Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (19 Votes)

Прошката – от „чуждата страна” тръгваме на път към страната на славата, на среща с Живия Бог, като деца на Неговото царство.


Между Египет и пустинята, между робството и свободата, лежи разделителна линия – моментът, в които изявяваме съгласието си да станем съвършено нови в нравствено отношение.

В географските понятия на Стария Завет това е Червено море, а за нас – думите на Господнята молитва: „… и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си...”. „Както и ние прощаваме...” – ето момента, в който вземаме спасението си в свои ръце, защото каквото и да прави Бог, то зависи в края на краищата от онова, което правим ние – и последното има огромно значение за всекидневния ни живот.

Ако хората, излезли из Египет, вземат със себе си в Обетованата земя всичките си страхове, обиди, ненавист и роптания, те и там ще бъдат роби – Обетованата земя ще остане Египет, и те даже няма да започнат освобождаването си. Затова между съблазните на старите навици и огненото изпитание на свободата лежи неотменимо условие, което Бог никога не оттегля: както простите – така ще ви бъде простено, каквото задържите – ще бъде задържано против вас. Това не означава, че Бог не желае да прости или че не прощава, но като не прощаваме, ние се ограждаме от обновяващата тайна на Неговата любов, отхвърляме я и за нас няма място в царството Му. Не е възможно да продължим към Царството, докато не бъдем простени, а ние не разрешаваме да ни се прости, не допускаме прошката до себе си, докато сами не простим на всеки, който смятаме, че е сгрешил спрямо нас. Става дума за нещо съвършено категорично и реално – никой няма право да смята, че принадлежи на Царството, докато в сърцето му живее макар и следа от обида и отказ да прости. Прощаването на враговете е първата и елементарна отличителна черта на християните – „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат...” (Мат. 5:44) – без нея ние все още блуждаем из Синайската пустиня.

Но прошката не е само въпрос на решителност.

Да се прощава в моменти на емоционален порив и сърдечно умиление е сравнително лесно; трудно е да не си вземем прошката назад – това умеят много малко от нас. Онова, което наричаме прошка, най-често е просто изпитание за тези, на които прощаваме, и е истинско щастие, ако то се окаже за тях само изпитание, а не присъда. Напрегнато следим за някакви признаци на разкаяние у другите, нетърпеливо изискваме сигурност, че човекът вече не е такъв, какъвто е бил. Това може да продължи цял живот и поведението ни да остане противно на всичко, което учи Евангелието. 

Изискването за прощаване не е малко ручейче на границата между робството и свободата, то е огромно като Червено море, което евреите са преодолели не с лодки, стъкмени по човешки. Водите му са се разтворили чрез силата Божия и Самият Бог ги е превел през него. Обаче за да бъдем водени от Бога, ни предстои да се приобщим към Него – към Неговото умение да прощава.

Бог „не забравя”, в смисъл, че ако сме постъпили неправилно, докато не се променим, Той винаги помни, че сме слаби и немощни. Но Той никога не припомня станалото като повод за обвинение или осъждане и никога няма да го издигне срещу нас като обвинение. Влизайки в нашия живот, Бог ще понесе игото ни заедно с нас и поради стореното от нас ще му се наложи да носи повече, кръстът му ще стане по-тежък, ще натежи с нашите грехове. Ако не оставим всяко чувство на обида срещу тези, които са били наши господари или робовладелци, ако не се простим с робската си психология, ще носим със себе си своята зависимост от греха и няма да преминем на другия бряг.

Господ е простил на мъчителите Си, казал е: „Прости им, Отче, защото не знаят какво правят” (срв. Лука 23:34), и с това ни е поставил на границата: ако не простим подобно на Него, не сме способни да продължим нататък - в пустинята, където ни чакат изкушения; тогава в нас би останало достатъчно зло, за да ни надвие сатаната и още първото изкушение да ни вземе в плен.

Св. Григорий Нисийски казва нещо удивително: с изискването Си за прошка Бог ни казва, че е съгласен да се уподоби на нас; Той ни прощава така щедро, както прощаваме ние и ни призовава да прощаваме така великодушно, както прощава Сам Той. Без това не можем да живеем с Него.

Някои пречки пред прошката

Навремето, в юношеските си години, имах вражда с мой връстник. И по-късно, щом стигнех до съответното място в Господнята молитва, си казвах: „Не, на Кирил не мога да простя!”. След години духовният ми наставник ми предложи, когато стигна там и стане така, да кажа: „Господи, не ми прощавай, защото аз не прощавам на Кирил”. Тогава реших да се изхитря – опитах просто да прескачам мястото, но не излезе нищо. Бог очакваше да кажа нещо, което аз не можех; а да кажа каквото можех, Той не желаеше. Върнах се при отец Атанасий, а той ме посъветва: „Знаеш ли, ако поне малко си съгласен да простиш, но нямаш сили, когато стигнеш до това място кажи: „Господи, искам да простя, но не мога. Можеш ли да ми простиш поне някак „предварително”?”. Тогава видях, че от този пазарлък нищо няма да излезе и се предадох. Бог победи. Отидох при Кирил и казах каквото мислех: „Слушай, ти може да си „такъв и такъв”, но аз ти прощавам”. Но той отвърна: „Не! Нека се помирим!”. И тогава ми се наложи да се помирявам не с Кирил, който е „такъв и такъв”, а с Кирил, какъвто е.

В Дневникът на селския свещеник Бернанос пише, че можем да отдадем на Бога дори гордостта си: „Отдай гордостта си заедно с останалото, отдай всичко”. Гордостта, отдадена по този начин, се превръща в дар на любов, а всеки дар на любовта е приятен Богу.

Спомням си една моя енорияшка, която ми рече: „Отец Антоний, не мога да търпя повече Екатерина Сергеевна. Не можете ли да избавите някак енорията от нея?”. Казах й: „Вижте, Ирина, вие трябва да търпите Екатерина Сергеевна, аз трябва да търпя Екатерина Сергеевна и вас, а Бог трябва да търпи и трима ни. Как мислите, на кого е най-трудно?”.

Познавах и един осемдесет и шест годишен старец, който по време на Гражданската война в Русия бе убил неволно любимата си. През изтеклите от тогава шестдесет години той не бе успял да се опомни от станалото, защото не можеше да се прости с нея. Беше се изповядвал, беше раздавал милостиня, бе молил други да се молят, за да му бъде простено. Свещеникът му бе чел разрешителни молитви като за убийство, бе му прощавал в името на Христос, той се бе причастявал, но без да намери покой. Тогава му казах (понякога ни хрумва мисъл, която не може да се яви вън от определена ситуация): „Искали сте прошка от Бога, Когото не сте убили, от свещеника, комуто не сте сторили никакво зло. Те са ви простили, но не могат да ви простят вместо Маша, която сте застреляли. А не ви ли е хрумвало да искате прошка от нея? Нали знаете, че Бог е Бог на живи, а не на мъртви, и че в Христос тя е жива? Ако не вярвате в това, то нея я няма и не може да ви прости, но не може и да ви осъжда. Но ако вярвате, че е жива в Христос - говорете с нея, както говорите с Него”. Вечерта ми звънна по телефона и каза: „След вечерните молитви се обърнах към Маша и излях цялата си душа, цялата болка и ужас, насъбрани от онази престрелка край Перекоп преди шестдесет години. И върху ми се изсипа съвършен мир...”. За мен това е съвсем реално. Не можеш да си простиш сам. Бог може да прости, но Бог не може да ти прости онова, което си направил на друг, без той да вземе участие в прошката. Трябва да се обърнем към всеки пострадал, да искаме прошка от жертвата, която и да е тя, мъртва или жива.

Често смятаме, че да простим е някак като да забравим. Е, ще мине време, седмица-две, десет години, ще престане да боли и ще забравя. Това не е прошка. Да забравиш не означава да простиш. Прошката започва в момента, в който все още чувствам раната и мога да кажа: „Добре, аз приемам този човек, такъв какъвто е, заедно с болката, която ми е причинил; и ще го приема така, както Христос приема мен; ще го нося като изгубена овца (ако той разреши), или като кръст, на който трябва да умра (за да оживее той), защото едва на кръста ще мога да кажа: Прости му, Господи, защото не знае какво прави...”. Тъй като жертвата винаги получава божествена власт да отпусне греха, прощавайки на мъчителя си. Онзи, който е претърпял мъченичество заради Христос, и чиято любов не се е поколебала в страданията (или обидите), придобива безусловна власт да прости на тези, които са му причинили страдания. Той е в правото си да застане като свидетел на Страшния съд и да каже: „От него няма какво да се иска повече, защото по Твоето слово и пример, аз му простих”. Това има значение на съвсем всекидневно ниво: всеки, който е претърпял и най-малката несправедливост от другиго, може да прости или да откаже прошка. Но тази власт е нож с две остриета – ако не прости, сам няма да получи прощение.

Френският писател и католически епископ Жан Даниелу[1] пише в книгата си Светите „езичници” на Стария Завет, че страданието е единствената среща между доброто и злото. То е единственото допирно звено между праведниците, търпящи страданието, и грешниците които го причиняват, защото страданието винаги се врязва в плътта или в душата на жертвата. Той настоява, че в момента, в който човек става жертва, той получава власт да прости и може да повтори думите на Спасителя: „Прости му, защото не знае какво прави...”. Без страданието (което, според Бернанос, Бог е направил обща участ на Себе Си с хората) пътищата на праведните и грешниците не биха се пресекли никога. Тогава праведните не биха имали власт над греховете в света, а грешниците не биха имали път към праведност.

С острото си чувство за справедливост и слава Божия, френските католици ясно съзнават каква победа може да извоюва Христос чрез страданията на хората. От 1797 г. съществува Орден на изкуплението, чиито членове, в постоянно преклонение пред светите Дарове, се молят да бъдат простени всички престъпления по земята, както и отделни грешници, по молитвите на техните жертви.

И още един френски епизод. По време на революционните войни във Франция войниците на генерал Морис д’Елбе заловили няколко вражески, „сини”, войници и се канели да ги разстрелят. Генералът бил принуден да отстъпи, но настоял преди това да прочетат гласно „Отче наш”. Когато стигнали до думите „и прости ни греховете, както и ние прощаваме на длъжниците си”, войниците разбрали, заплакали и пуснали пленниците. През 1794 г. самият генерал д’Елбе бил разстрелян от „сините”.

„Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат...” (Мат. 5:44) – това е заповед, чието изпълнение може да се окаже по-трудно или по-леко за нас. Но да простим на онези, които причиняват страдание на хората, които обичаме, е нещо, което изглежда съвсем различно. Може да ни се стори, че това означава да извършим предателство. Когато казваме „аз” и „той”, ние разделяме и страданието и не можем да го приемем като свое. Обаче, колкото любовта ни към някого е по-силна, толкова сме по-способни да споделим и страданията му като собствени. Чрез любовта ставаме единни с този, когото обичаме и тя ни позволява да споделим не само страданията, но и неговото отношение към страданията, както и към тези, които ги причиняват. В подножието на Кръста Божията майка едва ли е била обляна в сълзи, както често я изобразяват в западната живопис. Тя е постигнала такова пълно единение със Сина си, че при цялата си скръб не е имала на какво да се противи. Преминала е през всичко заедно с Него, Когото е принесла в храма, чак до разпятието. И под Кръста е преживявала собствената си смърт, приемайки последствията от извършения от нея обряд, станал действителност. Не мога да си представя Богородица или ученика Йоан негодуващи срещу това, което е било явна воля на разпъвания Божи Син. „Никой не отнима душата Ми, но Аз Сам от Себе Си я давам.” (Иоан 10:18). Той е страдал и умирал доброволно за спасението на света, и тези, които се били единни с Него, биха могли да споделят страданията Му, но не и да ги отхвърлят; както и не биха се обърнали срещу тълпата разпъваща Христос, защото разпятието е било волята на Самия Христос. По същия начин Бог Отец жертва Единородния Си Син за спасението на света по съгласие с Него, Божият Син отдава Своя живот в съгласие с волята на Отца и Духът на това съгласие тържествува у всеки, който се присъединява към него, дори когато му се налага да страда.

Понякога се противим на нечии страдания и въставаме срещу нечия смърт, когато човекът сам им се противи или ние не споделяме отношението към тях или намеренията му, но такава любов е несъвършена и разединява. Тя е като любовта, накарала апостол Петър да се опита да възпре Христос по пътя за Йерусалим, да „Го вземе настрана” и „да Му възразява” (Марк 8:32), за която Христос казал: „Махни се от Мене, сатана! защото мислиш не за това, що е Божие, а що е човешко”. Жената на разбойника, разпънат вляво от Христос, сигурно е била изпълнена със същия протест против смъртта на мъжа си, както и самият той – в този смисъл те са били напълно единни, но и двамата не са били прави.

Да споделиш с Христос страданията, разпятието и смъртта Му, означава да ги приемеш без уговорки чрез всички събития, със същата духовна настроеност като Него, да страдаш при всякакви обстоятелства заедно с Мъжа на скърбите, оставайки в безмълвието на самия Христос, нарушавано само от няколко решаващи думи – в безмълвието на истинското общение, способно да издигне до единение в живота и смъртта. В историята се появили многобройни свидетели (т. е. мъченици) на преследвания на свои близки, които не са се поколебали от гледката и са споделяли страданията им без да протестират, споделяйки тяхната готовност да простят. Майката София и дъщерите й, Вяра, Надежда и Любов, и други мъченици са се подкрепяли взаимно, но не са се обърнали против мъчителите си, показвайки дух на любов, който не може да бъде сломен от страданията и несправедливостта. Свещеник, попаднал в съветските лагери съвсем млад и излязъл на свобода напълно съсипан, бил запитан какво е останало от него. Той отговорил: „Не остана нищо от мен. Те унищожиха буквално всичко, остана само любовта”. Мисля, че всеки, който споделя с него трагедията му, трябва да сподели и неговата непоколебима любов. На концлагерист от Бухенвалд бил зададен подобен въпрос – за страданията му в лагера. Той си припомнил, че страданията, които не му давали покой, били за душите на нещастните немски младежи надзиратели.

В Дахау е намерен къс опаковъчна хартия, върху която е написана следната молитва[2]: „Мир на всички хора със зла воля! Нека секне всяка мъст и всеки призив за наказание и възмездие... Престъпленията препълниха чашата и човешкият разум не е в състояние да ги обхване. Сонмът на мъчениците е безброен... Затова, Господи, не слагай на везните на Твоята справедливост техните страдания. Не ги обръщай срещу мъчителите като страшно обвинение, викащо за ужасна разплата. Въздай им инак!... Сложи на теглилките, в защита на всички палачи, доносници, предатели и на всички зли хора – мъжеството и духовната сила на измъчваните, тяхното търпение, смирението и непоколебимата им надежда, пресъхналите сълзи и любовта им, разбитите им сърца, останали непреклонни и верни пред лицето на смъртта, дори в моменти на крайна слабост. Положи всичко това, Господи, пред Твоите очи като откуп за прошка на греховете, заради тържеството на справедливостта приеми доброто, а не злото! И нека останем в паметта на враговете си не като техни жертви и тягостен кошмар, като постоянно преследващи ги призраци, а като помощници в борбата с вихъра на престъпните им страсти. Не искаме нищо повече от тях. И когато всичко завърши, дай ни да живеем като хора сред хора и да се върне мирът върху изстрадалата ни земя – мир на всички хора с добра воля и на всички останали...”.

Подбор и превод: Михаил Шиндаров

 

[1] 1905-1974 г., професор библеист и патролог, иследовател на св. Григорий Нисийски, оформил се под ръководството на Ханс Урс фон Балтазар, кардинал и член на Френската академия на науките (1972 г.) (бел. прев.).

[2] Публикувано в Süddeutche Zeitung.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/3uyp 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Накажи душата си с мисълта за смъртта и като си спомняш за Иисус Христос, събери разсеяния си ум!
Св. Филотей Синаит
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.