Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Духовни слова

Четвъртък, 29 Септември 2016 Написана от Сергей Аверинцев

S Averintsev8.9.1996 г. Слово върху Мат. 22:1-14. Притча за сватбения пир

Колко удивително е Евангелието, което чухме днес! Тази притча я има и у Лука, но при Матей е изложена с особена сила. Всичко е неочаквано. Поканените не идват и тогава царят проявява нечувана, неимоверна щедрост – призовава злите и добрите от улицата. Интересното е, че злите са споменати първи: πονηρούς τε καὶ ἀγατούς – злите и добрите. Всички са призовани. Но впоследствие се оказва, че който е дошъл на пира не такъв, какъвто трябва да е, бива изгонен.

На всяко време са присъщи две противоположни безумства, а днес, изглежда, те се изявяват с особена острота. Във всички времена злите, самоуверените, лицемерните лекомислено говорят за другия, че той няма да бъде помилван от Бога, че е твърде лош, за да бъде приет от Него. И винаги го има и противоположното безумство – Божията доброта се приема като безразличие към всяко наше зло. Щом Бог ме приема, Той ще ме приеме такъв, какъвто съм, мога да отида на празника, поканен съм.

Притчата е удивителна преди всичко защото у всички народи здравомислието, което има своята област на действие, ни приучава всекидневно да мислим, че хората се делят на порядъчни, от които нищо лошо не очакваме, малко по-лоши и съвсем лоши, от които трябва да се пазим, които са, както се казва, съвсем пропаднали. И свикваме с това, че този, който година след година изпълнява задълженията си пред Бога, своите религиозни задължения, ще изпълни всичко нужно. Повратите, с които е препълнена историята, много често ни показват, че това съвсем не е така. Християнството, което е много по-дълбоко и по-сложно от философските учения и от почтените древни мъдри традиции на народите, дава твърде неочаквана и драматична представа за добро и зло.

Родените от благочестиви родители в избрания народ – за евангелските времена в единствения избран народ на Ветхия Завет – се стараели да живеят благочестиво като фарисеите. Само за нас днес фарисейството така леко се е превърнало в обидна дума! Хората действително се опитвали да живеят набожно и всеки ден да изпълняват своите задължения. В момент обаче, в който трябва да направят избор, те правят лъжливия. В онзи момент, който решава всичко. А никой от тях не е достатъчно лош, че да не е в състояние да направи правилния избор.

Английският християнски писател, когото много от нас са чели в превод или в оригинал, К. С. Луис има едно стихотворение, в което всичко е построено върху това, че между праведните няма нито един, който в определен миг почти да не е паднал, а сред падналите, погиналите, осъдените – такива, които почти да не са се спасили. Всичко се решава от мига. Кой миг? Разумно ще е, ако за всеки миг казваме: този! Всичко, което сме направили досега, не струва нищо, ако сме се излъгали в главния въпрос – тук и сега. И всичко, което тежи на съвестта ни, не може да е пречка да направим правилния избор.

Царят обаче, Небесният Цар, е щедър и добър – така, както и най-добрите земни царе не могат да бъдат. Земният цар не би поканил бедни, скитници и Бог знае кого от улицата. Но и добротата на Бога може да бъде схващана твърде превратно. Днес, както впрочем и във всички времена, се срещаме и с единия, и с другия вид безумство. Невярващият или езичникът в новозаветната епоха, невярващият или окултистът, и т. н. днес, изобщо не са в състояние да възприемат себе си като несмеещи да престъпят прага на царския дом, където е устроен пирът. Пирът – това е обичайният ветхозаветен символ на месианското събитие, на настъпването на Божието Царство. Доди (буквално на еврейски „моят любим”), Женихът е едно от традиционните обозначения на Месия. Смятам, това го знаят всички. Никой вярващ, благопристойно държащ се и нравствен – по човешките представи, а още по-малко изпаднал в тежки грехове, не може да каже (а и това чуваме твърде често, може би на Запад, малко повече): Бог е благ, Той е добър; значи Той трябва да ме приеме такъв, какъвто съм. Достатъчно съм добър, независимо от това какъв съм и какви прискърбни, извратени наклонности и лоши постъпки ме съпровождат в миналото и днес. Бог е добър и трябва да ми прости всичко, достатъчно съм добър, какъвто съм”. С други думи, той е идващият неподходящо облечен на сватбата.

Одеждата също е древен символ. Знаете, че когато митарят Закхей е неочаквано удостоен, съвсем неочаквано за него самия, с Господнето посещение, като човек, просто поради заниманията си свикнал с нечестни практики, той веднага, по душевното си разположение казва: „Ще върна двойно всичко на онези, към които съм бил нечестен”. Ето го – това е той, този скитник, нищ, уличен престъпник, който все пак пристига на пиршеството, облечен подходящо. Той знае, че не може да влезе такъв, какъвто е, че е длъжен да стане друг.

И две думи за историческия контекст на притчата и за това как да я разбираме. Знаете, че между нашите братя и сестри във вярата, уви, има и е имало и преди някои твърде лековато приемащи смисъла на притчата, предназначен за избрания народ на Ветхия Завет, за древния Израил, първата Божия любов: е да, те са юдеи, те изобщо не са добри; били са призвани, но не са отишли на пира и даже са убивали царските вестители, следователно избраничеството им е отнето и предадено на нас, и по-нататък притчата, както изглежда, не се отнася за нас.

От друга страна, има и хора, които по съвсем оправдано, по съвест оправдано отвращение от чудовищното и неестествено явление на християнския антисемитизъм, се стараят въобще да не забелязват онези места – например в Евангелието по Йоан – където се говори укорително за юдеите. По моето убеждение обаче ние трябва да ги отнасяме най-вече към себе си. Израил, ветхозаветният Израил в старите времена е бил народът, вярващ в истинския Бог, а езичниците, макар и да не са били невярващи, все пак са нямали вярата в истинския Бог. Ако ние днес сме вярващи сред невярващите, значи сме в същото положение. И нека да не станем като призваните, които не идват – и не идват точно в момента, който решава всичко.

И още. Може би ви се е случвало да прочетете неща, които, под влияние на едно от направленията в протестантската екзегетика, например, се пишат и у нас, където за отделни места при Матей и Йоан се казва, че са антисемитски и следва да се изключат от канона на Новия Завет. Но ето кое поразява: най-строгите упреци към ветхозаветния избран народ, народа, чиято избраност – мистична избраност, ако приемем думите на апостол Павел – не е отменена окончателно, защото Бог не връща Своите думи назад – та тези най-тежки упреци към ветхозаветния Израил, към юдеите, откриваме у онези новозаветни автори, които като Матей и Йоан са дълбоко и кръвно свързани не просто с юдейството, но с палестинското юдейство, за които то е тяхната родина, възпитала религиозната им култура, докато такива места при гръка Лука не виждаме. Това трябва да ни накара да се замислим. Да чуем тези слова не като чужди, не като изречени от някой друг, отвън: ние сме праведни, а вие – развалени, а като изобличаващи думи, родени от истината, а не от криворазбрана любов към своя народ и към своята родина; така, както е било и при ветхозаветните пророци, обръщали се към народа си с много строги слова. А Лука не се е мислел призван да ги преразказва, защото е грък. Трябва да почувстваме любовта, строгата любов на най-вкоренените във ветхозаветния Израил автори на Новия Завет и вниманието, бих казал – деликатността на тези автори, които по рождение, по култура, по възпитание са по-отдалечени. И това може да ни научи на нещо. Най-строго говори онзи, който се възприема като едно с другия, комуто говори. Да изобличаваш отстрани не е християнско дело, а и въобще е безполезна работа.

14.9.1996 г. Слово върху паримията от Иис. Нав. 5:10-15

Беше прочетен откъс от книгата на Иисус Навин. Четенето носи със себе си една загадъчност, присъща на древните текстове от Ветхия Завет. И така трябва и да бъде. Трябва да почувстваме как се е променяло времето дори и вътре в самия ветхозаветен цикъл. И тук чухме за края на едните и началото на другите времена. Изминат е пътят през пустинята, отишло си е поколението, което не е заслужило да влезе в обетованата земя. Новото поколение навлиза в нея, вкусва роденото от земята и чудната, тайнствена манна, изхранвала избрания народ в пътя му, вече не пада. Някой може и да се натъжи – макар и оскъдна, тази храна е била чудо, такова явно свидетелство за Божията грижа, грижата за онези, които в пустинята нямат друга храна, а сега, макар че храната може би е по-добра, но все пак е обикновена земна храна. Но така и трябва да бъде, човек е длъжен да бъде готов, че особената помощ, необходима като знамение на вярата в специфичните времена на изпитания – например гонения, ще бъде прекратена, когато вече не е нужна, и това също е устроено от Божието провидение, и също трябва да бъде прието.

И след това чуваме за явяването на ангела. Тук не е употребена думата „ангел”, а едно от другите слова, с които се означават ангелите във Ветхия Завет. Ветхият Завет не е катихизис – той е опитно познание, а за онова, което бива познавано в опита, човек намира различни думи. Думата, ползвана тук, е еврейската сар. Много е трудно да бъде точно преведена. Всички слова, с които бихме предали тази проста дума, едносричната еврейска дума, ще са съвършено неподходящи. Във всеки език има непреводими думи и това са най-добрите думи в езика. Означаваният със сар е нещо като предводител; и ако думата вожд не бе така развалена в историята на 20 век, би могло да се каже вожд на Господнето войнство. По-късни старозаветни текстове отъждествяват тази фигура с архангел Михаил, но тук няма име. Чувстваме тъкмо първоначалния опит. Иисус Навин не знае кого вижда – човек или нечовек; приятел или враг. „Кой си ти?”. Това е несравнимо осезаемият жив опит, за който все още няма думи, няма готови имена.

Но освен това мястото ни кара да се замислим и за древното предание, отразено в книгата на прор. Даниил, за ангелите на народите. Това е важна тема в Стария Завет, макар и да не е задължителен църковен догмат. Не може да се каже, че е част от вероучителните понятия, които ние се задължаваме да приемем. Но все пак е древно предание, ясно отразено в някои места от Ветхия Завет и затова често използвано и от християнските богослови. Има някакво лице, което като че ли въплъщава същността на народа, неговото висше призвание, замисъла на Бога за него. Богословието не говори за това, то не е богословска тема, а по-скоро поетична. Поетите неведнъж пишат за ангели на народите в съдбовни исторически моменти. От руските поети при Вячеслав Иванов има такива стихове. Нека се замислим върху това, без да бързаме с решенията. Едно може да се каже: за гръцката, за немската класическа философия същността на народа, същността на народното призвание – едно специфично призвание, особена духовна възможност – е своеобразно то, идея. Или в платонистичен, или в хегелиански смисъл. За Библията е лице, сар: княз, вожд, предводител на Господнето войнство, архангел Михаил.

И трябва да се вслушаме в тези думи. Нищо повече не смея да добавя. Думата сар е обичайната за предводител – във война или в мир, макар и да е различна от редица други подобни, например от понятието за съдия, така важно в кн. Съдии или пък от понятието за цар. В това, което чухме, има поука и тайна. И за тайната също трябва да благодарим Богу!

15.9.1996 г. Слово върху Мат. 22:35-46

Това, което бе прочетено днес, не може да се слуша без потрес, независимо колко пъти сме го чули. Заповедите, върху които се „държат” – според удивително простата и изразителна дума κρέμαται в гръцкия оригинал – законът и пророците, са заповеди за любовта към Бога – с цялото сърце, с цялата душа, с помислите – а в подобно място у Марк е добавено, както в думите от Второзаконие, което и Господ има предвид – „и с всичките си сили”; и да възлюбим ближния си, както себе си. Това означава, че от нас не се изисква нещо по-малко.

А кой от нас може да каже, че цялото му сърце, цялата му сила и всичките му мисли са отдадени на любовта към Бога? А към ближния? Другаде в Евангелието четем как Иисус разяснява, що е то ближен: това е всеки, който има нужда от нас, дори и да е враг, както е за милосърдния самарянин. А самаряните и юдеите са етнически врагове.

Да възлюбиш ближния си не просто някак, а като себе си. Какво означава това? Че към много хора, прости ни Господи, изпитваме лоши чувства, дразним се, злобеем! А как обичаме даже и тези, които обичаме? Дали много често не обичаме в тях своята любов към тях, онова, което ни харесва у тях, онова, с което биха могли да ни угодят, да ни бъдат полезни и приятни. Или пък – в случая с възторжената любов – не ги ли превръщаме в кумири и не сме ли влюбени вместо в живия, реален човек с всичките му недостатъци в някакво въображаемо създание. За да обичаме и да запазим любовта си, не затваряме ли очи пред онези черти на човека, които не ни харесват; не се ли стараем в сантименталния си възторг да не знаем нещо за този човек. А и за себе си също така знаем твърде много лоши неща. У един руски поет има стихове, започващи с цитат от древногръцко езическо стихотворение: „Само прекрасното е мило, а грозното – не”. И след това се казва: „Но срамувайки се от лошото в себе си, все пак го обичам”.

Да обичаш другия като себе си, т. е. да виждаш неговия живот, неговото битие не откъм собствената перспектива – не, както се казва, от своята гледна точка, а в неговата насоченост, в свързания контекст на неговия живот. Правим ли го дори и спрямо онези хора, които обичаме със сантиментална нежност, с възторжена почит?

И това ни кара да се замислим: защо Господ ни учи да се молим: „И прости нам дълговете, както и ние прощаваме на длъжниците си”? Нямаше ли да е по-просто да се каже: „Прости ни нашата вина, нашите грехове, както и ние прощаваме на виновния пред нас вината му”? Само че понятието за опрощаваните дългове е много по-широко, от конкретната вина, конкретния грях. У всеки от нас има всекидневни вини и грехове, които трябва да изповядваме пред свещеника, а в негово лице – пред Бога, и да молим за опрощение. Обаче покрай онова, което ясно осъзнаваме като вина, като нарушаване на обикновените нравствени закони, остава, даже и когато поведението ни, по човешки казано, е безупречно, и нещо, което продължаваме да дължим: да обичаме Бога с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичките си мисли, с цялата си сила – и така да обичаме и ближния. Не просто да се държим порядъчно към него – уви, често и това не можем – не да сме ласкави и приветливи и да даваме онова, което на нас ни се ще да му дадем, а винаги онова, което е най-необходимо за него самия. Това не се вмества в понятието за непосредствената и донейде разсъдъчно схващана вина, а е дълг, защото ние така си и оставаме длъжници.

Сега да помислим за ближните. Освен в случаите, когато уж ни е нанесена много жестока обида – добре! – но не се ли обиждаме на хората и не им ли отказваме любовта си най-често не за нещо, което са ни направили – то е по-лесно да се прости, но ето за какво: защо той е такъв, защо у него има толкова дребнавост, толкова низост – реална или привиждаща ни се – защото ние го виждаме от собствената си гледна точка.

Словата на Господа ни карат да си припомним и думите на бл. Августин: Обичай – и прави каквото искаш. Изразът лесно може да бъде разбран като внушаващ ни едва ли не някакво смекчено понятие за нашите задължения. А на практика кой ще посмее да твърди, че обича – че обича Бога и хората така, както трябва? Ако действително има такава любов, всичко, което направи, ще е правилно. Само че не в представите. Няма по-противоположни неща от истинската и въображаема любов: любовта към реалния ближен и към Бога, какъвто Той е – и към въобразения от нас човек и към бога, който също можем да си измислим и ще е идол.

След това в Евангелието идва беседата за отношението между очакваната принадлежност на Месията, на Христос, към Давидовата династия, а затова и Неговата включеност в политическата история на избрания от Бога народ, според схващанията на фарисеите, от една страна, и реалността на Божиите действия в историята. Нещата съвсем не са толкова прости. Както помним, Четириевангелието започва с родословие. И там нашият Господ е наречен Син Авраамов, Син Давидов. Това обаче не бива да ни води до мисълта колко силно е било изкушението за народа, за наистина единствения избран народ от Ветхия Завет да отъждестви без остатък Божията светиня със своето собствено политическо битие, пък дори и виждайки тази светиня като самото негово средоточие – най-главното, най-важното, но все пак част от цялото. Не бива, защото това, което чухме днес, е разказано у Матей, в Евангелието, написано е и в Преданието, и според научните изследвания за християните сред юдеите, и то палестинските юдеи.

Как започва Евангелието според Матей? Върви родословието, а на гръцки родословие е βίβλος γενέσεως – книга на произхода. И когато това изброяване свършва, буквално се казва: че то е до Иисус Христос, че Неговият произход е бил такъв – а по-нататък се говори за това как ангелът възвестява девственото зачатие. За съжаление в преводите – и в традиционните, и в новите – във втория случай вместо „произход” стои думата рождество, а в най-новите – рождение. Но в най-древните ръкописи е използвана думата генесис, γένεσις, и е повторена от първия стих, т. е. пътят, строен от човешката и, разбира се, от Свещената история за идването на Обещания и Очаквания, трябва да бъде завършен, него трябва да го има – такъв е Божият замисъл, но самото идване на Очаквания става не така, както си мислят хората.

Човешките очаквания са надхвърлени, трансцендирани са от Божията воля. Това после го виждаме при влъхвите. Всичко е така, както е очаквано, и същевременно не е така, защото е естествено да се предположи, че раждането на Месията – като събитие, важно за избрания, за свещения Божи народ, първо ще се възвести на първосвещеника – въобще на духовната власт, и на светската власт, на царя – и наистина това се случва, само че този цар е Ирод и той го научава от влъхвите.

И колко подробно, как спокойно ни разказва за всичко това Евангелието според Матей! Случва се онова, което всъщност е трябвало да се случи, събитието е обявено от законната власт на избрания народ, а след това – и тук е написано съвсем накратко – ангелът нарежда на влъхвите да се приберат по друг път, за да избегнат действията на Ирод.

Сами разбирате, че не сме в състояние лесно да осъдим съблазънта за избрания народ да схване, как да го кажем, чисто патриотично Божието дело, Свещената история, щом и след земния живот на Христос, и след Петдесетница, и след раждането на Вселенската църква християнските народи отново и отново ще падат в изкушението да разбират вярата като може би най-свещения, но все пак само символ на собствената си национална идентичност.

И първият, и вторият епизод от днешното Евангелие учат колко много Божието превъзхожда човешкото и човешките мисли за Божието.

И нека ни бъде дадено поне постоянно да помним това и да полагаме усилия да гледаме на Божиите дела не от собствената си позиция и да виждаме ближния си като себе си!

Божията милост да ни дари смирение, изразено не в смирени жестове и приказки, но в сърдечно предразположение, отказващо се от своеволието и приемащо Божието!

Превод: Марио Коев

„Духовные слова” – В: Аверинцев, С. С. София-Логос. Словарь, Киiв: „Дух i лiтера” 2006, с. 699-708 (бел. прев.).
Останалите текстове от книгата, преведени към момента в Живо Предание, виж – тук (бел. ред.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wh89y 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме