Когато за любовта и примирението се говори неадекватно, налице е антипроповед, която отвращава повече, отколкото убеждава. Силата на християнската проповед е преди всичко в нейната адекватност. Христос веднъж говори на апостолите да не вземат със себе си „ни тояга, ни торба, нито хляб, нито сребро“, нито дреха в запас (Лука 9:3), за да бъде неподправена силата на словото. Но това е, когато има предпоставки то да бъде чуто. По-късно обаче им казва точно обратното: „Но сега, който има кесия, нека я вземе, тъй също и торба; а който няма, нека продаде дрехата си и да купи нож“ (Лука 22:36)! Как да разбираме това?! Настъпват усилни и лукави дни, когато Женихът на Църквата трябва да бъде взет от света. И тогава Неговите ученици и последователи ще бъдат изложени на гонения и изкушавани. Христос им предсказва това, внушавайки им да бъдат подготвени. Но Неговият символичен призив да вземат оръжие изхожда не от идеала на учението, а от тяхното реално състояние, което е страх, малодушие и чувство за богооставеност. И те с инстинктивна готовност откликват: „Ето, тук има два ножа!“. „Достатъчни са!“ – възпира ги обаче Спасителят (с два ножа война не става!). Смисълът на думите Му е друг. Покъсно Той ще уточни: „Всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат“. Христос всъщност им открива какво са те – какво сме всички ние, когато сме сами в изпитанията. Настръхнали, малодушни, готови по-скоро на инстинктивна самозащита, отколкото на благородна саможертва.
Идва времето, когато Агнецът Божий трябва да се принесе в изкупителна жертва за нашите грехове. Но Той добре знае, че ние, човеците, не сме способни на тази любов. Ние сме само нейни потребители. Затова предсказва на апостолите с едно свещено примирение, примесено с печал, но без дори следа от осъждане: „Всички вие ще се съблазните поради Мене тази нощ“ (Марк 14:27). Това е част от Неговите душевни страдания – да ни даде откровения, които този път не са на висотата на идеала, а на равнището на нашето състояние. Понякога е болезнено да се даде правдив, реалистичен съвет. Духовното преобразяване, както и цялото наше спасение не се извършва мигновено. То е дълг процес, трънлив път, по който има още много да падаме и ставаме. Трябва някак си да се справим. Смисълът на всичко това е нашата воля да бъде изпитана в огъня на нашата немощ. Тогава само можем да се надяваме на помощта свише, за да не си помислим, че можем да се спасим и без благодатта на Бога...
Ние трябва да познаем себе си и да разберем, че нито сме по-хитри от дявола, нито по-силни от Бога. Затова и смирено се молим: „И не ни въвеждай в изкушение, но избави ни от лукавия“. Изкушението е трудно изпитание, в което сме изправени пред непосилния риск във всички случаи да постъпим против Евангелието. Ако угодя на един, ще оскърбя друг и обратното. Във всички случаи може да съгреша и това неминуемо ще натовари съвестта ми. Единственият изход е да подложа себе си на разпятие, но не мога, понеже съм слаб, грешен и страхлив човек. Само моят Господ и Спасител можа да направи това за мене. Аз имам примера, имам учението пред себе си, но лежа край пътя ранен от греха, без да губя надежда Христос да мине и да ме забележи, и изцели.
Странно ли е, че Църквата свидетелства в своя богочовешки опит, като понякога сякаш дава приоритет на човешкото пред божественото? Всеки път изпитвам смущение, когато чета в църковната молитва, че Бог трябва да ни избави „от нашествия иноплеменных и междуособния брани“, сиреч от нашествията на варвари-чужденци, както и от борбите помежду ни. Нима Църквата проповядва страх от другите, двоен морал, отвръщане на злото със зло, национализъм?! Църквата, която иначе ни изпраща в Христовото име да свидетелстваме за Евангелието пред всички човеци, да обичаме враговете си, да подложим и лявата страна, когато ни зашлевят по дясната?! Не, не е възможно! И все пак, четем я тази молитва и се надяваме тя да подейства, защото реално много ни е страх както от нашествието на чуждоземци, така дори и от своите. Когато персите настъпват, Константинопол благославя „христолюбивото воинство“; когато монголите безчинстват, преп. Сергий праща монасите в битка; когато поляците нахлуват, Москва призовава Казанската Божия Майка, а Тихвинската моли срещу шведите; когато агаряните са близо, Търново извършва бдения и молебни не само за пощада, но и за победа над нечестивите. Впрочем и днес никой още не се е изказал еднозначно по въпроса: допустимо ли беше през 19 век Кръстът да се кръстосва с кинжал като знак на нашето национално освобождение...
Днес историята е покрила всичко това с „благочестива памет“, от която ние избирателно се ползваме, както ни е удобно. Велики князе и военни са канонизирани, макар и понякога да се изтъква, че не са канонизирани като войнстващи пълководци, а като покаяли се, някои приели дори велика схима преди смъртта... Но както и да погледнем, цялата тази история е свързана с кръв и насилие от всички страни, не само от едната. Всяка военна победа над врага е духовно поражение за победителите-християни. Да, канонът прилага снизхождение към убийците при изпълнение на военен дълг: лишаването от св. Причастие е само пет години. Тази „икономѝя“ само потвърждава висотата на християнския критерий, отчитайки и човешката немощ.
И въпреки това Христос се смирява отново пръв, като явно ни помага в нашето странстване през земната история, в сраженията с врагове и нашественици, а и в междуособни войни - Този, Който и дума не каза срещу Своите разпинатели, Който преди да претърпи разпятие изцели ухото на архиерейския слуга... Да се радваме ли от това или да ни е срам? Бих казал: нито едното, нито другото, но просто да благодарим. Християнството, като тайна на Боговъплъщението, е изпълнено не само с високи идеали, но понякога и със суров реализъм. Бог ни посети, облечен в човешката природа, за да поживее с нас. Единствен без грях, Той не се погнуси от грешниците. Но и не ги обяви за праведници без време! Словото не дойде, за да ни очарова с религиозен популизъм, а за да ни открие тайната и трагедията на нашето падение, преди да ни спаси.
Може би затова в исторически план Църквата прибягва до някои „компромиси“, както и в личния ни живот Бог търпи големите „изключения“ на нашата немощ. Проповедта на планината задава идеала, но в Гетсиманската градина Христос се примирява с човешката слабост: „Спете, прочее, и почивайте!“ (Марк 14:4). И само след малко не Христос, а самите обстоятелства прекратяват завинаги тази „почивка“ на учениците...
Чрез вярата не се уморяваме да търсим смисъла на тези „феномени“ в нашето битие. И стигаме до думите на апостол Павел: „Няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени“ (Рим. 13:1). Изказани по отношение на една сурова езическа власт, каквато е римската, тези думи имат тежест във всички времена. Познавайки нашите несъвършенства, Бог ни дава известно облекчение в реалния живот: допускането, дори благославянето на светската власт, която, добра или лоша, корумпирана или не, демократична или тиранична, осигурява един относителен порядък, в който вече да не действа „законът на джунглата“ и чрез който се избягва иначе неизбежната саморазправа в конфликти от всякакъв тип. С други думи, поема някаква част от нашата отговорност.
Стихийната злоба, идваща от помислите на човешките сърца, частично се овладява в своите видими прояви чрез коректива на една гражданска, светска, политическа власт. Ние като християни не очакваме спасение от властта, но се надяваме на нейното съдействие, когато сме в непосилни изкушения (интересното е, че в древността Църквата забранява на вярващите да се обръщат към граждански съд, но никога не забранява участието във войни – още един феномен!). Съдействието на властите не дава „духовно решение“ на проблемите ни. То просто е пътят на по-малкото зло. Но то със сигурност е по Божие допущение, защото Бог добре ни познава и ни щади такива, каквито сме в дадения момент. Но когато държавните власти престават да изпълняват своите функции, тогава волно или неволно нещата започват да се решават чрез саморазправа. Предизвикателството на принудителната саморазправа е едно от най-тежките изкушения за нас, гражданите-християни, които трябва да обичаме врага, но тогава накърняваме своите, трябва да подложим и лявата страна, но ако го направим, тогава удрят близките ни. Ако защитим едните, страдат другите и обратното! Това е, което напоследък се случва и у нас, и в целия традиционно християнски свят, наричан днес Европа. Силовите институции на властта са лишени от властта да упражняват сила. Този абсурд се обръща в полза на „по-голямото зло“ – корупция, насилие и безредия. Държавите напоследък започват съзнателно да отстъпват от своите функции, създавайки нов тип „управление“: нещо като парламентарна анархия. Като че ли Божият порядък на нещата вече е пренебрегнат. В същото време варварското нашествие отдавна е започнало под името „миграция“. Днес няма вече град, който да не е потенциално заплашен от терор. Това кара населението да се чувства незащитено и да започне да се самоорганизира, което значи пак едно: саморазправа. Едни страсти се сблъскват пряко с други в една "ядрена реакция на злобата". Безредие върху безредие, беззаконие върху беззаконие.
А властта сякаш сама не желае повече да бъде „от Бога дадена“! Може би някои редки праведници и приживе светци ще устоят, сиреч ще се подложат на доброволно разпятие, за да изпълнят съвършено Евангелието в тези обстоятелства. Но кой има правото да взисква това от всички - от „тия малките“, отрудените, изнурените, обърканите, обеднелите - чрез една формална, популистки идеализирана проповед „на любовта“? Защото това е, което се чува сега. Проповедници изравят всички съкровища на школското си красноречие, за да налагат в императивна форма тишина по време на буря, мир по време на война, незлобие по време на озлобление, безстрашие по време на страх. Формално са в пълното си право. Христос още повече беше в правото Си да ни каже: „Хайде, пъзльовци, разпнете се и вие като Мене, да ви видя“! Но Той не каза това, защо беше истински причастен на нашето окаяно немощно състояние. Състраданието поражда снизходителност, но не надменна, а добра, милваща. Това, което днес звучи, е по-скоро: „Параграф 1. Обичайте се един-друг; Параграф 2. Обичайте враговете си; Параграф 3. И без насилие към насилниците, моля!“ Това обаче в една такава ситуация не е проповед, а политически коректен религиозен популизъм, на който никой няма да повярва. Никой, освен някои семинаристи, още несрещнали се с реалния живот.
Какво тогава трябва да говорим на хората ли? Не знам, „всевъзлюблени братя и сестри“. Наистина не знам. Простете ми моето невежество и моята недостатъчност! Знам само, че шаблонното говорене профанизира Евангелието.
