Проповед, произнесена от митр. Антоний (Сурожки) по повод масовото убийство в началното училище в Шотландия през март 1996 г.
Има един древен разказ за един източен пълководец, който победил съседния крал и взел в плен него самия, жена му и децата, а като проява на жестока отмъстителност победителят наредил да убият пред очите на пленения крал всички негови роднини, всичките му близки. И кралят плакал с горчиви сълзи. Но накрая довели за мъчения неговия собствен син; той стоял неподвижен, като камък, без нито една сълза. А победителят се обърнал тогава към велможите около него и казал: колко дълбока трябва да е тази мъка, която не намира дори сълзи за облекчение...
И ето, сега ние стоим пред трагедия, случила се в Северна Англия. Множество деца бяха убити и оставиха своите осиротели родители, братя, сестри, ученици от техните класове и самите училища, както и безброй деца по целия свят, които внезапно разбраха, че и те могат в някакъв момент да загинат напразно, безсмислено в човешките очи, от безумието на някакъв човек...
Има случаи, когато сълзи просто няма, има дни, когато няма думи...
Аз сега няма да произнеса проповед за това, как можем да осмислим тази трагедия; можем само да си спомним старозаветните думи, повторени в Евангелието: плаче Рахил за своите деца и не иска да се утеши, защото ги няма... Това било казано за хилядите мъченици-деца, които Ирод заповядал да избият в надеждата му, че сред тях ще бъде родилият се Цар, Господ Иисус Христос.
Сега ние сме длъжни да откликнем на скръбта на останалите живи с цялата болка, с цялото състрадание на нашето сърце.
Напусналите ни деца са в Божието царство, те сега не само са се упокоили – те ликуват с вечния живот, но зад тях остава скръбта за цял живот, болката за цял живот и ние никога не бива да забравяме за тази скръб.
Нека изпеем Вечная памет на починалите деца, но да помним и техните родители, близки, защото на тях им е възложен кръст за цял живот, само че не онзи спасителен кръст, за който ние говорим, когато мислим за нашия Спасител и Неговата смърт на Голгота, за нашето спасение, а онзи тежък кръст, който човек може да носи цял живот без да разбира защо е ударен така от съдбата. Мъчениците са разбирали, но милиони хора са минали през това страдание без разбиране и тогава то е още по-страшно, по-страшно от самата смърт.
Когато водили Христос към Голгота, Той падал под тежестта на носения от Него кръст и извикали човек от тълпата да Му помогне да носи кръста Си.
И когато нямаме думи, за да обясним страданието, – а нямаме думи, защото трагедията е толкова голяма, – ние можем, длъжни сме да можем да подложим рамото си под страдащия, без да обясняваме необяснимото, а просто като позволим на съкрушението на своето сърце да се слее със сърдечното съкрушение на другия.
