Политическият конформизъм отдавна е болест на Руската църква. Още преди революцията църквата и държавата са били в една хармония, при това не винаги благоприятна за църквата. След революцията църквата замлъкна. В периода на потисничество и крайни преследвания никой не си позволяваше да се изказва политически.
Църквата не може да принадлежи на никоя партия, но в същото време тя не е нито безпартийна, нито надпартийна. Тя трябва да бъде гласът на съвестта, просветлен от Божията светлина. В едно идеално състояние църквата трябва да може да каже на всяка партия, на всяко течение: това е достойно за човека и Бога, а това не е достойно за човека и Бога. Разбира се, това може да се направи от две позиции: или от позицията на силата, или от позицията на пределна безпомощност. А на мен ми се струва, и съм дълбоко убеден в това, че църквата никога не трябва да говори от позицията на силата. Тя не бива да бъде една от силите, действащи в тази или онази държава, тя трябва да бъде, ако щете, толкова безсилна, колкото е Бог, Който не принуждава, Който само призовава и разкрива красотата и истината на нещата, Който не ги налага, и да бъде като нашата съвест, която ни подсказва правдата, а ни оставя свободни да се вслушаме в истината и красотата или да се откажем от тях.
Струва ми се, че именно това трябва да бъде църквата; ако църквата заеме положението на една от организациите, които имат власт, които имат възможност да налагат или направляват събитията, винаги съществува риск тя да пожелае да властва, а щом църквата започне да властва, тя губи най-дълбоката си същност – любовта към Бога, разбирането на онези, които трябва да спасява, а не да чупи и изгражда отново.
Ще кажа нещо, което сигурно ще ядоса много хора. Струва ми се, че сега целият християнски свят, включително и православният, ужасно се е отдалечил от простотата, от целостта и от ликуващата красота на Евангелието. Христос и Неговата група ученици създадоха Църква, която беше толкова дълбока, толкова широка, толкова цялостна, че съдържаше цялата вселена. През вековете ние превърнахме Църквата в едно от човешките общества. Ние сме по-малки от света, в който живеем, и когато говорим за обръщането на този свят към християнството, ние всъщност говорим за превръщането на всички хора, доколкото е възможно, в членове на едно ограничено общество. Това, струва ми се, е нашият грях. Трябва да разберем, че Християнската църква, вярващите трябва да станат вярващи не само в своя мироглед, но и в своя живот, в своя вътрешен опит, и че нашата роля е в това да внесем светлина в този свят, където е толкова тъмно и понякога толкова страшно.
Св. пророк Исаия, в една от главите на своята книга, казва: „Утешавайте, утешавайте моя народ!“ – това са Божиите думи към него и със сигурност към нас.
„Утеши“ – това означава разбери скръбта, в която се намира целият свят: и материално, в своето объркване, и духовно, в своето безбожие. Означава донеси на този свят утехата, Божията обич, Божията любов, Божията грижа, която трябва да обхване целия човек. Няма смисъл да говорим на човека за духовни неща, когато той е гладен – нека го нахраним; няма смисъл да казваме, че човекът греши в своя мироглед, когато не му предаваме живия опит от Живия Бог.
И така, нашето положение в днешния свят е положението на подсъдими. Светът в своето отхвърляне на Бога и Църквата ни казва: „Вие, християните, не можете да ни дадете нищо, от което се нуждаем. Вие не ни давате Бога, а ни давате светоглед. Той е много спорен, ако в сърцевината му не стои живият опит от Бога. Вие ни давате указания как да живеем – те са също толкова произволни, колкото и тези, които ни дават други хора“.
Необходимо е да станем християни – християни по образа на Христос и Неговите ученици, и само тогава Църквата ще придобие не власт, т. е. способност да насилва, а авторитет, т. е. способност да изрича такива думи, че като ги чуе, всяка душа да потръпне и във всяка душа да се открие вечната дълбочина. Това, струва ми се, е нашето положение и състояние сега.
* Откъс от интервю, дадено в Лондон за в-к „Литератор“, 21 септември 1990 г.
