Ние и нашите йерарси – вчера и днес

Към темата на деня: крайното смирение или крайният цинизъм

„Които Аз обичам, тях изобличавам и наказвам. И тъй, бъди ревностен и се покай” (Откр. 3:19). За нас, руснаците, тези думи, с които в Йоановото видение Господ се обръща към църквата в Лаодикия, придобиха съвсем конкретен и актуален смисъл. Принудени сме да се утвърдим в този урок: да се научим да познаваме Божията любов в безжалостното Му изобличение.

С огромен труд и вършейки безброй достойни за сълзи и смях грешки, днес Русия търси пътя от самозалъгването към реалността. Не е за учудване, че този път е болезнен и опасен. Не са малко и гласовете, изразяващи твърде разбираемата, но непристойна тъга по тлъстите меса в Египет. Обаче тази носталгия далеч не се дължи само на едните материални причини. О, не – за нас, прекраснодушните представители на руската интелигенция, загубата на илюзиите, при това съвсем не комунистическите, а всъщност „дисидентските” илюзии, е далеч по-болезнена, от недостига на стоки от първа необходимост. Отиват си най-скъпите заблуди – онези, които се отнасят към нас самите. Да, несвободата бе мъка, беше унижение и болка, но ако трябва да изговорим цялата истина, длъжни сме да признаем, че тази несвобода ни разглези – всеки от нас. Какво можеш да изискваш от несвободния? Кой изверг ще посмее да упрекне потиснатия от тоталитаризма, че не си поставя цели и задачи, от които е насилствено отстранен от властта? Подобни задачи губеха морален смисъл, според стария принцип в нравственото богословие: ad impossibile nemo tenetur („никой не е длъжен да върши невъзможното”). О, разбира се, имаше изключения, когато един или друг „дисидент” в героичен акт се опитваше за малко – преди ареста си – да се нагърби с някакъв дял от забранените дейности. Тези изключения обаче само потвърждаваха правилото, тъй като актът на протеста, заплатен с мъченичество, се оценява според съвсем различни критерии от изпълняването на служебните задължения в нормални времена. Докато поетът рискуваше да влезе в затвора за стиховете си, свещеникът – за проповедите си, а християнският активист – за опитите нелегално да организира изучаването на Закон Божи, самият живот оставяше встрани въпроса за професионалните качества на тези стихове, проповеди и уроци. Всяка дума, противопоставена на натрапената идеология, означаваше много повече от собствения си пряк смисъл. И изведнъж – о, ужас – тя започна да значи точно това, което е, и нищо повече. Романтиката на свободата, на съпротивата срещу тоталитаризма не може да надживее тоталитаризма. С неговото премахване неминуемо се завръщат и деловите, професионалните критерии – но при страшен дефицит на професионализъм. Когато прозирахме през идеологическите лъжи, какво да се лъжем, преживяването беше вълнуващо; но да прозреш собствената си немощ и ограниченост, с ръка на сърцето да видиш хаоса в собственото си съзнание – ето това може би е по-трудно.

Ще си позволим малка притча: Онзи, който насила е принуден да ходи наведен, може да си позволи златните сънища за притиснатия от съдбата свой исполински ръст. Когато обаче му дадат шанса да се изправи, тези мечтания се разсейват – ръстът е толкова, колкото е, и ни сантиметър повече. И още една малка басня: да си представим държава, където всеки от ранно детство знае, че и най-малкият опит да се доближи до естествен или изкуствен водоем ще бъде последван от разстрел без предупреждение – и изведнъж след това се организира състезание по плуване! Зрелището ще е наистина комично. На нас обаче не ни е до смях, защото ние всичките сме тези плувци, до днес узнавали по нещо за водата само от книжки, пък и те забранени. Такива са, например, нашите парламентаристи (сред които и сам доскоро се мъдрех), изобщо демократите ни – пишете ги с кавички или без кавички, проблемът не е в графичната дребнавост. Такива неизбежно са и църковните хора – били те духовници или миряни, заели се с организирането на християнски съобщества с образователни, благотворителни, издателски и други немислими до вчера цели; обсъждащи църковните проблеми в светската преса или пред телевизионния екран и т. н. Настъпи часът на доброволците, но, разбира се, и на самозванците. Уви, границата между двете днес не само е трудно забележима, а и е подвижна. Единственият шанс да бъдеш активен, без да се превърнеш в самозванец, е смирението. Кое смирение обаче? Лесно е да се каже, страшно е да се направи. Не набожното жестикулиране, а безжалостната истина за самите нас; не преоценка на външни „ценности” – били те лъжливи или не, а на собствената ни самоидентичност. Или смирение без фрази, или цинизъм без граници – за нас, руснаците, среден път вече няма. И може би е и добре, че няма. Или-или. За онези, които са избрали цинизма, е по-добре да мълчим като за умрели; а и те действително са се изключили от числото на живите. Днес жив ще запази себе си този, който се реши да избере смирението.

И докато размахваме ръце в непознатата ни водна стихия, както казахме по-горе… ще ни посочат, че такава е съдбата и на цяла Източна и Централна Европа. И да, и не. Има поне две особености, отличаващи положението на руснаците от което и да било друго.

Първо, тоталитарната ера при нас бе с тридесет години по-дълга, отколкото при западните съветски сателити. Този времеви фактор е много важен. Хората, както и цели социални групи са способни на героизъм при изключителни обстоятелства, но те постепенно губят енергия, когато „изключителните обстоятелства” продължат през целия им живот, а и в живота на децата и внуците им. По този начин вече те не се възприемат като изключителни, превръщат се във всекидневие, което никого не учудва. Поколение след поколение с първия си вик са вдишвали съветския въздух, а хората, носещи в себе си мълчаливата памет за нещо различно – как помня тези чудни старчески лица от моето детство! – вече са измрели. За сравнение нека припомним. Цялата епопея на националсоциализма продължи дванадесет години, а за нашето национално нещастие бе отмерено шесткратно повече! Шест пъти по дванадесет години, непрекъснато, без отдих! Когато тоталитаризмът продължи толкова дълго, неговото въздействие вече не е на ниво светоглед, а на нивото на най-простите житейски инстинкти, на равнището на онова, което „само по себе си е ясно”, и за него нито говорят, нито мислят. И това въздействие се разпростира в една или друга степен върху всички – не само палачите и доносниците, но и върху нормалните хора и, уви, върху жертвите включително.

Второ, именно довоенните десетилетия, представляващи специфичната ни болка, несподелена от източноевропейските ни събратя по нещастие – точно тези десетилетия бяха периодът на уникалните гонения срещу Църквата и вярата. Такава бесовщина Източна Европа, слава Богу, не е преживяла. Да, и там го е имало насилието над вярващите – кардинал Миндесенти в стаята за разпити, свещената кръв на отец Попиелушко; но не и безброя храмове, вдигнати във въздуха. А опитът ни от 20-те и 30-те е от официално обявената тотална война за абсолютно унищожение на вярата като такава във всичките ѝ разновидности.

Този опит все още не е достатъчно осмислен в съзнателната ни памет, а точно затова и подсъзнателно все още не можем да се освободим докрай от него. Във вярващите, в духовенството, особено в тези от нас, които сме малко по-възрастни, той се е загнездил дори в костите като непрестанна тъпа болка. И ще носим тази болка до смъртния си час. Но това е друга тема…

„Там, където е престолът на сатаната…”

И обикновеният естетически такт, а още повече християнската духовна трезвост решително забраняват, заедно със самочинните опити да се узнаят „времената и сроковете” до края на този еон (1 Сол. 5:1), стилизацията на събитията под един неадекватно – панически, патетично, литературно, морализаторски и т. н. – разбиран апокалипсис. От друга страна обаче, всичко, което църковният човек е в състояние да помисли и да каже за Църквата, само по себе си е поставено в рамките на парадигмата, зададена именно от Откровението на св. Йоан Богослов – думите на Сина Човешки към ангелите на седемте малоазийски църкви, разказа за последната битка между Агнеца и Звяра. Църквата, Невестата на Агнеца, от самото си начало е есхатологично явление, от деня Петдесетница, по отношение на който апостол Петър припомня думите на Йоил за „последните времена” (Деян. 2:16-17). В литургичния език на православието самите времена на земния живот на Христос се наричат „последни” и това не смущава здравомислещия вярващ човек, макар че по нашите мерки оттогава са изминали две хилядолетия (и ще изминат още толкова хилядолетия или години, или дни, колкото Бог реши). Ние много отдавна вече сме есхатон.

И ето, отваряме последната книга от Новия Завет и сред всичко останало откриваме словата към ангела на Пергамската църква: „Зная делата ти, и де живееш, там, дето е престолът на сатаната, и държиш името Ми, и не се отрече от вярата Ми дори в дните, когато верният Ми свидетел Антипа биде умъртвен между вас, сред които живее сатаната” (Откр. 2:13).

Два пъти е повторено: „там, където е престолът на сатаната”, „сред които живее сатаната”. Думите са тежки, изключително сериозни. И ако се решаваме да ги употребим по отношение на положението на руското православие и – в по-широк смисъл – на християнските вероизповедания, а и най-общо към вярата в Бога изобщо под безконтролната власт на онова, което наричаше себе си „войнстващ атеизъм”, то не е, за да се упражняваме в антикомунистическа риторика – нещо, съвсем безопасно днес. Не, не става дума за политика и думата „сатана” изобщо не е метафора. Какви ти метафори!

Цитираното вече място от Апокалипсиса – само по себе си достатъчно загадъчно – без съмнение има конкретен исторически контекст. По всяка вероятност то е свързано с усилено практикувания в Пергам култ към божествения цезар, т. е. с обожествилата се сама римска държавност, както и с логично произтичащите от този култ гонения срещу християните. Засега ще оставим настрана темата за гоненията, към която ще се връщаме отново и отново, и ще поговорим за мистиката на култа към властта. Болшевишката идеология – не само в нейната сталинистка версия, която е най-зряла и откровена – но и в по-ранните си, „авангардни”, и в по-късните – „упадъчни” – свои форми, е поразително близка с мистицизма. Само повърхностно би могла да маскира себе си като „научен светоглед”, с други думи – да се прикрива под един закъснял и агресивен секуларизъм. Психологическата атмосфера тук не е нито секуларистка, нито рационалистична. Войната срещу религията се разглеждаше и водеше като класическа религиозна война с неизбежните за такъв ексцес нетърпимост и „зилотизъм”.

Далеч не е случайно, че нашите специалисти по тровенето на религията доста по-късно започнаха да определят себе си като „войнстващи атеисти”. В началото гордо се е използвала друга дума – „безбожници”. Разбира се, тя е била и по-уместна както стилистично, – без учени „-изми”, на чист руски език, достатъчно безсрамна и ясна, за да докосне и предизвика най-дълбоките и най-тъмни пластове на националното подсъзнание, – така и в чисто съдържателен аспект. Защото „атеисти” или, казано по-просто, невярващи тези безбожници всъщност въобще не са и били; по-скоро сами по себе си те са фундаменталистите и фанатиците на квазирелигията на богоненавистта, по свой начин „вярващи и треперещи” като бесовете според Посланието на апостол Яков. Немислимият брой на унищожените икони се дължи не на нечувствителността към „нуминозното” в тях, а точно обратното – защото сакралната „аура” на иконата е тревожела безбожниците, изкарвала ги е от равновесие, внушавала е панически страх – неведнъж, макар и прикрито, описван в съветската литература. Още в края на 19 век руският терорист не е скъпял бомбите, за да унищожи като най-жив, най-опасен враг не царския сановник, нито полицейския началник, а почитаната Курска икона на Божията майка (срв. стихотворението на В. Соловьов „Знамение”). Съвсем ясно е, че тези „иконокласти” на свой ред са били не по-малко мистично настроени, отколкото и най-простосърдечните иконопочитатели.

Какво е това? Черна меса – да, но не и секуларизъм. Едва днес, с края на епохата на болшевизма, Русия за пръв път се сблъсква с напълно непознатите за нея проблеми на секуларното общество. А по онова време – тогава нещата са били съвсем други. Н. И. Бухарин, който далеч не е най-страшният представител на болшевишкия елит, казва, че на млади години, когато прочел „Три разговора” на току-що споменатия Соловьов, с радост се отъждествил с описания там Антихрист. Да речем, това все още може да бъде възприето като литература – рецидив от романтичния демонизъм. Лексиката обаче на ленинските изказвания против идеята за Бога е нещо съвсем сериозно – и по-сериозно не може да бъде. И не просто тази идея в нейната абстрактна, чисто понятийна форма, но и „кокетниченето” с нея, т. е. най-дребната интелектуална склонност, ѝ е противна; за Безбожник № 1 тя не е слабост на мисълта или пък безвкусица, както би следвало да бъде за парадиращия с невъзмутимото си превъзходство атеист – тя е ни повече, ни по-малко от „най-неизразима мерзост”. Тънкостта е в това, че съществителното „мерзост” в руския език има отчетливо библейски колорит. На много места в Писанието четем, че определени предмети или постъпки са „мерзост пред Господа” (Втор. 27:15, Притч. 3:32; 11:1; 11:20; 12:22 – примерите са неизброими). И тъй, „мерзост пред Господа” – а тук какво имаме: „мерзост пред сатаната”? Подобни неща можем да видим само в инструктажните писма от преизподнята, остроумно изразени от К. С. Луис.[1] Не, не гласа на невярващия чуваме от Ленин – това е типичният тон на разярения лицемер, неподправената интонация на проповедника на ада.

И щом става дума за мерзост, и то най-неизразима мерзост, логично е борбата да се води „абсолютно безпощадно и енергично”, „без да се спира безусловно пред нищо”, както е казано в известното писмо на Ленин до членовете на Политбюро от 6 (19) март 1922 г. Подобни изисквания не могат да се обяснят от гледна точка на практическата политика, не могат да бъдат сведени до каквито и да било „-изми”. С някаква държавническа целесъобразност, макар и цинично разбирана, те имат толкова малко общо, колкото и обявената на 15 май 1932 г. с декрет на правителството на Сталин „безбожна петилетка”.

Да попаднеш в плен на безсъвестен враг е тежко, но да паднеш в ръцете на безумци е много по-безнадеждно.

Загадката Русия

През 19 в. страната ни, в лицето на своите мислители, си зададе гатанка за самата себе си. Гогол, славянофилите, Достоевски настояваха на специфичната, изключителна религиозност на руския народ, този „народ Богоносец”, който единствен между всички останали на земята е запазил в пълнота сърдечното познание за Христос и който „целият е в православието”. Още Белински обаче, в своето известно писмо до Гогол, решително отказва на същия този народ каквато и да било истинност и сериозност на религиозното чувство. В съвременна Русия не е проблем да опонираш на Белински, омръзнал до смърт на всички за времето, през което ни го натрапваха като „революционен демократ” и предтеча на болшевизма (за което той, ако сме честни, не е съвсем виновен); нали обаче и Александър Блок, човек със съвсем различен дух, в тежък момент скептично питаше Русия: „Знаеше ли ти? И в Бога ли вярваше? Какво ще откриеш в своите песни?”. От друга страна, не е толкова трудно да бъде оспорен и Достоевски, разкривайки в него – както това често се прави – ереста на собствения му герой Шатов: подмяната на вярата в Бога с вяра в народната вяра. Работата обаче е там, че ако крайните твърдения на едната или другата страна са неприемливи, когато не са и просто безумни, едно нещо все пак не може да им бъде отречено: сами по себе си те явяват едно собствено руско безумство; в своята цялост, в своето взаимнодопълващо се взаимоунищожение те разкриват една твърде важна истина за нас. Кой друг народ предизвиква в своята интелигенция в такава степен противоречащи си съждения за вярата му? Къде другаде са залагали бомба, за да взривят икона?

В момента, в който обаче се замислим за следреволюционния ни опит, трудно ще се преборим с усещането, че всяка от тези логически изключващи се безумни идеи е била посвоему оправдана. Народ Богоносец, народ, запазил чист спомена за Разпнатия Христос – тези дръзновени слова сякаш се потвърждават от огромния брой мъченици и изповедници, с несравнимо спокойствие отивали на разстрел или в ГУЛаг. Покойната Наталия Ивановна Столярова ми разказваше, че за свои наставници в науката за мъжеството – което по своя характер при нея беше съвсем гражданско и секуларно – тя смята срещнатите от нея в лагера православни възрастни жени, затворени задето са приемали и криели в домовете си преследвани духовници. Когато разпитвали една от тях, разбира се, не без мъчения, къде се крие еди-кой си издирван епископ, в отговор чули: „Знам, но никога няма да ви кажа! Вие се страхувате един от друг, боите се и от своите началници, а мен не ме е страх от вас!”. Наистина тук е „търпението и вярата на светиите” (Откр. 13:10). Преди време се запознах с германец, известен психиатър, който, срещайки по време на руския си плен подобни старици, приел православието (и този случай съвсем не е единичен). Всичко това е реалност, за която можем да говорим, нещо повече – длъжни сме да го правим. Нашите мъченици са онзи „облак свидетели” (Евр. 12:1), който винаги е пред нас и около нас, стига да имаме очи, за да го видим. Ако обаче страдалците са хиляди и десетки хиляди, все пак отстъпниците са милиони.

Активното отстъпничество у нас, особено през 20-те – 30-те години, приема такава чудовищна форма на одържимост, отчасти сравнима с преживяната в Испания от някои манастири през гражданската война, но свирепстваща много по-дълго, далеч по-организирано и върху огромно пространство. Ще се въздържа от кървавите примери; ще разкажа само нещо, което като младеж чух от старица, дошла в Москва. В селото ѝ по онова време, докато църквата все още не била затворена, комсомолците се качвали на камбанарията, откъдето – прости ми, читателю! – пикаели върху кръстния ход на вярващите; върху главите на своите бащи и майки, баби и дядовци. Не задгранични „инородци”, даже не и градските партийци, а местни, селски, собствени момчета, плът от плътта и кост от костта на селска Русия. И вероятно най-странното бе, че моята събеседница разказваше, а аз слушах без гняв и никакво учудване – само бях потиснат, нищо повече. Такова бе всекидневието ни, такъв бе тъпият, еднообразен „канцеларски ход”[2] над нашата земя – от година на година и от десетилетие в десетилетие.

Нека обаче сега помислим: до каква степен на наплашеност е трябвало да стигнат възрастните, за да могат тези разпуснати момченца да се държат по такъв начин? И тук своята роля има, както ни се струва, и това, че ние, руснаците, някак прекалено се грижим за децата си. Да вземем семейство, в което младите не са участвали в буйни антирелигиозни хулиганства, където родителите все пак са успели да предадат поне частица уважение към религиозната традиция, а в най-добрия случай – и трепкащо под вятъра, но все пак и разгаряно от него пламъче на вярата. Дори и в подобни семейства често ли са успявали родителите да намерят нужните думи и решителност, за да разкажат на своите синове и дъщери за живата история на Църквата и гоненията срещу нея – тази история, на която сами са били свидетели? От ръка на ръка да предадат паметта за болката?

Всичко това е разбираемо. Човекът, който не жали себе си, ще пожали детето си. Освен това на децата естествено не се разказват тежките тайни, за да не се омрачи съзнанието им, а и за да не би в своята наивност те да ги издадат пред когото не бива. Ала децата израстват бързо и неусетно и докато родителите се чудят как да подхванат темата, пред себе си вече имат младеж, заслепен от училището и комсомола, с когото е късно да се говори за мъченичеството на предците. Вчера беше рано, днес още е рано – а утре вече ще е късно. О, колко добре познат беше този проблем на времената за вярващите родители в страната ни! В днешно време укоряват висшето духовенство за заявленията, предназначени за пред чужбина и отричащи факта на антирелигиозния терор в СССР, и тези упреци са основателни. Обаче ние самите, руската нация като цяло? Запази ли народната памет имената на мъчениците, и именно народната памет, като нещо същностно различаващо се от спомените на отделни личности, а в най-добрия случай – тесни кръгове, както и от изследванията на дисидентите и на групата „Мемориал”? Нещо непоправимо стана, след като си отиде поколението от свидетели на Тихоновската епоха, а пък новите поколения по обща вина така и не чуха техните разкази. Бях на богослужение в храм в покрайнините на Москва, когато свещеникът обяви – и трябва да се каже, твърде неизразително и неясно („той станал мъченик”, без повече пояснения!) – църковната прослава на патриарх Тихон. О, Господи, тук трябва да се плаче и плаче, спомняйки си онези, които не доживяха! И само върху някои лица личаха живо чувство и разбиране и те бяха млади – изглежда, чели са хората Вестник РХД[3] и други неща от този тип. Уви, обикновените лица на „църковните бабички” не изразяваха решително нищо. Много време измина и днешните „църковни бабички” не са предишните. Днешните са се раждали през 20-те – 30-те или пък са били пеленачета. Опитайте се да им обясните, че са прекарали живота си „там, където е престолът на сатаната” – те искрено, чистосърдечно ще се учудят: за какво говори този, какво го прихвана? Между тях не са малко онези, които са се осмелили да влязат в храма едва след пенсионирането (или пък след „перестройката”), след конформистки изкарания, непорочен „съветски” живот: нали това беше добрият живот, – както всички, така и аз, началството ме хвалеше и ме даваше за пример – а сега дойде време и за Бога, само че за какво да се кая! Е, колкото заради правилото можем да се настроим на един условно покаен тон от типа на този, който руският православен е длъжен да спазва според думите в молитвата преди изповед: да се кае за „танци” или „присмехулство”; имало ли е обаче нещо по-сериозно? O, sancta simplicitas, както бе казал някога Ян Хус по сходен повод.

Ето го проблемът, не по-малко тежък отколкото въпроса за вината на църковните ни власти. Ако имаме всичко това предвид, непримиримостта на уважаемата Зоя Крахмалникова[4] ще изглежда твърде оптимистична: сякаш немощите на „Московската патриаршия” представляват някакъв съвършено инороден израстък върху тялото на пълнотата на руското православие – израстък, който трябва да бъде отстранен и тогава видимо за всички вече ще просияят в белите си църковни одежди мъчениците и изповедниците. Със своя подвиг Зоя Крахмалникова заслужава да се отнасяме към думите ѝ много сериозно. Признавам все пак: не съм способен на подобен оптимизъм. Като че ли компромисите от страна на йерархията не започнаха след като голямата част от нацията – нека наричаме нещата със собствените им имена – не предаде тази йерархия. Какво чувстваше то, това мнозинство, когато само в годината 1937-ма, само увенчала в това отношение предшестващите я години, са арестувани не по-малко от петдесет йерарси на Руската православна църква? Когато през 1939 г. от целия руски епископат на свобода са останали само четирима? Четирима в цяла Русия! И ако тези четирима, последните, бяха загинали щеше ли да помръдне страната? А тогавашните интелигенти щяха ли да забележат, че се е случило нещо? О, разбира се, в ония години всеки е имал своите собствени грижи – да очаква среднощните удари по вратата (а още повече да се редят след безсънната нощ на опашка, за да предадат необходими вещи на арестуваните си близки). Но колко самотни и отхвърлени в канавките на живота, нежелани чужденци в собствената си родина са се чувствали ежечасно духовните предстоятели на отечеството! Вероятно е още по-трудно от заплахата на каторгата или на изстрела в тила да превъзмогнеш усещането, че и животът, и смъртта ти са еднакво безразлични за твоята родина.

Не за всички. Имало е и верни, златни сърца. В Русия обаче – и тук нищо не може да се направи – значение имат големите, много големите числа. Страната е такава.

Да, малцинството е пазело мъченическата си вярност към каноничната Църква и в тази вярност са се разбили всички хитрини на „живоцърковниците”.[5] В момента обаче, в който преминем към големите числа, когато започнем да разглеждаме църковно-политическата история в контекста на всенародната, става до болка ясно, че поддръжката на обновленчеството от гледна точка на официалните власти е била съвсем случайна и временна отвличаща маневра; твърде скоро вече те не са имали нужда от подобни ходове. За идващите в живота поколения от „обикновени съветски хора”, уви, вече не е стоял въпросът към коя църква да принадлежат – обновленците или привържениците на патриарха. През всички довоенни години безбожието набира сили и сатанинства в победите си.

Полезно ще е да помислим – заради различаването на духовете (1 Кор. 12:10) – как е изглеждало отвътре масовото отстъпничество (и, разбира се, на мнозинството от интелигентите). Да се опитаме да разберем онова, което е невъзможно да оправдаем. Естествено че за предателството новите господари на живота са плащали със злато, както е казано при Ахматова. Несправедливо обаче би било да сведем проблема само до това, а не е и интересно да говорим за онези, които са се продали. Много по-интересното е, че важна роля тук имат мотиви, казано по човешки, „възвишени” и дори „християнски” – разбира се, коренно различни от онази собствено християнска мотивация, за която ни говори Евангелието: „Ако Ме любите…” (Иоан 14:15).

Първо, това е една лъжливо насочена потребност от аскетическо „отсичане” на волята и самопредаване във властта на строгия наставник – колкото по-строг и суров, толкова по-добре (срв. обръщението към болшевика при Манделщам: „Ти трябва да ми заповядваш / А аз – да ти се покорявам…”; или стиховете на Клюев: „У Ленин има дух керженски / Авторитет на игумен в декрета…”).

Второ, това е също толкова извратена жажда за „съборност”, за общинност (срв. казаното от Маяковски, че „общи са ни даже и сълзите”).

Трето, възхита пред едно всеобхватно учение, заело се – донякъде по подобие на томизма и други големи схоластически синтези – да осмисли всеки отделен факт чрез включването му в пределно универсална и авторитетна система (богословие без Бог, даже мистика без Бог).

И, накрая, четвърто – не само користно, но и напълно безкористно преклонение пред историческия успех, подсъзнателно произтичащо от много трудната за преодоляване извечна езическа представа, че Бог винаги е с победителите („историята работи за нас” като пародия на „с нас е Бог”).

По повод последното ще отбележим, че днес непоправимите „деца на този век” по същата логика приемат и злорадстват над историческото поражение на комунизма – на духовното разобличаване на неговата лъжа. В християнството обаче е ценно това и само това, че то въобще не зависи от нечия победа или поражение в историята.

Военните и следвоенните години: великата илюзия и мътният ѝ залез

И все пак, все пак въпреки ужасите на постоянния терор и ледовете на масовото отстъпничество вярата не бе убита. Неуспешни останаха и опитите да бъде опитомена. „Живоцърковниците” бяха отхвърлени от църковния народ. Опортюнизмът на митр. Сергий (който безусловно е прискърбен, а и безполезен, но не съдържа в себе си често отправяното му обвинение в отсъпничество от вярата), както знаем, е имал силна опозиция. Да, вярващите били все по-малко, ала „малкото стадо” е проявило немалка твърдост. Възможността за пълно, окончателно изтриване на християнството от лицето на руската земя (както се е случило това на някои от териториите, заети от исляма) за много хора е изглеждала съвсем правдоподобна; трудно е било обаче да се помисли за перспективата църковните институции да се интегрират в тоталитарната власт.

И тук в събитията се намеси нов фактор – войната. Тази, която не само на езика на официалната пропаганда остана в руското съзнание като „Велика” и „Отечествена”.

Много е странно да се говори за кървавата катастрофа, донесла страдания и болки в почти всяко руско семейство, като за източник на някаква радост. Езикът не се обръща. Такава еуфория обаче е имало. От „отечествената” война за известно време се ражда илюзията за невъзможното единение между палачите и жертвите, фантазията за съединяването на разрушената връзка между времената, за възраждането на Светата Рус. Много трудно е било да се повярва, че след толкова жертви животът може да остане същият; не случайно за „просветлението и освобождението, което очакваха след войната” се говори към края на Доктор Живаго на Пастернак. Дори и за онези обаче, които, научени от горчивия си опит, не са се уповавали на това, че проблемите на Русия ще се решат в резултат от войната, всичко остава на заден план след външната заплаха, надвиснала над битието на руския народ. Изведнъж всичко става относително простичко: там е врагът – тук е отечеството; да умираш за отечеството, с народа, не е същото като да умираш като „враг на народа”. Често съм чувал от по-възрастните, от онези, за които при Сталин е било особено тежко (в това число и от неотдавна починалия Лев Гумильов, за когото, както и за мнозина други, фронтът е само промеждутък в лагерните му присъди), че чисто психологически те са преживели военните години като най-светлите, най-леките. И бившият семинарист[6] добре е знаел какво прави, обръщайки се към народа с думите, с които обикновено започва християнската проповед: „Братя и сестри…”, или учредявайки ордена на името на Александър Невски, който е не само велик пълководец, но и светец на Православната църква. Лесно е било да се излъжат мечтаещите по Светата Рус. И не защото те са били по-глупави от нас с теб, уважаеми читателю, а защото – и само затова – че до безумие, до помрачение са тъгували по нея. Нека ми бъде простена тази донякъде мелодраматична, но според мен адекватна метафора: когато умиращият от жажда сред пустинята в треската си вижда несъществуващ извор, това не показва неговата умствена непълноценност, а агонията, до която е доведен.

За да бъде схваната атмосферата от онези години, нека си припомним стиховете на същия Пастернак, в които големият поет, с немислима за него преди, както и след това безпроблемност, стилизира образа на съветския войник под иконописния лик на св. Георги Драконоубиец („Оживяла фреска”). Да си припомним мощния порив за завръщане в Русия сред емиграцията, за много от тях превърнало се впоследствие в години в ГУЛаг. Та нали и личности като Бердяев по това време тръпнат и се колебаят. Илюзията е била още по-опасна, защото се е основавала на определена истинност на националното чувство, плътно смесена с казионната лъжа и, което е най-важно, с искрено самозалъгване.

Такъв е контекстът, извън който ще е несправедливо да са интерпретират думите и делата на йерарсите на Руската православна църква в периода, започнал на 4.9.1943 г., когато трима от тях – бъдещият патриарх Сергий, бъдещият патриарх Алексий I и тогавашният екзарх на Украйна, Киевски и Галички митр. Николай (Ярушевич) – са били приети от „самия” Сталин. Каквото и да говорим за тогавашните епископи, те са били – казано с думите на поета – „не това, което е днешното племе”. Всеки от тях, включително и най-опортюнистично настроените, непрестанно е бил готов да заплати със страдания простия факт на принадлежността си към духовенството. Още от 20-те тази чаша не е отминала нито Сергий (Страгородски), нито Алексий (Симански). И ето че след десетилетия на пълно и тежко безправие, сега им се предлага някакъв статут, някаква възможност. Позволено е било да се открият няколко духовни семинарии (част от тях по-късно закрити от Хрушчов), а това – освен непосредствена важност за реалния живот на Църквата – е носело и ценността на добър знак: може би скоро ще разрешат и подготовката на млади свещеници, което пък значи, че са се отказали от линията на физическото им унищожение. Зад всичко това са просветвали обещания – за момента това, за днес толкова, но какво ли ще бъде утре… И то в страна, където неотдавна е завършила битката при Сталинград, предизвикала големия обрат във войната. Щедро използваната тогава от йерарсите формулировка „богоизбран водач” по отношение на Сталин за нашето ухо звучи чудовищно и тя наистина е чудовищна, но се е родила в месеците, когато народът, отчаяно защитаващ националното си битие и сломил напора на хитлеристките армии, уви, не е имал друг ръководител. Впрочем името на Сталин, заслужено прокълнато от народите, влиза в състава на името Сталинград, а последното, както знаем, и до днес е живо в градската топонимия на Париж. Добре би било, ако русите се сражаваха под друг знак, но заради нашите грехове историята е такава, каквато е, и не може да бъде променена със задна дата. И поради това нека не се правим на гневно неразбиращи похвалите към „богоизбрания водач”. Тогава и в онези усти те много повече са наподобявали бълнуването на болен, отколкото на пресметливо, цинично и хладнокръвно подмазване.

Истината си е истина: точно тогава е направена решителната крачка към една пределно опасна двусмисленост. Да, войната е върнала хората към най-простите реалности на живота и смъртта, към „архетипите” на народното самосъзнание, и разлялата се бесовщина e била принудена да влезе в бреговете си. Но в тези брегове тя, разбира се, се e чувствала абсолютно уверена и – тук е големият въпрос – кое е по-лошо: буен потоп от зла сила или нейното „подредено”, но затова пък само по себе си разбиращо се присъствие. Какво излиза? В тесните, строго отмерени граници на своя „резерват” и под непрекъснатия надзор на специалния чиновник на безбожната власт епископът върши своята работа; и атеистичният лектор пропагандатор върши своето върху една шеста част от земното кълбо съвсем безпрепятствено; и какво – те двамата заедно общо дело ли имат? От гледна точка на теорията на „морално-политическото единство” излиза точно така. А щом делото е общо, що за принципни възражения би могло да има, да речем, против доверителната откритост към сътрудниците на КГБ! Едни патриоти на отечеството разговарят с други патриоти на отечеството – просто идилия! По-болезнено е да се мисли за тези неща, отколкото за отделни лични слабости и компромиси. Ако не беше войната, думите от т. нар. Декларация на митр. Сергий от 29.7.1927 г., че съветската власт и Църквата имат общи радости и скърби, щяха да си останат словесна заврънкулка. Обаче през войната действително и тъгите, и радостите са били общи – не може да се оспори. След това вече от илюзиите не остава нищо, но твърде много са били натрупаните опасни прецеденти и трудно е било да се измъкнат от задънената улица, в която сами са влезли по предполагаемия път към възраждането на Русия.

Колкото и болезнено, непоносимо болезнено е да четем за „богоизбрания водач”, все пак ми се струва, че основната грешка, която спокойно е можело да се избегне, е сторена не през страшните години на сталинизма, не и по времето на набралата нова ярост антирелигиозна кампания на Хрушчов, а след това, при Брежнев и приемниците му. В 70-те общественото мнение в интелектуалните кръгове и в т. нар. маси се промени рязко, за религията стана несравнимо по-благоприятно. Обратът в съзнанието с много предхождаше „перестройката”. Интелигенцията, а и не само тя, започна да търси обратния път към Църквата. Тогавашните обръщания във вярата бяха по правило далеч по-сериозни и изстрадани, отколкото в много случаи днес. Съотношението на силите невидимо се промени. Ето ви една малка битова сценка от средата на 70-те: на улицата към жена ми се приближава непозната бабичка и я пита: „Дъще, ти си млада и затова ще знаеш кога започва Великият пост тази година?”. За отминалите съветски десетилетия самата мисъл, че бабичка може да пита млада градска жена от интелигентски тип за времето на Великия пост, би била чисто бълнуване; от началото на 70-те вече стана нормална реалност. Йерархията, с малки изключения, продължи да се държи така, сякаш нищо не забелязва. Припомням си сега още една случка от тези години: празник „Въведение Богородично” в един от най-популярните сред столичната интелигенция храмове в самия център на Москва. Почти половината са млади хора, има немалко еврейски физиономии, но и при останалите си личи, че са дошли във вярата съзнателно, в по-напреднала възраст. И пред точно тези хора влиятелен йерарх изнася добре подготвена проповед: един вид ето, и вие, братя и сестри, също сте били доведени в нужния ден от вашите благочестиви родители… Тъй като проповедникът изобщо не беше глупав човек, подобна проповед не може да бъде разбрана другояче, освен като напълно съзнателен отказ от реалността в полза на един изкуствен, условен свят. Той сякаш ни казваше: не ви виждам, не искам да ви виждам, аз говоря на съвсем друго, измислено паство – вие не сте ми нужни и, по-важно, не сте нужни на Църквата. Днес, със задна дата, не може да се пресмята какво би могло и какво не би могло да бъде извършено за увеличилата се и подложена на гонения тогава нова християнска общественост; няма съмнение обаче, че самият факт на нейното съществуване би могъл да бъде отчетен от Московската патриаршия в много по-голяма степен, отколкото бе направено. И този модус на поведение, за който в 40-те езикът не се обръща, за да го критикува, в 70-те вече представляваше – освен всичко останало – и груб анахронизъм.

След страховитата светлина на кървавия разсвет – сиви дни, дребен дъжд… Кой бе в състояние да очаква такова? Да, велико чудо е, че изобщо оживя вярата по нашите земи! Как обаче е възможно това чудо да не прогаря сърцата? Потомък на руски емигранти от първото, героичното поколение, посетил московски храмове, тихо ме попита веднъж: „Защо в богослуженията ви има толкова малко огън? И това след всичко, което беше?”. Укорителен въпрос към всички нас.

Вместо равносметка

И все пак няма да завършим в този минорен тон и отново ще припомним дивните слова на апостол Павел за „надеждата свръх всяка надежда” (Рим. 4:18).

Нямам нито свещеническа, нито пророческа власт – да уча и да показвам пътя. Нямам нищо, освен няколко предупреждения – съвсем прости, обикновени и скучно здравомислени.

Новите наши православни, околоправославни съчувстващи, т. е. „широката публика”, твърде много ми приличат на деца. Онзи ден те изобщо не са се замисляли върху църковни теми; вчера пък всеки мастит архиерей им изглеждаше като ангел или светец, току-що слязъл от иконата; днес вече четат вестникарските разобличения за Св. Синод като за филиал на КГБ… По същия начин юношата, научил за своя кумир нещо неприятно, бърза да го обяви за изверг на човешкия род. Но затова е и юноша. Няма да питаме кое е по-лошо: умилното лековерие или детинският плам на разобличенията. Те са еднакви, защото и двете са чужди на чувството за отговорност. В Писанието е казано: „… не бъдете деца по ум” (1 Кор. 14:20). Но да се върнем към сериозните теми. Страхувам се, че позицията ми предварително е обречена на неразбиране, тя е срединна – инак увлекателните крайни съждения за мен са неприемливи.

От една страна, съвестта ми не позволява да приемам т. нар. Декларация на митр. Сергий за отраден факт в историята на моята Църква. И най-простото ѝ сравнение с текста на обръщението на православните епископи в лагера в Соловки (от май 1927 г., два месеца до декларацията) към правителството на СССР за нея ще е унищожително. А все пак и соловецкото послание също предлага закон за отделяне на Църквата от държавата, нещо повече – гарантира „оттегляне на Църквата от намеси в политическия живот”, т. е. приема новото положение като даденост и се придържа към принципа на гражданската лоялност. С каква правдивост и достойнство обаче са казани всички тези неща там! И с какви очи сетне трябва да бъде четен текстът от Декларацията, където се изразява благодарност към съветската власт за нейното особено „внимание към духовните потребности на православния народ”? Не виждам необходимост, нито пък възможност заедно с о. Инокентий Павлов (Независимая газета, 29.7.92 г.) да разглеждам Декларацията – както казва о. Инокентий, полемично изостряйки тезата си – наравно с творенията на св. Юстин Мъченик в качеството ѝ на свързваща и задължителна за нас част от Преданието на Църквата. За да бъде включена в състава на Преданието, тя трябва да бъде приета от съборната пълнота на Църквата – нима това се е случило? (Да си припомним масовото ѝ отхвърляне от енориите в същата 1927 г., засвидетелствано от архим. Йоан (Сничев) и споменато в книгата на Лев Регелсон Трагедията на Руската църква). Не всеки факт от историята на Църквата е и eo ipso[7] компонент от Преданието във вероучителния смисъл на тази дума.

Съвсем друг обаче е въпросът: може ли Декларацията, а с нея и всички останали огорчаващи ни деяния и заявления на самия Сергий, на обкръжението и приемниците му да се разглеждат като вероотстъпничество, лишаващо йерарсите от сан, тайнствата – от благодатна сила, а духовенството и паството в юрисдикцията на Московската патриаршия – от тяхната идентичност като Православна църква, Църква Христова?

Въпросът е сериозен и отговорът му може да бъде само еднозначно утвърдителен или еднозначно отрицателен. Среден вариант тук няма как да съществува.

И как иначе – получава ли вярващият опрощение на греховете и св. Причастие, пристъпвайки към тайнствата в храмовете на Московска патриаршия или не получава? Логиката забранява да се каже: отчасти – да, а отчасти – не. Съвестта пък не позволява той да бъде оставен в неяснота по отношение на въпроса, който действително е въпрос на живот и смърт – за вечния живот и за вечната смърт.

За църковно мислещия човек няма възможност и да отклони този въпрос, да се дистанцира от него, позовавайки се на това, че трябва да бъдат слушани старците, а не архиереите. Приелият православието е приел с него и йерархическото устройство на Църквата, за чиято духовна важност изразително говори още св. Игнатий Богоносец в самото начало на 2 в. Ние не сме квакери, при които всяка община е свободна по собствено виждане да решава дисциплинарни и доктринални въпроси. Авторитетът на харизматичния духовен наставник, на стареца – разбира се, при строгото условие, че харизмата му не е илюзорна – само допълва, но не заменя, нито подменя епископския авторитет. Така и в Стария Завет – служението на пророците, получили дар от Бога да изобличават всеки носител на институционална власт, все пак не е можело да отмени служението на свещениците и първосвещениците. В съответствие с църковната свобода, за която толкова вдъхновено говореше А. С. Хомяков, почитта към сана пък не бива да преминава определена граница, отвъд която се изражда в някакво садукейство, клерикализъм и обикновено нископоклонство. В пълнота църковният народ трябва да запазва правото си ефективно да изисква от своите епископи чистота на живота и на учителството и в най-сериозните случай да поставя пред църковния съд въпроса за недостойнството на един или друг от тях. Ако обаче епископите са наистина епископи, дори и даващи поводи за укор, то и в това е редно да се спазва определена мяра. Да си припомним как апостол Павел изказва съжаление за резките си думи към юдейския първосвещеник Ананий – определено недостоен човек, току-що проявил и крайна грубост към самия апостол: „Павел отговори: не знаех, братя, че той е първосвещеник; защото писано е: началника на твоя народ да не злословиш” (Деян. 23:5, срв. Изх. 22:28). А и по човешки казано, изискването за здрав разум също ни е вменено от Господа (Мат. 12:16)[8] – ясно да се прави разлика между двата вида критика. Ако тя действително има за цел да помогне на критикуваната личност или институция и да предотврати бъдещи грешки, редно е да се стори така, че да бъде реално чута, за което на свой ред трябва да признае правата на тази личност или институция; така, макар и да не е приятна, тя все пак ще е принципно приемлива. По този начин критикуваните ще знаят, че не само всяка тяхна одиозна постъпка, но и всяко тяхно добро начинание ще бъде забелязано и ще предизвика адекватна реакция. Съвсем друго нещо е критиката, желаеща пълното морално унищожение на своя обект. Пророк Натан е изобличавал остро цар Давид, но едва ли е нужно да обясняваме разликата между неговата позиция и позицията на Елисей спрямо цар Охозия и царица Йезавел. Недопустимо е тези две позиции да се смесват. Или-или. Пред нас е поставена тежка дилема: или тези, които „началстват” Московската патриаршия са действителни, правомощни „началстващи”, които можем, а и понякога сме длъжни да изобличаваме, но не смеем да „злословим”, признавайки ги законна власт; или те – с личните и корпоративните си грехове, с контактите си с безбожния режим, с малодушните си компромиси – сами са отлъчили себе си от православието и са престанали да бъдат „началстващи”. Ако това е така, тогава всички ние сме длъжни незабавно и всенародно да преминем към друга юрисдикция, защото без епископи, без послушание и почит към епископския сан Православната църква не може да съществува. За щастие обаче не е така.

Щастлив съм, че в разглеждането на този ужасяващ въпрос мога, а и съм длъжен да не говоря нищо от себе си, да се отдалеча от чисто човешките мнения, разсъждения, емоции и оценки. Самата Църква, Вселенската църква от светоотеческите времена вече е обсъждала тъкмо този проблем и му е дала съвсем ясен и еднозначен отговор, който е завинаги задължителен за онези, които почитат Преданието. Както читателят се е досетил, говоря за съборните определения за донатизма.

Съществуват ситуации, които имат свойството да се повтарят. Във времената на Диоклетиановите гонения в Северна Африка в 303-304 г. духовните лица са се държали всеки посвоему. Разминавали са се и мненията къде преминава границата, отделяща позволената предпазливост от страхливото предателство на Църквата, както и другата граница – между светата готовност за мъченичество и ревността не по разум. Имало е епископи и свещеници, демонстриращи покорство пред разпореждането на властите да предат свещените книги за унищожение (често хитрувайки и давайки на нищо не разбиращите езичници не Писанието, а нещо съвсем различно – сякаш не знаем как се прави това). Имало е и клирици, и миряни, които без никакви уговорки са осъждали подобно поведение и са наричали горепосочените traditores (което на латински е игра на думи – буквално означава „даващи”, но и „предаващи”). Дворовете на картагенските затвори, в които били затворени и измъчвани или пък очаквали смъртта си жертвите на гоненията, били препълнени от възбудени християнски тълпи. Вярващите са били водени от съвсем похвалното желание да посетят затворените, да ги ободрят, някак да облекчат раните и оковите им или, възможно е, да споделят участта им. Положението обаче се е видяло на епископа на Картаген твърде взривоопасно и той изпраща дякона си Цецилиан, който – трябва да признаем, доста грубо – да принуди ентусиастите да се разотидат по домовете си и да запазят спокойствие. Много е вероятно тук йерархът да е извършил грях, за който ще отговаря в Съдния ден. Когато обаче през 311 г. самият Цецилиан е бил избран за пореден епископ на Картаген, опозицията, обединена около някой си Донат и затова запомнена с неговото име, не се ограничава само да осъди определени постъпки, извършени от едного или другиго, но и оспорва благодатността на самото тайнство на ръкоположението. Основанието е било, че го е извършил йерарх, обвинен в малодушие по време на гоненията. Във връзка с това донатистите издигат общия принцип, че критерий за истинността на Църквата е личната безупречност на нейните членове и, разбира се, на първо място на нейните клирици. Истинната Църква е Църквата на светците, на която противостои лъжецърквата на грешниците. Тайнства съществуват само в първата. В това отношение донатистите са били последователни – те даже са прекръщавали присъединяващите се към тях: какво кръщение може да бъде извършено от някой, който е в общение с грешници?

Най-големият исторически противник на донатизма – бл. Августин – припомнял евангелската притча: „Царството небесно прилича на човек, посеял добро семе на нивата си; и когато човеците спяха, дойде врагът му и посея между житото плевели, па си отиде; а когато израсте злакът и даде плод, тогава се появиха и плевелите. И като дойдоха слугите на стопанина, рекоха му: господарю, нали добро семе посея на нивата си? Откъде са, прочее, в нея тия плевели? А той им рече: враг човек е сторил това! Слугите пък му рекоха: искаш ли да идем и да ги оплевим? Но той рече; не, за да не би, като скубете плевелите, да изскубите заедно с тях и житото; оставете да расте и едното, и другото до жетва; а по жетва ще река на жетварите: съберете първом плевелите и ги свържете на снопове, за да се изгорят, а житото приберете в житницата ми” (Мат. 13:24-30).

До края на времената из широкото поле на Църквата плевелите ще растат между пшеницата. Съвсем разбираемото желание веднага да видиш на земята безукорния събор на светците в техните неопетнени бели одежди ражда утопия, опасна като всяка утопия, но двойно по-страшна като „духовна прелест”. Страшната разплата за подобна мечтателност е еклисиологическата паника: в истинската Църква ли съм аз или съм в антихристовата? Много пъти тя е подгонвала духовно чувствителните, ревностните, но недостатъчно трезви души: от Църквата – в схизма, от единството – към разделението, създавайки все нови и нови „деноминации” и „юрисдикции”. Както еднакво показват и историята на руския разкол, и протестантското сектантство, веднъж започналото разпадане вече не може да спре, паниката не спира; защото и на новото място бегълците откриват все същото (предсказано от Господа) присъствие на плевели, от което са побегнали. И все още не е измерена, не е изучена, не е оценена ролята на еклисиологическата паника в подготовката на масовото безразличие към вярата. Подложеният на съблазън обикновен човек може да бъде разбран: едните му казват, че е грях да се ходи в тази църква; другите пък – в онази. В такъв случай не е ли по-добре да си остане у дома!

Единствената противоотрова на паниката е истината, формулирана от Църквата в спора с донатистите. Носителят на сана може да има тежки грехове (за които ще му е много по-трудно да отговаря на Съдния ден, отколкото на нас, миряните), но всички тайнства, извършени от недостойните му ръце преди низвержението му, приемаме от Самия Господ без ни най-малко съмнение.

Такава е догматическата страна на проблема. Що се отнася до моралната, бих искал в заключение да се огранича с два труизма.

Първо, безсмислено е да се пита дали нашите йерарси са имали негласни връзки с институциите, с които е добре да нямат никакви контакти. Знаем, що е то тоталитарен режим. Може обаче и трябва да се пита как се е държал всеки отделен епископ в двусмислената ситуация на тези връзки. Опитвал ли се е незабележимо все пак да придобие нещо за Църквата или е мислел само за своята изгода във вреда на събратята си? Помагал ли е на беззащитните – макар и тайно, прикрито – или хладнокръвно ги е изоставял под ударите? Според мен би трябвало да бъде създадена някаква инстанция, включваща морално авторитетни личности измежду духовенството и миряните, която да е способна без демагогия, но и нелицеприятно да разглежда подобни случаи.

Второ, ако руската пословица казва „какъвто попът – такава и енорията”, то нали в определена степен е вярно и обратното. Всеки народ получава управниците, които заслужава, включително и духовните. Трябва да се постараем да заслужим (и да измолим) за земята си епископи, заради които, както казва апостол Павел, да не бъде хулено името Божие между езичниците (Рим. 2:24).

Превод: Марио Коев