Малцина имат реална представа за дълбините на послушанието, мислеше си о. Ипомоний, докато с пост и молитва се мъчеше да прогони налегналите го изкушения и угризения на съвестта. В живота и служението си беше се сблъсквал с много послушания, които смирено и безропотно понасяше. Но сега беше различно. Напразно прелистваше страниците на Светото Писание, търсейки основание и опора за поведението си. Лукави времена бяха настанали. Решаваше се съдбата на Църква и Отечество, както беше казал Владиката. Решаваше се патриаршеският престол! Не беше време за криворазбрано смирение. Трябваше да се действа. Миг колебание можеше да тласне родната Църква към времена мрачни и непредвидими за цели десетилетия…
Отец Ипомоний, който беше извикан по спешност в една мъглива ноемврийска вечер, слушаше внимателно и първоначално обзелите го потрес и недоумение постепенно започваха да отстъпват място на смиреномъдрено послушание. Само преди седмица щеше да възприеме това, което се искаше от него, като деяние нечестиво и скверно. Но сега упорито си повтаряше, че послушанието е в основата на спасението. Дали е праведно или не възложеното му послушание, имаше кой да отговаря. Негово задължение беше да се покорява и да бяга далече от плътското мъдруване, като с усърдие и молитва се посвети на задачата си…
А задачата беше да се отстранят другите претенденти. Не със злоба и омраза, а с любов и кротост. Но с абсолютна непоколебимост. Времената изискваха своите герои. А о. Ипомоний през последните години се беше превърнал в един от несъмнените герои на своето време, на своята енория, на града, на епархията си, че - ако щете - и на цяла България. На него беше възложено да елиминира конкурентите на Владиката, като ги очерни. Един трябваше да бъде изкаран пияница, друг обратен, трети женкар, четвърти лентяй, пети интригант и т. н., и т. н. Ще запитате, защо точно на о. Ипомоний беше възложено това непосилно послушание? Та той беше пример за братска любов, кротост, незлобливост и дълготърпение! Ами именно затова – както на честния само можеш да довериш имането си, така единствено на добрия човек можеш да повериш зла задача. Но злото тук не е онова зло, за което си мислите - трижди проклето да е! - То е лекарството. Като змийската отрова – дозата определя, дали ще лекува или ще убива…
Но съвестта на о. Ипомоний все таки не беше спокойна. Опитваше се да си представи какво би направил Христос на негово място, спомняше си какво беше вършил Господ през земния Си път и не успяваше да намери никакво сходство с действията си. Отдаваше го на своята греховност, поради която той не притежаваше висотата на епископското познание и не можеше да проумее много неща, които продължаваха да го смущават. Не можеше да проумее защо, колкото по-усилено изпълняваше послушанието си, толкова по-далечен и по-неясен ставаше образът на Спасителя в сърцето му… Лукави времена, ей!…
