Настъпи втората подготвителна неделя към Поста; днес си спомняме Закхей – митаря. Името „Закхей“ означава „праведност“, „справедливост“. Колко нелепо звучи това име на фона на неговия живот, с каква горчива ирония, навярно, хората си мислели как е наречен този човек и как живее. Всички онези, които са били унизени, ограбени, онеправдани и потискани от него, вероятно са произнасяли името му като оскърбление, като подигравка: как може такъв човек да носи име, означаващо толкова велики и свети неща като праведност и справедливост, когато целият му живот е една подигравка със справедливостта, когато целият му живот е служение на мамона на неправдата?
Но ето че настъпва един час и този човек, чийто живот е бил толкова уродлив, толкова противоречащ на неговото име и на най-дълбокото му призвание, изведнъж се оказва лице в лице със Спасителя Христос. Той пожелава да Го види и заради това не се побоява да се изложи на присмеха и подигравките на своите съграждани: човек, вероятно възрастен, по земному достоен, богат, се покатерва на дърво, защото е нисък на ръст и не може през главите на другите хора да види Спасителя.
И Спасителят, минавайки оттам, както казва Евангелието, го вижда. Но нима Той не е виждал и други хора? Разбира се, че е виждал! Но в този миг Христос прониква в дълбочината на този човек и вижда, че не напразно той носи святото име на справедливостта, святото име на праведността… И Той го призовава при Себе Си; Доверява се на онова най-свято нещо, някъде дълбоко заровено в този човек – заровено от целия му живот, помрачено от всичко; Той влиза в дома му. И когато Закхей се взира в своя Спасител, той вижда в Него пълнотата на човешкото величие, безкрайна сила и безкрайно милосърдие, любов до кръст, жалост и състрадание и заедно с това – неумолима истина и праведност, – и се пречупил. Години и години недостоен живот внезапно се разпиляват като прах и пред Христос остава истинският, автентичният човек, способен на покаяние, способен да каже, че ако е обидил когото и да било, достатъчно е да дойде и да поиска поправяне на неправдата: той ще му възвърне четворно; или ако е унижил или оклеветил някого, ще му въздаде всичко в пълнота…
Закхей повярва в Христос; повярва и в самия себе си; повярва в човешкото величие, в светостта и дивното призвание на човека. Той почувства, че да бъде такъв, какъвто е живял през всички години на своя живот, е недостойно; пожела да израсне, както казва днешното апостолско четиво, до пълната мярка на Христовия ръст, да израсне до истинския облик на човека. Чрез вярата той наистина стана син на Авраам…
Какво тогава ни пречи и ние да извървим същия път? В миналата неделя пред нас бе поставен образът на слепия Вартимей, човек, който поради своята слепота не можеше да види нито сияещото слънце, нито озарения свят, нито минаващия Христос, нито ближния си, нито самия себе си, нито пътя пред себе си; и Христос отвори очите му за всичко това. А Закхей ни се явява като пример за човек, способен да преодолее злото, което ни задържа по пътя на живота.
Да, и ние не сме способни да виждаме света, озарен от благодатта на Христос, Който действа в него царствено; не сме способни да виждаме ближния си и своя път. Но ние сме ослепени по друг начин: от тщеславие, от страх пред човешкия съд. Ние виждаме – не сме напълно слепи, но Бога не виждаме. Виждаме само насмешливите, плашещи ни лица на хората и четем върху тях осъждане и подигравка, докато често върху тези лица е изписана жалост, болка от това, че сме толкова унизени, толкова недостойни за самите себе си… Лицемерният човек, по думите на св. Йоан Лествичник, е онзи, който не се бои от Бога, но трепери и се унижава пред хората. Не сме ли и ние такива? Кой от нас, за да застане лице в лице пред своя Спасител Христос, е способен, като Закхей, да постави себе си в положение, в което всички ще му се присмеят? Способни ли сме на това? Колко рядко ни достига мъжеството да посрещнем лице в лице подигравката и поруганието!
Закхей не се уплаши от това; и ето какво ни казва той: не се бой от човешкия съд, не се бой от присмеха му, не се страхувай!…Не бъди заслепен от лицата, от множеството човешки лица; погледни към единствения лик, който е истински човешки – лика на Христа, твоя Бог и твой брат по човечество, твоя Спасител. Забрави всичко, вгледай се в Него и Му отвори вратата на своя живот, на своето сърце, на своя ум! Отвори Му се докрай! Отвори дома си, сърцето си, ума си – но на висока цена. Закхей не само преодоля страха от хората, но обеща да изправи живота си и го изпълни. Ето второто негово наставление към нас: Ако искаме да станем чеда на Авраам, тоест чеда на вярата, трябва да сме готови да изправим живота си на висока цена, както направи това Закхей.
Нека се вгледаме дълбоко в този образ, както миналата неделя се вгледахме в образа на слепия Вартимей. А през тази седмица по нов начин, смело и радостно да пристъпим към това: като отворим очите си, като преодолеем слепотата, да видим единствено потребното и да станем свободни хора – не роби на своята слепота, не роби на своя страх, не роби на който и да било човек, който поиска да ни пороби; не роби на онова, което притежаваме, което сме придобили, което уж ни принадлежи, а всъщност ни владее. И така да станем свободни – и да направим още една крачка в дълбините на Царството Божие, в радостта на пълнотата на живота, в пълната мяра на Христовия ръст. Амин.
Проповед, произнесена на 23 януари 1977 г. върху евангелското четиво (Лука 19:1–10)
