Проповед за Неделята на разслабения
Четвъртата неделя след Възкресение Христово е посветена на великото чудо на изцелението на разслабения, парализирания мъж, от нашия Господ Иисус Христос. Един нещастен човек лежал парализиран и напълно изоставен в един от петте притвора (аркади, т.е. покрити пространства) край известния водоем (къпалня според Йоан 5:2), наричан Витезда, което означава "дом на милосърдието". Това било в Йерусалим при така наречените Овчи порти, т.е. порти, откъдето вкарвали овцете (включително овни и агнета) за жертвоприношенията в двора на храма.
Този човек лежал там в продължение на цели тридесет и осем години. Той търпеливо очаквал чудотворното си изцеление от водата заедно с много други болни, тъй като там лежало "голямо множество болни, слепи, куци, изсъхнали, които чакали да се раздвижи водата" (Йоан 5:3).
Защото ангел от небето слизал от време на време и раздвижвал водата, и който стигал пръв и влизал в басейна, бил изцеляван.
Това чудо може да се обясни само като месианско и есхатологично събитие. Ангелът, който слизал във водоема и мигновено преобразявал водата, по чудотворен начин предвещавал „ангела на Великия съвет“ (Ис. 9:5 по църковнославянския превод) – нашия Господ Иисус Христос, Който щял да дойде, за да донесе не периодично и моментно изцеление на телесни заболявания, а уникално, всеобщо и постоянно спасение на тялото и душата. Той дошъл в света, за да премахне злото и да изцели неговите гибелни последици в цялостното ни душевно и телесно съществуване. Свети Йоан Златоуст, като тълкува чудото на ангела, подчертава: „Ангел слизал, раздвижвал водата и вливал лечебна сила, за да научат юдеите, че много повече Господарят на ангелите може да изцелява всички болести на душата“. Чрез такива чудеса юдеите се подготвяли да посрещнат месианската ера, тъй като „чрез Неговото идване куцият ще скача като елен, езикът на немите ще се развърже, слепите ще прогледнат и прокажените ще се очистят, а мъртвите ще възкръснат и ще ходят“ (св. Юстин Философ, Първа апология 48, 1-3). А и Сам Господ е определил белезите на Своето царство: „слепи прогледват и хроми прохождат, прокажени се очистват и глухи прочуват, мъртви възкръсват и на бедни се благовествува“ (Мат. 11:5).
Нещастният парализиран бил изоставен, сам и безпомощен. Роднините му се „освободили“ от него, като го закарали във влажния притвор край водоема, за да не бъде бреме и пречка за тяхното благоденствие. За съжаление това е обичайна трагична действителност в човешкото общество, където слабите и болните са бреме за силните и здравите. Този човек се издържал от подаяния и преживявал ужаса на недъга си и самотата на изоставеността. Когато ангелът Господен раздвижвал водата, нямало кой да го спусне във водата и да бъде изцелен. Затова нямал друг избор освен търпеливо да чака да се намери човекът, който ще го свали във водоема. Вярвал, че колкото и време да отнеме, един ден такъв човек ще дойде!
И най-после великият Лекар на душите и телата дошъл, за да му даде двойно здраве – на тялото и на душата му. Той се приближил до него и му задал „глупав“ за рационалистите въпрос: „Искаш ли да оздравееш?“ (Йоан 5:6). Той го попитал дали иска да оздравее. Иисус обаче нямал предвид човекът да приеме да се възстанови здравето на тялото му, което този страдащ и измъчван човек така или иначе желаел, а имал предвид да приеме да се изцели душата му, което е несравнимо по-ценно от изцелението на тялото му. Сам Господ изрично ни уверява в това с думите Си: „Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?“ (Марк 8:36-37).
Парализираният обаче не разбрал въпроса Му и отговорил: „Да, господине, но си нямам човек, който да ме спусне в къпалнята, кога се водата раздвижи; когато пък аз дойда, друг слиза преди мене“ (Йоан 5:7). Той вярвал, че единствената му надежда е да влезе пръв в чудотворната къпалня, без да знае, че пред него стои Бог, изворът на живота, самият Живот (Йоан 14:6). Нещастният човек си мислел, че този Човек, Който се интересувал от изцелението на тялото му, може да му помогне да се хвърли в къпалнята и да се изцели.
Но добрият и непознат за него събеседник без повече думи му заповядал: „Стани, вземи постелката си и ходи“ (8 ст.). Той, изпълнен с удивление от странната повеля, се изправил от леглото на болката и за първи път стъпил на краката си. Тогава взел постелката си и започнал да ходи (9 ст.), изпълнен с неизразима радост и възхищение от възстановяването на скъпоценното си здраве!
Но това чудно събитие, изцелението на този измъчен от страдания човек, не само не се харесало на неговите сънародници юдеи, но ги разгневило и обърнало срещу него, защото се случило в съботен ден. Те били скандализирани, защото го видели да „нарушава“ съботния покой - човекът поносъл постелката си. „Събота е, не бива да си вдигаш постелката“ (10 ст.).
Светият евангелист споменава тази подробност, за да подчертае донесеното от Иисус Христос освобождение от буквата на закона, който се бил превърнал в тираниия за юдейското общество. В онази епоха заповедта за съботната почивка била напълно изопачена, като законоучителите били добавили множество тълкувания към нея, които имали невероятни и абсурдни последици. Дори стъпките си броели в събота! Всъщност юдеите, щом научили от изцеления разслабен, че „Иисус е, Който го изцери..., търсеха случай да Го убият, задето вършеше това в събота“ (15-16 ст.).
Те искали да Го убият! Не е случайно, че Христос е извършил повечето и най-големите Си чудеса в събота, за да покаже, че съботата е създадена за човека, а не човекът – за съботата (Марк 2:27). Че този ден трябва да бъде посветен на Бога и в него да се правят добрини на хората за Негова слава. Бог благославя не формалното въздържане от определени дейности, а нашите добри дела за човека, образа Божи.
Бившият парализиран човек, чието име не е записано от евангелиста, след чудотворното си изцеление отишъл в храма в Йерусалим, за да благодари на Бога. Това било най-малкото, което можел да направи за благословението, което получил. Там Христос го намерил и му казал: „Ето, ти оздравя; недей греши вече“ (Йоан 5:14). Спасителят го посъветвал да се пази чист от грехове отсега нататък, защото имало вероятност да се разболее отново.
Това голямо чудо на Господ ни поучава за тясната връзка между греха и болестта. Болестите и като цяло влошаването на телесното здраве, което в крайна сметка води до смърт, са резултат от греха. Грехът е причината, а болестта – резултатът. И апостол Павел го потвърждава това: „заплатата на греха е смърт“ (Рим. 6:23). Но и от своя собствен житейски опит се убеждаваме, че задоволяването на нашите страсти и като цяло разгулният и грешен живот поражда болести и изтощава тялото. Той обаче много повече изтощава душата, която също се нуждае от изцеление, а то е в покаянието и единението с Христос.
Болестта е неестествено състояние в човешката природа, тя е резултат от поквара и е предвестник на смъртта. Падението донесе греха, а грехът донесе поквара и смърт. Човекът, когато е далече от Бога, извора на живота, не живее, а просто оцелява временно, докато смъртта го застигне. Навлизането на злото в света е причинило същностна промяна в човешката природа. Нашият Спасител Иисус Христос дойде на света, за да премахне злото и да изцели човешката природа. Неговите безбройни чудеса свидетелстват именно за тази истина. За съжаление обаче човек се увлича от греха и затова покварата го разяжда. Съвременният начин на живот, който е издигнал греха до висша цел, води до ужасни болести. И обратното, при хората, които са умерени, и особено при подвижниците и монасите болестите са ограничени. Това е ясно доказателство за връзката между греха и болестта!
