Проповед върху Марк 2:1-12 (за изцеряването на разслабения в Капернаум)
„Като видя вярата им“ и „Иисус, веднага като узна с духа Си, че размишляват тъй в себе си“ са две кратки части от литургийното евангелско четиво за Втората неделя на Великия пост, които ни срещат с Иисус. Първото изречение говори за една плодотворна среща с Иисус, в случая – на четиримата приятели и парализирания, когото донесли при Него. Тази среща дала плодове на покаяние, здраве, надежда и възхвала на Бога от мнозинството присъстващи. Докато втората част ни представя срещата на Иисус с книжниците, обвиняващи Го в богохулство, защото опростил греховете на парализирания. Това е безмълвна среща, която разкрива безплодието на нашата оценка на Божието дело чрез ограничените средства на знанието, разсъдъка и разбирането за собствена праведност.
В двата случая ние сме напълно, изцяло ясни за Христос, Който разбира човешката природа. Защото Той взима нашите принципи и намерения в тяхната дълбочина и ни поставя в пътя на истината чрез силата на Своята целителна, просвещаваща и животворяща любов, с която се обръща към сърцето и ума на приемащия Го. С това Спасителят възстановява човека в най-добрата форма, която той притежава – да познае Бога, да се срещне с Него, да гледа сериозно на Неговото слово, да напредва в просвещението, което тово слово дава, така че да се изправи от падението или отклонението, или немощта, или незнанието, или самодостатъчността или собствената си правда и да се насочи към простора на духовното и телесно здраве и душевното изцерение. Тогава няма как човекът да не потърси истинския живот и да се стреми към това, самият този живот да се превърне в добър дар, който чрез труд, търпение и любов да предаде на себеподобните си хора, нуждаещи се от него.
Може би по-рано казаното от нас не е нищо повече от една идеология, съществуваща в даденостите на нашия живот, която сме неспособни да живеем или която Църквата не въплъщава в своята практика. Някой може да каже, че замисълът се е осъществил, понеже са се намерили четирима души, които са понесли разслабения, приели са реалността и са преминали през всички премеждия, каквито и да са те, с вяра, упорство и твърдост, за да достигнат до целта си. Действително Христос е оценил както подобава предприемчивостта на тези четири човека и ѝ е отвърнал с най-доброто, което е могъл да направи. Но Неговото действие е станало предмет на обсъждане, проверка и осъждане на група, която е била от редиците на пазителите на вярата и на нейното тълкувание. Затова Христос устроил среща с тях в сърцата им и им предоставил огледалото, в което те видели своето отсъждане за Него, като ги попитал: „Що размишлявате това в сърцата си?“ (8 ст.). И с това Той разкрил основата, на която се крепят нашите съждения, дела и постъпки, озарявайки основата на нашето същество чрез светлината, действието и слизането на Светия Дух. Нали това означават думите Му: „Но за да знаете, че Син Човечески има власт на земята да прощава грехове“ (10 ст.)?
Голям е крайъгълният камък, който лежи на арената на човешкото сърце в евангелското събитие. А какво остава за нашите сърца? Дали те са живи сърца, в които действа нашата любов към Бога? Или са мъртви сърца, съсредоточени над собствената си правда и задоволени в своето търсене на истината, знанието и изправлението? На арената на сърцето се води съдбоносна битка, която може да доведе или до спасение, или до погибел. Изходът от тази битка засяга едновременно както отделните индивиди, така и събранието на вярващите, които са много драгоценни за Божието сърце, особено защото тяхната участ, личната и общата, зависи от отвореността им към онова, което Иисус вечно ни предлага.
Как Църквата трябва да понася това свое бреме на домашно, енорийско, епархийско или вселенско равнище? Дали нашето съждение (или изправление) допринася да понесем един другиму тежестите пред Христос? Дали сме движени в това от Светия Дух и дали стоим в послушание към Него? Несъмнено е, че се нуждаем от благодатта на разсъдливостта по въпросите на пастирството, администрацията, възпитанието, образованието и службата в едното Тяло, което ни събира заедно, за да бъдем в състояние да вдигнем бремето – в случая разслабения – и да го свалим пред Христос, за да го изцери Той и да го вдигне жив и здрав. По този начин ще се яви и Този, Който иска да вдигне разслабените и да действа в духа на възкресението на този свят.
Превод от арабски: Виктор Дора
* Източник: сп. Моето паство, бр. 12, 2019 г. نشرة "رعيَّتي"، عدد12، 2019م.
