за есеистите, пишат не толкова за самото него, колкото за или против него, поражда множество по-големи и по-малки недоразумения, част от които твърде тънки и трудно доловими. Освен всичко това славянофилството почти не е било разглеждано систематично в контекста на онази европейска християнска мисъл от средата на 19 в., към която то собствено и принадлежи (говорим именно за систематична работа от типологическа гледна точка, а не за чисто генетичните връзки с, да речем, Шелинг или немските римокатолически мислители като ментори на славянофилството; че подобен генетичен подход е особено отдалечен от това, за което говорим, става ясно в оценъчно-полемичната интенция, когато идентификацията на немските източници се превръща в corpus delicti на обвиненията към славянофилите в „несамобитност”).

Прекалено често славянофилството бива оценявано – без значение in bonam partem или in malam partem – като уникално руско явление, изведено от руските „архетипи”; като проява или на някаква собствено руска духовност, каквато другаде не съществува, или пък на собствено руския абсурд, който също стои отделно от всички. Всъщност на практика опити за теологическа преориентация в светлината на (1) романтическия историзъм и (2) в произхождащия от този историзъм концепт за нацията по това време се предприемат из цяла Европа. В Англия това са представителите на Oxford Movement, пледиращи за завръщане към изгубените средновековни ценности; в Италия и Германия действат и често влизат в конфликт с тогавашния римокатолически консерватизъм и „ултрамонтанизъм” либерално и националистически настроените римокатолици: граф Антонио Розмини-Сербати (към когото с особено внимание в Русия се отнася късният неославянофил Ерн), Йохан Михаел Зайлер, както и Йохан Адам Мьолер и представителите на римокатолическата Тюбингенска школа; по-късно – Игнац Делингер, впоследствие преминал към т. нар. старокатолици. Във Франция тоналността е малко по-различна, доколкото самата национална идея има еднозначно либерална окраска. Тук можем да споменем и Доминик Лакордер, по-късно отлъчения Фелисите Робер дьо Ламене и останалите либерално-римокатолически дейци, които са групирани около списанието LAvenir.

„Националната“ перспектива на културата е едно от ключовите понятия за 19 в. При това съдбата на концепта за нация в редица отношения е парадоксална, а от своя страна парадоксалността – латентна. Парадоксално вече е това, че понятието за нация в неговото идеологическо осмисляне е съвършено ново, възхождащо по същество към френската революция, първа превърнала думата „nation” от термин с не особено ясно значение (лат. natio) в лозунг. Независимо от всичко обаче