Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (16 Votes)
Защо всички ние тук и множество други като нас идваме в Църквата? Защо се присъединяваме към нея? Не поради това ли, че тя е място, където всички могат да дойдат с увереността, че са обичани, че ще бъдат приети като братя и сестри, като деца или като родители, с ласка, с благоговение, с грижовност... Ние сме обичани от Бога, и Църквата е мястото, където Бог ни посреща с любов, със спасителна грижа; мястото, където никой не е излишен, където всеки е желан, и по думите на апостола, всички са „свои” – и на Бога, и на хората.

Идват различни хора. Образно казано, едни от нас идват с цялата си сила, слава, здраве и духовна зрялост; други идват, като деца, недокоснати, неопетнени от злото и греха, понякога само наранени от тях. Но идват и хора, както вероятно повечето от нас, които са преминали през живота, и които този живот е ранил: слепци, които не виждат Божията светлина, сияеща, искряща във всичко, сияеща във всеки човек; слепци, на които видимото е закрило зрението за невидимото, за които светът е станал тесен и тъмен, като затвор, и които идват в Църквата, защото в нея откриват простор, широта, дълбина, в нея откриват светлина и живот...

Всички ние се срещаме в Църквата, защото сме чули, че тук има надежда, че тук тържествува Божията любов. Всеки от нас е обичан и затова всеки от нас е спасен: защото Божията любов е по-силна от смъртта, злото и греха. Любовта Божия е живот за нас; тази любов е усетена и от хората, и макар и несъвършено, не винаги с цялото си сърце (защото всички сме наранени, всички сме осакатени), въпреки това и ние умеем да се обичаме един другиго, да състрадаваме, да търпим и да прощаваме. Ние сме тук, защото сме разбрали, че тук е източникът на живота...

И сега сме се устремили към по-славна цел. От евангелистите, апостолите, светците, от Църквата знаем, че наближава денят на славата Божия, денят на Възкресението, денят, в който няма да има нощ. Всички ние сме готови да влезем в кораба, който ще ни отведе към бреговете на вечността... И в Писанията, и в съчиненията на Отците, и в църковните песнопения, Църквата се сравнява с кораб, който ни води към вечността. На кораба ще бъде тясно, ще бъдат множество от нас; едни ще радват всички със своята невинност и чистота, други – невинни и чисти – ще раняват сърцата ни, щом погледнем какво са направили с тях чуждият грях, безумие и жестокост... Трети ще стоят като великани на духа, вдъхновявайки ни по този път; това са онези светци, паметта, на които ще честваме седмица след седмица в неделните и останалите дни на Великия Пост; светците, които ни показват как да живеем, разкриват ни величието на подвига, откриват ни как да се разтворим за Божията благодат и какви можем да бъдем: каква красота, какво величие може да просияе в нас за слава Божия, за спасение на ближния, за вечна радост на ангелите...

Някои тръгват по този път още неочистени и наранени от греха. С какво състрадание, ласка и трепет трябва да се отнасяме към тях!... А други стъпват на този кораб повехнали, като че изгубили вяра в собствените си сили, надявайки се единствено на подкрепа и грижа от останалите. За тях св. апостол Павел казва: Вие, силни, носете немощите на слабите – и на друго място: Понасяйте един другиму теготите, и така ще изпълните закона Христов...

Всички ние принадлежим към първата или към втората група и всички се нуждаем едни от други по пътя. От седмиците на самоизследване, изповед и покаяние, встъпваме в седмиците, които разкриват пред нас силата Божия, развързват пътищата Божии и виждаме как действа Бог, как Неговата благодат може да преобрази човека, да го направи нова твар... С каква цена Бог върши това? С цената на Кръста, с ужаса на Гетсиманската градина, разпятието, богооставеността, слизането в ада: ето мярата на Божествената любов и тържеството Божие...

Да се приемем един другиго с любов и всичко да простим. Да не простим – означава да останем в мрака, когато сме се устремили към светлината, да не простим – означава да останем роби на греха, когато търсим свободата, да не простим – означава да запазим в себе си жилото на смъртта, когато очакваме възкресението, желаем го и се молим за него... Да простим един другиму всичко, с което сме се отегчили, оскърбили, унизили; всяко зло, което сме извършили в помрачение на ума, в безумие на сърцето, в колебание на волята, в бунт на плътта.

Пътят ни няма да е лек, може понякога да не бъдем верни на собствените си стремежи, да не бъдем верни на Бога и на най-доброто, което е в нас, но нека си спомним думите на св. Серафим Саровски, че са важни са началото и краят на пътя. Началото – това е днешното ни покаяние, откритостта ни, готовността ни да бъдем „свои”, а не чужди едни на други, да се обичаме, дори с цената на страдания, болка и кръст; краят – това е радостта от посрещането на Пасхата Господня, посрещането на Възкресението, встъпването в Божието Царство, във вечността и в тържеството на победата!
 
Превод: Радостина Ангелова

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/k8qk 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Не търси съвършенството на закона в човешките добродетели, защото в тях няма да го намериш съвършен; неговото съвършенство е скрито в Христовия кръст.

Св. Марк Подвижник
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.