Възлюбени в Господа братя и сестри,
Отново се подготвяме да посрещнем светлото Христово Рождество. И пак мислено се пренасяме през вековете към скромната Витлеемска пещера, където в тези часове се случва чудото – раждането на Младенеца, Спасителя на света, положен в яслите на безсловесни. И подобно на пастирите в полето нека чуем ангелското слово: „ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци; защото днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ“ (Лука 2:10-11). И да възпеем, заедно с ангелите, „слава във висините Богу и на земята мир, между човеците благоволение!“ (Лука 2:14).
Такава благочестива картина би ми се искало да ви опиша, братя и сестри, но струва ми се, че тя не би била съвсем достоверна. Нашето присъствие в тази благословена сцена често пъти е малко по-различно. Не, ние не сме пастирите. Не сме за жалост и мъдреците, последвали от Изток Звездата, за да се поклонят и принесат дарове на Младенеца. Най-вероятно сме... гостите в странноприемницата, в която е нямало място за Него.
Да, в онази свята нощ мнозина витлеемци, напуснали родното място, са се били събрали в странноприемницата. Неприятна ще да е била заповедта на кесаря за преброяването – отнела е от времето им, отклонила ги е от плановете им. Но пък и се е превърнала в добра възможност стари приятели да се видят след дълга раздяла, да се поразговорят, да се насладят на споделеното време край богатата трапеза. Редки са били тези възможности за пръснатите из Юдея витлеемци.
Вероятно някъде в разгара на вечерта на вратата са почукали и двамина окъснели пътници. Видели са, че младата Мария е непразна и че може всеки момент да роди. Но място за тях не е имало. Никой не е пожелал да си наруши удобството. Може би някой се е присетил, че съвсем наблизо има някакъв заслон, в който нощуват животните, и може да им осигури поне малко завет. Е, не е като в страноприемницата, разбира се, но все пак, за една нощ – какво толкова?...
А после всички са продължили прекъснатия на най-интересното място разговор. Отново са вдигали приятелски наздравици. Обсъждали са нещата от живота и са се шегували с кесаря и неговото преброяване... За окъснелите пътници повече дума не са отворили от момента, в който са затворили дверите пред тях. Никой не ги е потърсил, никой не им е занесъл къшей хляб, не се е поинтересувал какво е станало с непразната Мария...
Може би затова и Ангелът Господен е благовестил на пастирите в полето, а не на посетителите в странноприемницата. Да, чудото на Рождеството се е случвало съвсем близо до тях, но те не са искали да бъдат обезпокоявани. И Господ е зачел волята им. Както зачита и нашата, когато, затворени в странноприемницата на собственото си удобство, сме готови да празнуваме раждането на Христос, но с делата си да Го оставим някъде навън в нощта.
Ще възразите, че не това е вярно. Кога сме Го оставили „гладен или жаден, или странник“ (Мат. 25:44)? Да, братя и сестри, знаете отговора. Не само хората в онези времена. И ние днес, християни вече повече от хилядолетие, трудно разпознаваме Христос. Готови сме да прегърнем всяко сладко бебе, в образа на което сме свикнали да виждаме изобразен Спасителя-Младенец от евангелските сцени. Но можем ли да Го видим в странника, в бездомника, в самотника, в пропадналия или отчаян човек? Или сърцата ни, подобно на Витлеемската странноприемница, ще останат заключени?...
