Тя е насочена към една дума, която никога не умира – щастието. Нова година, нов късмет! Към всеки от нас, това щастие, този късмет се обръща по свой начин, лично. Самата вяра обаче, че то може да се случи, че може да го чакаш, да се надяваш, е обща вяра. Кога човек е истински щастлив?
Днес, след толкова столетия натрупан опит, след всичко, което знаем за човека, вече не можем да отъждествяваме щастието с едно нещо, нещо външно − пари, здраве, успех, за което знаем, че не съвпада с онова винаги тайнствено, винаги неуловимо понятие: щастието.
Да, ясно е, че физическата удовлетвореност е щастие. Но не е пълно щастие. Че парите са щастие, но и мъка. Че успехът е щастие, но и страх. И поразителното е, че колкото повече външно щастие имаме, толкова по-крехко е то, толкова по-голям е страхът да не го загубим, да не го запазим, да го изпуснем. Може би затова в новогодишната нощ пожелаваме ново щастие, понеже „старото“ никога не ни се получава истински, все нещо не му достига. И затова се взираме пак напред, с молба, мечта и надежда…
Боже мой, колко отдавна са изречени евангелските слова за човека, който забогатява и строи нови хамбари за реколтата си, и решава, че вече притежава всичко, всички гаранции за щастие са налице. И се успокоява. А същата нощ му се казва: „безумнико, нощес ще ти поискат душата; а това, що си приготвил, кому ще остане?“.
И, разбира се, тук, в потаеното знание, че тъй или инак нищо не можеш да удържиш, така и така предстои разпад и край, – тук се крие тази отрова, която поразява нашето мъничко и ограничено щастие.
Сигурно затова е възникнал този обичай – преди настъпването на новата година, когато удари дванадесетият час, да се шуми, да се вика, да се изпълни светът с грохот и шум. Това се прави от страх: страх да не чуеш в тишината и самотата ударите на часовника, неумолимия глас на съдбата. Един удар, втори, трети, и така, неумолимо, еднакво, страшно − до края. И нищо не можеш да промениш, нищо не можеш да спреш.
Тъкмо това са тези два истински дълбоки, неунищожими полюса на човешкото съзнание: страх и щастие, ужас и мечта. Онова ново щастие, за което мечтаем преди Нова година, е щастието, което докрай би усмирило, разтворило и победило страха.
Щастие, в което го няма онзи ужас, загнезден нейде в дълбините на съзнанието и от който ние постоянно се крием – с вино, ангажименти, шум, но чиято тишина побеждава всеки шум.
„Безумнико!“. Да, всъщност безумна е неумиращата мечта за щастие в поразения от страх и смърт свят. И на върха на своята култура човек знае за това. Колко горчиво правдиво и печално звучат думите на големия жизнелюбец Пушкин: „… по света няма щастие!“. С каква възвишена печал е пронизано всяко истинско изкуство! Само там, долу шуми и реве тълпата и мисли, че от шума и мътното веселие ще дойде щастието.
Не, то идва само тогава, когато човек правдиво, мъжествено и дълбоко се вгледа в живота, когато снеме от него покривалото на лъжата и самозалъгването, когато погледне в лицето страха, когато накрая разбере, че щастието, истинското, трайното, неумиращото щастие, е в срещата с Истината, с Любовта, с онова безкрайно високо и чисто, което човекът е наричал и нарича Бог.
В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе. И това означава да не бъде погълната от страха и ужаса, да не се разтвори в печалта и отчаянието.
О, ако всички хора, в суетливата си жажда за моментно щастие, намираха сили да се спрат, да се замислят, да се вгледат в дълбината на живота! Ако само бяха чули какви думи, какъв глад е вечно обърнат към тях от тази дълбина. Само ако знаеха какво е истинско щастие!
И радостта ви никой няма да ви отнеме… Но нима не мечтаем тъкмо за тази радост, която никой няма да ни отнеме, когато удари часовникът?… Ала колко рядко достигаме до такава дълбочина. Колко се страхуваме сякаш от нея и все я отлагаме – не днес, утре, вдругиден ще се заема с главното и с вечното! Не днес. Има още време. Ала времето е твърде малко! Още миг и стрелката ще стигне до съдбоносната чертичка. Защо да отлагаме?
Ето тук, до нас стои Някой: „Ето, стоя пред вратата и хлопам“. И ако не се бояхме да Го погледнем, щяхме да видим такава светлина, такава пълнота, че навярно щяхме да разберем какво означава неуловимата, тайнствена дума щастие.
Превод: Анна Георгиева
* Превод по изданието: Шмеман, А.. Проповеди на Новый год, изд. Православного Свято-Тихоновского университета 2009 (бел. прев.).
