Откакто настъпиха последните времена, а както учи Църквата те идват тогава, когато Господ слиза на земята и става човек – в деня на неговото Рождество, оттогава светът започва да се дели по най-различни признаци, паралели и меридиани.
И едно от разделенията е следното: има хора, които зависят от календара, и свободни хора, които живеят във вечния живот и не зависят от календара.
Сред хората, които зависят от календара, има мнозина, които се смятат за въцърковени, православни, носят кръст, ходят в храма, изповядват се, причастяват се, правят всичко, което е нужно.
Това са хора, които вярват в Бога. Те всяка сутрин отварят молитвословите и в утринните молитви намират и четат Символа на вярата, в който се говори за живота в бъдещия век, живота вечен, в който трябва да вярва един християнин. В действителност те съвсем не желаят този живот и не са готови за него. Те измерват живота със сегашното време.
Те знаят, че ще дойде смъртта, а след смъртта, в най-добрия случай, ще настъпи покой, т. е. пълно небитие или някакъв „задгробен свят“ – има такъв израз, напълно отдалечен от изпълненото с живот християнство. И в този задгробен свят техните души най-сетне ще си починат, вечно ще спят, ще намерят покой.
Съвременният човек, измъчен от суета, работа, тревога, депресии, иска само едно – да си отспи. А какво значи стремежът да си отспиш? Това е стремежът „да не бъдеш“, тяга към самоубийство, казано с други думи.
И тази тяга към самоубийство в съвременния свят, поразен от материализма, има много прояви. Някои пият водка до безпаметство, други се опитват да потънат в света на наркотиците, във виртуалния свят и така нататък. Значи хората се стремят „да не бъдат“, да не живеят. И човек лесно би могъл да ги разбере, защото в съвременния свят „да живееш“ много често означава „да страдаш“.
Ние се натъкваме на многобройни ъгли, изпитваме съпротивлението на материала на живота. Много е тежко да се живее. Затова всички естествено искат да си починат. Това са признаци на натрупването на голяма критична маса материализъм в нашето общество.
Хората като че ли са религиозни. Но единственото упование на тяхната религия, единственото упование на тяхното възвание към Бога е „Господи, помогни ни и ни облекчи живота сега, дай ни тези материални блага, от които сега сме лишени. Уреди ни живота така, както ние бихме искали, а не както биха искали нашите врагове, нашите противници, нашите съседи, нашият началник, нашите роднини и тъй нататък. Дай ни жилище, работа, здраве…“. Или такива молби: „Господи, избави ни от мъките, болестите, страданията. Господи, успокой съвестта ни“.
Хората, които молят за успокоение на съвестта, се смятат за най-религиозни и духовни. Те молят не за материални блага, а за духовни. А всъщност ние помним горчивите и точни думи на Достоевски от „Легендата за Великия инквизитор“: Казвам ти, човек няма по-мъчителна грижа от тази, да намери някой, на когото да предаде час по-скоро тази дарена свобода, с която това нещастно същество се ражда. Но свободата на хората завзема само онзи, който успокои съвестта им. С хляба на тебе ти се даваше безспорното знаме: даваш му хляба и човекът се прекланя, защото няма нищо по-безспорно от хляба, но ако в същото време някой завземе съвестта му независимо от тебе – о, тогава той дори ще захвърли хляба ти и ще тръгне подир оногова, който прелъсти съвестта му (превод от руски: Димитър Подвързачов, Симеон Андреев, 1928 г.).
Антихристът ще е онзи, което ще вземе в свои ръце съвестта на хората, ще анестезира тяхната съвест, ще я успокои и хората вече няма да отговарят за нищо: „Сталин мисли вместо нас, партията мисли вместо нас, Църквата мисли вместо нас, Господ Бог мисли вместо нас“. Това е приблизително един и същ начин на мислене.
И смъртта за такива хора е последният предел. Те се готвят за смъртта, преди смъртта те задължително ще се изповядат, ще се причастят, ще участват в Елеоосвещение, за да може с леко сърце да се отправят към този задгробен свят, към тази пустота. Те искат да са „прикачени“, като хората от „Матрицата“, които спяха, без дори да разбират къде е реалността. Те искат безволно да си „висят“ и никога нищо да не ги боли.
А християнството – това е живот. Вечен, истински живот. И вечен не само в този смисъл, че е безкраен и никога не свършва, а защото е истински. Живеещият този живот не изпитва съмнения дали спи или бодърства. Той разбира, че бодърства. Той често боледува, измъчва се, раним е, но въпреки това изпитва и щастие, той знае какво е любов, знае какво е творчество, знае какво означава смисъл.
Съвременният свят силно страда от униние. Хората умират от тежки болести, предизвикани от депресия – най-тежката форма на униние. Те нямат смисъл в живота, защото материализмът не може да даде такъв смисъл.
Изплащането на поредния кредит, покупката на поредната марка кола, хладилник, пътуване за пореден път до Гоа или дори поклонническо пътешествие до светите места – всичко това минава и заминава, то е в материалния слой, всичко това не дава усещане за смисъл. То е плоско, душата се измъчва и затова много хора просто загиват от униние.
А във вечния живот няма място за униние. Защото вечният живот е изпълнен със смисъл, макар да таи също и опасности, приключения – ето думата, която не много често се появява в християнския речник, но въпреки това е много уместна.
Истинският вечен живот е духовно приключение. Нека си спомним детството и юношеството, когато се увличахме по приключенските романи, гледахме филми, мечтаехме да бъде участници в тези приключения. Тъкмо тази пълнота на живота се доближава, донякъде напомня пълнотата на живота, който ни е обещан от възкръсналия Господ.
Скоро ще дойде Нова година… Какво виждаме наоколо? Първо, расте нездравата възбуда, набира обороти предноговодишната треска – всички си пожелават щастлива Нова година, появяват се нови филми, нови шоу-програми, нови видове развлечения. Всичко е насочено към „купонясването“.
А от друга страна, всички са се сблъсквали с предновогодишната, предпразнична депресия. Много хора с наближаването на празниците започват да тъгуват. Някои смятат, че това е тъга по отминалото детство, по мириса на мандарините, елхата, по играчките. Сред тези хора дори се разпространява и следният виц: „Пуснали са фалшиви играчки за елха по магазините – изглеждат като истински, а не носят никаква радост“.
Ще рече, че за хората, които живеят с календара, Новата година е стрес – ето още една година, с още една година сме по-близо до смъртта, всички надежди, които възлагахме през миналата Нова година, не се оправдаха, животът донесе много трудности – кризи, икономически сътресения, неудачи в работата, творчеството, семейни трагедии. Това отново не е изчистено, всичко трябва да мъкнем със себе си и през новата година.
Точно този сакрален ужас пред календарната дата съпровожда човека от година в година. И това е постоянен стрес, постоянен натиск върху душата на човека – към такъв човек може да изпитваме само съжаление.
А онзи, който живее с вечността, гледа на Новата година без трескавата насилена веселост, без излишни илюзии, но с радост. Той вижда в нея проблясъци на радост, дадени от Бога в нашия безизходен, тъмен свят.
Ето го и Дядо Мраз – един новогодишен ангел, когото Господ изпраща за утеха. Ето и прекрасната истинска елха, която за разлика от пластмасовата ще остане само няколко дни и толкоз − ще трябва да я изхвърлим, но ще си я спомняме с благодарност.
Гледаме ниското зимно смръщено небе, но помним, че там е изгряла Витлеемската звезда. Звездата е пътеводител, тя води пътниците до мястото, където е роден Христос. Ние отиваме към Рождеството. И сме напълно лишени от бодряшки оптимизъм: Рождество, алилуя… Защото ние знаем, че Бог се е родил в света също и за страдания, за мъка.
И след Него – подобно на русалката от приказката, която идва в човешкия свят, и когато опашката ѝ се раздвоява получава възможност да ходи, но стъпва като върху острие на нож, всяка стъпка е мъчение, − така се мъчи и всеки истински човек, който се стреми към вечния живот.
Един прекрасен подвижник – архимандрит Софроний (Сахаров) веднъж ми каза така: „Всички неизбежно страдат. Едни в отрицателен смисъл, като се включват в общия поток от страсти на този свят. Други в положителен смисъл, т. е. по силата на своята любов към човечеството“. И когато човекът приема това страдание и разбира, че то не е вечно, че е преодолимо в Христос, тогава той получава онази радост, която не зависи от календара.
Затова, поздравявайки всички с Новата година, бих искал нашата радост да не е само радост от това, че идват поредните почивни дни, а да е истинска радост – радост от живота, радост от творчеството, от любовта, от щастието. Радостта, която ни дава единствено Самият Христос. Защото Той възкръсна, а заедно с Него и ние.
Превод: Анна Георгиева