Един човек решил да потърси истинската Църква. Първо отишъл в протестантската. Посрещнали го с кафе и Библия и изпели въодушевяваща рок песен. Той казал: „Мисля, че е добре.“
Отишъл в римокатолическа църква. Подът бил безупречно чист, всичко било подредено, а хорът пеел съвършено стройно. Той казал: „Много добре.“Накрая отишъл в православна църква. Едни стоели прави, други коленичели, трети седели, четвърти се разхождали; един пълзял по пода като гъсеница, някои мърморели нещо, а двама се карали пред олтара. Той казал: „Това е ужасно. Избирам Православната църква.“
Приятелите му били потресени. „Защо?“ попитали те. „Защото това беше единствената църква, в която хората още се борят.“
Тази картина от православния храм не е рядка гледка и някои хора могат да се съблазнят от нея. Казваме си: „Разбирам някое и друго разсейване по време на службата, но това вече е прекалено.” Или пък: “Хората от енорията сякаш не ме харесват. Не се чувствам приет. Сигурно ме осъждат. Изглеждат неучтиви, а службата е дълга три часа. Това не е за мене.“
Чувам това оплакване всяка седмица. Мисля, че на това твърдение трябва да се отвърне с един прост въпрос: какво значи „това не е за мене“? Какво е „това“?
Ако „това“ са мърморенето, безредието, караниците и пълзенето по пода, съгласен съм, трябва да поработим над тях. И аз се разсейвам от шумовете и от всичко останало.
Ако пък под „това“ имаме предвид „Църквата не е за мене“, подозирам, че не съзнаваме какво е Църквата или че сме дошли в нея по погрешни причини.
Смятам, че през изминалия век тук сме се разглезили. Въведохме зали за кафе и събирания към църквите. Топло е през зимата, а климатикът работи през лятото. Светлините светят, а озвучителната уредба ни помага да чуем молитвите по-добре. Ако свещеникът или певецът пропуснат дума, ххората всички забелязват, защото следят службата на телефоните си. Свещеникът може да чете проповедта си направо от ChatGPT на таблета си. И не ме разбирайте погрешно - тези неща са чудесни и полезни. С изключение може би на ChatGPT.
Трябва да благодарим на Бога за тях и същевременно да разбираме, че нито едно от тях не е съществувало в миналото и нито едно от тях не е съществено за мисията на Църквата.
Православните християни са били едно тяло без време за кафе, без приятни разговори след службата и без удобството на озвучителната уредба. Вярвам, че в миналото за тях е било много по-ясно какво всъщност е Църквата.
А сега си представете, че по някакъв начин откриете, че на земята, в този паднал и тленен свят, има място, където можете да влезете в безкрайния ден на вечното Божие царство. Представете си, че има портал, през който можете да влезете и да участвате в живота на безсмъртните. Това място не е измислено, от вас не се иска да си го представите. Този портал е реален и мястото наистина е дворецът на Царя.
И нещо повече, много повече: не отивате там просто да разгледате царството като турист. Отивате там, за да се срещнете с Царя. Но Той не е просто цар, Той е Цар на царете и всемогъщият Творец на вселената. Той поддържа всички светове и всичко съществуващо и Той ви очаква.
Всички небесни сили Му се покланят, а Той очаква вас. Очаква ви и ви зове по име. Очаква ви и ви нарича „чедо Мое“. Очаква ви и ви посреща у дома Си.
В Неговото присъствие времето спира или губи всякакво значение. Всички житейски борби стават нищожни, когато видите, че Той, Всемогъщият Цар, носи върху Себе Си раните от Кръста. Това се случва на всяка света литургия в Православната църква.
Но нека го кажем и по друг начин.
Представете си, че човекът, за когото копнеете, когото обичате, когото сте чакали всеки миг от живота си, намира начин да се свърже с вас. След години най-сетне получавате онзи дългоочакван сигнал, онова безценно съобщение. Не можете да повярвате. Забравяте кой сте. Това истина ли е? Не сънувам ли? Не можете да си намерите място. Проверявате отново и отново. Истина е. Той ви чака.
Мене? Той чака мене?
Но в съобщението пише, че трябва да отидете в канализацията, за да го срещнете. Трябва да влезете в най-тъмното и мръсно място на града. Спомнете си за християните в катакомбите. Може да срещнете опасни хора там. Може да срещнете наркозависими, болни, бедни и невъзпитани.
Това ще ви спре ли? Ще кажете ли: „Съжалявам, но това не е за мене“?
Самото споменаване на възможността да се откажете звучи като оскърбление, като обида към любовта ви. Ще преминете през ада, за да се срещнете с любимия. Ще слезем долу, ще пренебрегнем целия шум и ще се държим като човек с мисия, за да стигнем до мястото на срещата. И когато Го видим, о, когато Го видим! Всичко изчезва. Чакането свършва. Най-после сме у дома. Той ви назовава по име.
Когато се обърнем, виждаме, че всички онези хора - мръсните, грубите, болните, те също са у дома. И те са били призовани по име да дойдат при Царя, при Лекаря, за да бъдат изцелени от болестта на смъртта. И тогава проумяваме, че те са наши братя и сестри.
Можем ли сега да кажем: „Това не е за мене. Той не е за мене“?
Светата литургия в Православната църква е среща лице в лице. Не идваме тук, за да бъдем забавлявани или да получим одобрението на другите. Идваме тук, за да станем едно с Христос и да бъдем преобразени в Негово подобие.
Ако другите болни в болницата са любезни, слава Богу! Господ ни е благословил. Ако другите болни са груби, оплакващи и създаващи проблеми, слава Богу! Няма да сме единствените.
И така, да се срещнем в Неговото царство!
