А повярвалите ще ги придружават тия личби: с името Ми ще изгонват бесове, ще говорят на нови езици; ще хващат змии и ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди; на болни ще възложат ръце и те ще бъдат здрави (Марк 16:17-18).
В древната Църква почти до края на византийския период не съществувала централизирана процедура за обявяването на някой подвижник или мъченик за светец по подобие на днешната практика, когато решението за канонизация се взема от Св. Синод по предложение на епископа, в чиято епархия е живял подвижникът, респ. мъченикът. Когато някой се отличал с благочестие и вяра, която давала плодовете на Духа (Марк 16:17-18 и 1 Гал. 5:22-23) или ако някой мъченически изповядвал вярата си, такъв човек оставал в съзнанието на местната църковна община, която му съставяла тропари, служби, икони и по този начин де факто ставало признаването му за светец. Църковната община или отделно лице получавали благословение от епископа да съхраняват мощите на някой мъченик и да организира ежегодно празнуване на паметта му. Мощите на мъчениците или подвижниците се поставяли под олтара, където християните са извършвали св. литургия. По правило светецът се почитал в своята община, а когато култът към него надхвърлял нейните граници, то името му се вписвало и в Константинополския синаксар. С други думи, в древната Църква светостта била очевидна и християните не познавали проблема за „доказването на светостта”, съответно липсвала и процедура за изследването й. Решението на синодално ниво за прославянето на някой мъченик или подвижник имало за цел не обявяването на някого за светец, а установяването на общоцърковно почитане на неговата памет или, по-рядко, вземане на отношение при спорни случаи.
През 4 век Африканската църква различава „признати” и „непризнати” светци, но и тогава не ставало дума за доказване на светостта, а за установяване на православността на починалия мъченик, тъй като мъченици имали и еретиците.
Никой не можел да стане светец в съзнанието на вярващия народ само чрез решение на църковните власти, ако преди това той не бил почитан като такъв. Например, известно е, че император Лъв Мъдри (886-911) постановил с указ честването на най-известните светци в цялата Църква – както се подразбира, не ставало дума за канонизацията им, а за разпространяване на култа към вече почитани светци.
Църквата разполагала тогава и сега с един неоспорим критерий за светостта на даден човек – бил той жив или починал, понеже за Бога всички са живи (Лука 20:38). И този критерий е била любовта и родената от нея молитвена връзка и застъпничество пред Бога. Както в този живот християните си помагат взаимно с молитва, като светците имат по-голямо дръзновение пред Бога и Той винаги изпълнява молитвата им, така и след смъртта си те продължават да предстоят пред Божието лице и с още по-голямо дръзновение се молят за събратята си. Плодът на тази молитва е Божието посещение, чудесата – видими или невидими, но винаги ясно разпознаваеми от тези, с които се случват. Наистина чудесата не са признак на святост, но светостта е невъзможна без чудеса. Чудото не като доказателство за нещо, а като израз на любовта, която е белегът, че някой е придобил Божията благодат и е станал жилище на Светия Дух. Един светец не може да не обича, а ако обича – не може да остане непричастен към страданията на хората. Тази негова съпричастност се излива в молитва към Христос. Мъчениците също чудотворят след смъртта си, дори и приживе да не са достигнали до висотата на духовния подвиг. Заради пределната си вярност към Христос те получават венеца на живота, който не е нищо друго освен изобилието на благодатта. Затова и мощите им, в които обитава Божията благодат и след смъртта им, чудотворят и се почитат от вярващите като източник на изцеление.
Един пример от византийската практика е прославата на св. Григорий Палама. Той е първият светец, канонизиран чрез съборно решение на Църквата. Великият исихаст бил погребан в храма „Св. София” в Солун и мощите му започнали да чудотворят, а в манастира Великата Лавра на Света Гора и в Кастория започнало неговото поместно почитане като светец. Константинополският патриарх Калист I поръчал на солунчани да опишат сведенията за тези чудеса, а приемникът му св. патриарх Филотей Кокин съставил Похвално слово и служба в негова чест. Така св. Григорий Палама бил църковно прославен няколко години след смъртта си със синодален декрет от 1368 г. и празнуването на неговата памет било установено в цялата Църква. Само няколко години след смъртта му вече имало издигнат храм в негова чест.
Църквата във Византия не познава чин за прославяне за светец, а канонизацията ставала с тържествена служба в негова чест най-вече на местно ниво, отслужвна от местния архиерей, а след това името на новия светец се вписвало за ежегодно църковно празнуване. Решението на местната църковна община не се нуждаело от потвърждение на висшестояща инстанция.
Аналогична е ситуацията и в Западната църква, където първият съборно канонизиран светец е от 10 век – св. Улрих Аугсбургски. През 1170 г. папа Александър III издава декрет, че никой не може да бъде почитан за светец без утвърждение на Римската църква, тоест, от папата. От тогава в Западната Църква се установява строг регламент за канонизация – минимум 50 години от смъртта на лицето, предложение от местния епископ, конгрегация на обрядите провежда тройно изследване на живота му, изследване на чудесата след смъртта му и в случай на положително гласуване на конгрегацията, подвижникът се обявява за блажен – това е т.нар. беатификация. Беатификацията позволява местно почитане. След извършването на нови чудеса, се поставя въпросът за канонизацията, която обявява папата с изричането на определена формула. Тук е мястото на отбележим, че Източната църква дълго време не познава термина „канонизация”, което ще рече узаконяване на светостта – защото подобна идея й е непозната. Терминът започва да се използва сравнително късно и от Западната църква. В Гръцката църква и гръкоезичните Патриаршии и до днес той не се използва, а се употребява предимно изразът причисляване към лика на светците. В Руската църква, Българската и някои други поместни църкви се е наложил западният термин „канонизация”.
Очевидността на светостта в Източната църква е белег на живото църковно съзнание, което разпознава светостта, обича я и се стреми към нейния източник – троичния Бог. За нас, съвременните християни, които сме изгубили критериите за светостта, е важно да знаем древната църковна практика, за да се предпазим от крайности. Като например, вярата, бихме го нарекли суеверието, че някой става светец, защото Църквата официално го обявява за такъв, а преди това не е бил. Това води до формализиране на канонизацията и свеждане на светостта до субективна човешка преценка за „морално”, „поучително” и т.н. Поради такива съображения започваме да гледаме на светците единствено като на образци на определен начин на живот или идеи, а най-важното – молитвената връзка с тях остава на заден план или съвсем се губи. Църквата няма нужда от официалното обявяване на светци, с които християните не общуват молитвено. Разбира се, молитвено общуване със светците може да няма и поради небрежност и неоценяване на светостта и плодовете й от страна на нас, които все още носим кръста си на тази земя. За съжаление, фактът, че църковната памет на българите християни е запазила толкова малко сведения за мъченици и подвижници по нашите земи, говори именно за едно повърхностно отношение към тайнството на Църквата, чиито най-красив плод са именно светците.
За да добием представа за това, как се „ражда” култът към светците в Църквата и колко схематична е днешната ни представа за канонизацията като за узаконяване на светостта, публикуваме за читателите на Двери откъси от очерка на Мануил Гедеон "Редът за причисляване към светците". Авторът, който живее в края на 19-и и нач. на 20-и век, е емблематично име в историографията, мегахартофилакс и хронограф на Константинополската патриаршия и един от най-добрите познавачи на византийското и поствизантийско писмено наследство.
Просиялите в монашеството приживе са били почитани като светци
Месопотамия ни дава и примери за подвижници, почитани като светци веднага след смъртта си, но и преди нея. Ето какво пише Теодорит Кирски в своята „История на боголюбивите”: „..Като разбраха, че Марон, аскет, който се яви в Месопотамия, е умрял, за тялото му съседстващите градове устроиха война..” Нещо повече, Теодорит казва, че още приживе на светеца, жителите на околните селища били изградили храмове в негова чест, а след смъртта му дори воювали за това, кой храм да приюти мощите му. ... Аналогично разказва Теодорит и за подвижника Маркиан, за когото също още приживе вярващите построили храмове, където искали да приютят мощите му. Стигаме до третия аскет Зевинан, също прочут във времето си. Той умрял и бил погребан близо до град Кита, чиито жители издигнали върху гроба му голям храм, в който положили и мощи на мъченици. Четвърти аскет, който се отличавал със строг монашески живот, който се подвизавал във Верия Сирийска, при варварина Халеп. И за него Теодорит пише, че още приживе със съгласието на епископа вярващите издигнали голям храм, когато приближил славният край на живота му. Мисля, че стигат на читателите тези четири примера за почитане като светци на живи преподобни. И така, от 4 век, в Палестина и Кипър, Египет и Месопотамия, и трите богоустановени патриаршески църкви в Александрия, Антиохия и Йерусалим по древния обичай започнаха да почитат всяка година паметта на просияли в добродетели мъже. Но установиха и непонятния връх на този институт (почитанието на преподобни), като изграждаха храмове на местата, където тези святи мъже си подвизаваха, още даже преди да умрат.
Първенствуващата на Изток Константинополска църква приела също този обичай. Два примера ще приведем. Първо преп. Васиан, сириец по произход, който се подвизавал по времето на император Маркиян (451-457). Този благочестив император почитал Васиан като баща и още докато бил жив построил в негова чест храм, според свидетелството на минология на Василий. Тази църква се намирала близо до храма на св. Анна.
Почти по същото време четем друг интересен разказ за желанието на християните да почитат някого като светец веднага след смъртта му. В синаксара четем за Йоан ради Христа Бедни, а в други календари наречен Колибар. В биографията на „бедния” от Симеон Метафраст разбираме, че този преподобен цял живот се подвизавал в една колиба, близо до палата на родителите си, в Константинопол. Живеел в място, което и килия не можело да се нарече. Там той и умира, предпочитайки този живот пред богатството на родителите си. След смъртта на Йоан, той бил разпознат от баща си и майка си, които оставили мощите му в неговата килия, но построили там огромен храм, а към него и сграда, като завещали цялото си богатство на храма „за грижа за странниците”.
Константинопол като „цар на градовете” подражавал на Палестина, които издигали храмове в чест на святи мъже подвижници още преди смъртта им. Той пък (Константинопол) издигнал храм в чест и памет на един благочестив мирянин, за който разказва Хронографията, написана по заръка на Кантакузин Порфирогенет (Става дума за Продължението на Теофан). Този мирянин бил добродетелен мъж, когото почитали като светец още преди да умре. Варданий, наричан още Турчин, бил уважаван заради справедливостта и благочестието си, така че народът го счел даже достоен да стане цар (803 г.). Хронографът пише, че народът даже издигнал храм в негова чест. Благочестив като мирянин, той бил и благочестив подвижник, след като принудително се оттеглил от светската сцена и живял като монах. Затова и общината издигнала храм в памет на мъжа, живял като монах, но и мирянин. (...)
