Мъченичеството или свидетелството (от гр. μάρτυς – свидетел; μαρτυρία – свидетелство) за Христос и за вярата в Христос е характерен белег на християнството от самото му възникванe. В славянската езикова и духовна традиция това свидетелство обикновено се свързва с изтърпяване на мъчения, с проливане на кръв или с неотказване от Христос дори при заплахата от мъченическа смърт, водеща към мъченичество (срв. Откр. 2:13). В гръкоезичната традиция преди всичко се набляга върху свидетелството и изповядването на Христос, а не толкова върху конкретните прояви при отстояването на това свидетелство. В тази връзка може да се отбележи, че в славянската традиция присъства повече чувственост – елемент на страдание и мъка, докато в гръцката езикова традиция е налице една изчистена в онтологично и богословско отношение категория на свидетелстващи за и изповядващи Христос (срв. Мат. 10:32).[1] Отново в същата посока на мисли можем да кажем, че славянската традиция ограничава това понятие само до хора, които са пострадали и са пролели кръвта си за Господ (подобно на св. първомъченик и архидякон Стефан – срв. Деян. 7:57-60), докато гръцката традиция позволява едно разширяване на кръга до всички, които без страх и независимо от обстоятелствата свидетелстват за Христос – с думи, на дело или със своя живот.
Това разбиране придава динамичен и особено подчертан аскетически характер на свидетелството. В по-широк смисъл това означава, че за гръцкия църковен опит всеки християнин е мартис, т. е. свидетел-мъченик за Христос.[1] Св. Йоан Златоуст отбелязва, че не само смъртта прави мъченика, но и душевното разположение; не само за свършено дело, но и за намерения често се сплитат мъченически венци.[2]
Разбирането на Църквата по отношение на свидетелството за Христос като свидетелство за Истината е винаги актуално, но то най-често се проявява в извънредни ситуации. Не трябва да пропускаме и обстоятелството, че Сам Христос свидетелства: “Аз за това се родих и затова дойдох на света, за да свидетелствам за истината; всеки, който е от истината, слуша гласа Ми” (Йоан 18:37). Християнският опит учи, че още в ранната Църква мъчениците, очистени чрез мъченическата смърт, по силата на подвига, без особено изследване на живота им, са причислявани в лика на светците. В рамките на тази традиция Църквата не поощрява предизвикателното поведение, с цел задължително постигане на мъченически подвиг. Именно в тази връзка Елвирският събор (305 г.) постановява, че тези, които биват убивани при опит да разрушат езически капища и идоли, не трябва да бъдат причислявани към светците. Жизнеността на това църковно предание през ХVІ в. проличава и в Житието на св. Георги Нови Софийски: “Вярвай на Бога, че ще те подкрепи, понеже си попаднал в това положение не поради своето неразумие, както разбирам, а Бог те призовава да го прославиш в тези последни дни.”[3] Проповядваната от Църквата бдителност за запазването на вярата се изразява в търпение и постоянство, а не в предизвикателно отношение към иноверните или атеистите.
В дългата история на Църквата има пострадали мъченици от езичници, от иноверни, от инославни и от атеисти. Макар всички свидетели за Христос да са еднакви по важност и значение, независимо от епохата в която живеят, в хронологически план те се разделят на мъченици и новомъченици.[4] С термина “новомъченици”, въведен от св. Никодим Светогорец, се определят пострадалите за вярата християни след 1453 г., като обикновено те се свързват с Османската империя и с основен географски ареал Балканите. През последното десетилетие същото определение се употрябава в изследванията, за да се обозначат пострадалите от тоталитарните комунистически режими в Източна Европа.[5]
Трябва да се има предвид, че разделението на “мъченици” и “новомъченици” е съвсем условно и не говори за качествено различен начин на свидетелство, а по-скоро за нова епоха в мъченичеството. Епоха, в която на балканските християни, които живеят до началото на Османското владичество под закрилата на православни императори и царе, се налага да отстояват вярата си пред новата иноверна власт. В това положение за християните има два пътя: да изменят на вярата си и да получат служба или привилегия или да претърпят страдания и мъчения за Христос. Преминаващите в исляма християни могат да разчитат на кариера и обезпечен живот. Останалите християни съзнателно или несъзнателно тръгват по пътя на мъченичеството. Може да си представи човек колко милиони мъченици има за петте века османско владичество! Всички те са свидетелство за това, че Балканите не са поробени духовно.
[1] ÂáóéëåéáäÞò, Ð. «ÍåïìÜñôõñåò» êáé Þ óçìáòéïëïãéêÞ åîÝëîç ôùí üñùí «ìÜñôõò» êáé «ìáñôõñßá». – ÐñáêôéêÜ èåïëïãéêïý óõíÝäñéïõ åéò ôéìÞí êáé ìíÞìçí ôùí íåïìáñôýñïí, Èåóóáëïíßêç, 1988, óó.439448.
[1] Срв. Сахаров, Софроний. Основи на православното подвижничество. С., 2000; Jевтић, Еп. Атанасjе. Монаштво и мучеништво. – Във: Бог се jави у телу. Врњачка Бања, 1992, с. 165-183.
[2] Срв. ÅÃÊÙÌÉÏÍ årò ô[í Cãßáí ìåãáëïìÜñôõñá Äñïóßäá. Migne. Migne. PG, t. 50, col. 685; Св. Йоан Златоуст. Творения. Т. ІІ, т. 2, СПб, 1896, с. 732.
[3] Мъчение на Георги Нови Софийски. – СБЛ, т. 4, С., 1986, с. 300.
[5] На Архиерейските събори на Руската православна църква през 1992, 1994 и 1997 г. доста предпазливо са канонизирани 15 новомъченика. Вж. Канонизация святых в ХХ веке. М., 1999, с. 244-245. Архиерейският събор на Сръбската православна църква от 21.V.2000 г. канонизира стотици новомъченици избити в периода 1941-1991 г. Срв. Слава и боль Сербии. О сербских новомучениках. М., 2002. Българските новомъченици още чакат признание от родната Църква!
