Неотдавна слушах проповед на тема: „Защо Бог не изпълнява молитвите на вярващите?“. Никак не ми хареса посланието на иначе дългата и старателно подготвена проповед. Основното внушение беше следното: Бог не изпълнява молитвите ни, защото сме грешни хора. Не стига, че сме толкова грешни, материални и плътски, ами и дръзваме да занимаваме Бога с дребните си проблеми, все едно ни е някакъв „приятел“. Кулминационният момент в пастирското слово беше, че Бог не ни е приятел и не може да се отнасяме към Него така непосредствено. Разбирам, че желанието на свещеника беше да пробуди сред слушателите си чувството за смирение. Сред тях обаче остана едно горчиво чувство, което нямаше нищо общо със смирението: чувството на богоотхвърленост. И още по-лошо – убеждението, че Божията помощ има своя цена, а именно: нашите „добри дела“. Но грешник, който чака от едната страна на реката, за да стане свят, та да мине от другата страна, където е Бог, е обречен да си остане навеки отделен от Него. А най-вероятното е да се удави, погълнат от вълните на отчаянието, унинието и меланхолията. Един различен поглед към този въпрос ни предлага митр. Антоний Сурожки в откъса: „Може ли съвременният човек още да се моли?“.
Независимо дали смята, че се моли или че съвременните условия на живот са отнели от него тази способност, човекът се моли. Ние забравяме, че молитвата извира от сърцето, че всeки вик на нашето същество е молитва. Ние не осъзнаваме, че се молим настойчиво, през цялото време. И е много важно да осъзнаем, че предметът на нашата молитва и Този, към Когото се обръщаме в молитвата си, не винаги е Бог.
Когато се обръщаме към Бога за помощ и същевременно с цялото си същество желаем тази помощ да не идва, за да не се затвори пътят на изкушението пред нас, когато подобно на бл. Августин казваме: „Дай ми целомъдрие, но не сега“, когато с устни молим Бога за помощ, а със сърце Му оставаме чужди, когато желаем доброто и заедно с това с цялото си същество се надяваме, че ще успеем да сътворим добро, когато и да е, но по-късно – всичко това свидетелства не само за нашата вътрешна раздвоеност, но и за това, че цялата ни молитва не само че не е обърната към Бога, но че е обърната към „княза на този свят“ и го призовава: „Ела ми на помощ, поддържай ме в пътя на злото!“. Мисля, че много често можем да се обръщаме към Бога с думите: „Господи, помилуй!“, което е много по-откровено и честно, ако осъзнавахме, колко често се обръщаме към врага на нашето спасение и го молим за помощ. Бих искал да ви дам пример.
В продължение на петнадесет години аз се занимавах с един бродяга, който ту се заселваше при мен, ту бягаше, после пак се появяваше и казваше, че няма работа, а следователно – и пари. Веднъж в главата му се появила мисъл да дойде за Пасха в православния храм и после ето какво разказваше: „Стоя си в църквата и виждам как Вие излизате от олтара с лице към тълпата, обръщате се към нея и произнасяте: „Христос воскресе!“ – с въодушевление, с убеждение, които ме поразиха. После обаче си казах: „Какво му се удивлявам, за това му се плаща“. Само че след това и тълпата Ви отвръща: „Воистину воскресе!“, а аз си мисля: „Викат старците, младежите мълчат“. Като се огледах обаче, виждам около мене да стоят млади хора, които от сърце викат: „Воистину воскресе!“. Почувствах, че нещо в мен се пречупи, толкова убедителна беше младежта. И тогава ми дойде мисълта: ако всичко това е така, както го виждам, то тогава ще трябва да променя живота си! И тогава се обърнах за помощ към дявола: „Ти толкова пъти си ми помагал, без дори да съм търсил помощ от тебе, сега ми трябва, помогни ми!“. И с голямо възмущение завърши: „Негодник! Той дори и не помисли да ми помогне!“.
Ето как този човек попадна в плен на Христос, защото дяволът го предаде. Той не знаеше, че дяволът е измамник по природа, че когато искаш нещо безполезно, ти се обръщаш към него. Този пример обаче показва отчетливо състоянието, което всеки от нас може да открие в себе си. Този зов, противящ се на промяната и извиращ от някакви наши дълбини, е обърнат към тъмните сили, защото той, въпреки нашите убеждения, стремления, глад и жажда на сърцето и тялото ни се обръща към тях. Твърдя и настоявам, че на предложението „да се молим или не“, на нас ни се дава избор: да се молим на Бога или с робска молба, с протегната ръка да се обърнем към „княза на този свят“ – с надежда за подаяние, което ще бъде измамно, защото той винаги мами.
Превод от руски: Венцислав Каравълчев
