За поста може да си поставим следната задача: да се опомним, да се събудим. Да погледнем съседа си, колегата, да си помислим – нямат ли и те някакви проблеми в живота? Как се проявява нашето християнство по време на пост, на какво най-вече трябва да обърнем внимание и как да направим така, че постът да не бъде напразен – по тези въпроси разсъждава о. Андрей Мизюк.
Постът е като фар в живота на християнина, излизане от ежедневието, напомняне за необходимостта от правилния път, който избираме. Християнството обаче трябва да се проявява не само по време на поста, то изобщо не бива да изчезва от живота ни.
Постът е времето, в което още по-силно трябва да се концентрираме върху главната заповед – заповедта да обичаме ближния си. Всичко останало е съпътстващо. Разбира се, трябва да присъстваме на богослуженията, защото те ни напомнят към какво сме се запътили чрез поста, за това какво Бог е направил за нас. Напомнят ни за Неговата жертва, Неговата любов. Нашата малка жертва тук е благодарност.
Посещаването на служби по време на Великия пост и аскетичната практика на строгото постене обаче няма да послужат за оправдание, ако не поискаме да променим отношението си към хората.
Ние сме християни не защото поръчваме в заведението постно меню или си купуваме постна храна в магазина, а тъкмо заради отношението си към другите, заради това как се стремим да помогнем на нуждаещите си от помощ.
Вниманието прераства в съчувствие
Равнодушието е един от основните признаци на съвременния свят. И нашата съпричастност към бедата на другия според мен е най-точният критерий, който ни определя като християни.
Живеем сред хора, но понякога не забелязваме, че колегата или съседът ни преживява трудни периоди в живота си. Кой знае – може би е в депресия? Или е болен? Вниманието към другия е важно достойнство на християнина. Вниманието към собствения живот, към другия човек. Вниманието прераства в съчувствие и отношение, а оттам израстват и други качества – милосърдие, състрадание.
Дори в най-простата, ежедневна ситуация е важно да напредваме и да набираме сила. Съчувствието започва с нещо банално – например, да отстъпим мястото си в метрото. Дори да не е бременна жена или грохнал старец, пак можем да станем, да отстъпим мястото си. Ясно е, че няма да спасим така света, но пък ще направим една мъничка крачка към съучастието в това спасение.
А ако ни настъпят в автобуса, ще се постараем ли да не изпитаме раздразнение? Може да се разсърдим, да се развикаме на някого, а е възможно той просто да се е почувствал зле от високо кръвно и виковете само да са усложнили това му състояние. За да проявим такава внимателност, дори не е нужно да излизаме от дома си! Там са нашите близки и от тях трябва да започнем грижливото отношение към хората като цяло.
Онзи, който смята себе си за християнин, застава под десетки хиляди, дори милиони светлини на прожектори: кой е той, какъв е той, щом се самоопределя с толкова възвишена дума, какво е поведението му? Затова е много важно как ни вижда другият човек. Най-тъжно е, когато другият, въз основа на нашите недостатъци, започне да прави общи изводи за Църквата и дори за Бога, в Когото ние вярваме.
Има трудни моменти, когато например на улицата ни спира непознат и казва, че са му откраднали документите и няма как да се прибере у дома. И в този случай можем да помогнем – да намерим специалисти, които възстановяват документите, или поне да му купим нещо за ядене − това би било ценно. Случвало ми се е да ме спират такива бродяги. Аз ги хранех и ги водех в дома за настаняване на бездомни. Там изясняваха подробностите за ситуацията и знам случаи, когато документите са били възстановявани и хората са се адаптирали към нормалния живот.
Между другото е много лесно да разбереш дали пред теб стои измамник или не. Ако човек казва истината за нелеката ситуация, в която се намира, той няма да откаже храна, вода, топъл чай, хотдог или каквото и да е. А мошеникът ще иска само пари и нищо друго.
Към всичко обаче трябва да подхождаме с разум. Не мога да лиша семейството си от средства за препитание, но бих могъл според силите си да помогна на нуждаещ се човек.
Да, трябва да внимаваме, когато помагаме, но не и да зацикляме върху мисълта мошеник ли е този, на когото сме помогнали, или не е. Запомнил съм една притча как бедняк поискал от някого риза. Онзи му дал, но после видял, че тя е продадена на съвсем друг човек. Много му станало криво, но после насън му се явил Господ, облечен в същата тази риза… Бог вижда намеренията, Бог вижда целите на нашето сърце. Ако давам, без да се замислям, адресатът вече е получил това, за което се е молил.
Постът е като будилник под възглавницата
Неотдавна почина един мирянин, млад човек, който продължително и дълго боледува, но до последния момент идваше на богослужения. Негов съсед искаше да се свърже с мен, но не знаеше номера на телефона ми, при това също беше болен и не можеше да дойде. Нашият мирянин отишъл в храма, поискал номера ми и го дал на съседа си, а на следващия ден умрял. Приятелят му почина след два месеца, ние успяхме да осъществим контакт, аз ходех при него, изповядвах го, причастявах го. Ще речеш дреболия – да идеш да вземеш номера на телефона, за да го дадеш на някого. Можете обаче да си представите какво му е струвало на този човек да направи това, вече без сили, ден преди смъртта си. Ето това е постъпка на истински християнин…
За поста можем да си поставим следната задача – да се опомним, да се събудим, но не за да заспим на следващия ден след Светлата седмица. Постът е будилник, който кара човека да се изправи и не го оставя да спи дълго. На телефона съм настроил будилника няколко пъти – от 6 до 7 ч. Събуждам се с първия сигнал, но за всеки случай съм настроил още няколко. Будилниците са нужни, за да се събудим, да станем и да продължим да се движим. В крайна сметка пробуждането се превръща в навик. Ако просто покажем, че сме се събудили, но после изключим всички будилници и задремем отново, какъв е смисълът тогава?
Така че нека внимаваме!
Превод: Анна Георгиева
Източник: Правмир
