Редакцията на „Двери“ продължава да публикува приписките на отец Ипомоний към някои от новините и събитията от църковния ни живот. Дали тези приписки могат да донесат някаква полза на читателите, е твърде съмнително. Затова настойчиво ви съветваме да не им отделяте повече внимание, отколкото им подобава...
За стеснените пътища и просторните писти
Свещенослужителите, разумява се, не могат да останат равнодушни към болките и потребностите на своите миряни. Най-паче, когато последните дойдат и ги потърсят в храма. Или когато самите свещенослужители трябва да отидат при онези, които, поради болест, немощ, притеснение или плен, не могат да дойдат. Това е тяхната пастирска мисия. Но е доста притеснително, ако допуснат някой да им върже ските и да ги засили да се пързалят от Пирина, та чак до центъра на старопрестолната ни столица. Коварно нещо е спускането по стръмни писти – не усещаш кога си набрал скорост и в един момент разбираш, че вече не можеш да спреш, без да предприемеш риск за целостта си. Вярваме, че помислите им са били чисти и намеренията добри, но трябва внимателно да обмислят включването си в подобни шествия. „Понеже няма нищо тайно, което да не стане явно, нито пък скрито, което да не стане известно и да не излезе наяве“ (Лука 8:17). А някои планински тайни вече малко по малко стават съвсем явни. И ще се получи неловко, ако се окаже, че представители на православния ни клир са позволили да бъдат употребени за недотам чисти дела. Времето ще покаже...
За монашеските пострижения и празните манастири
На светогорските монаси по нашите земи от векове се е гледало с почит и уважение. И, надяваме се, така да бъде и во веки. Стига, обаче, светогорските монаси да си бъдат светогорски монаси, а не да се превръщат в някакви нови „спасители“, които, самоволно изоставили манастира си, да гастролират по родните епархии. С прочутите вече неканонични „пострижения“ в Софийска епархия не само не допринасят за спасението на доверилите им се православни християни, но и могат сериозно да им навредят. С такива „пострижения“ манастирите ни ще продължат да стоят пустеещи. Не това е лицето на монашеството, което може на здрава основа да привлече нови послушници. Най-много да се посяват нови разделения, като се жертват, заради болното его и амбиции на малцина, мнозина от онези, „най-малките“...
За новия Василевс и стария манталитет
Преклонението към Матушка Русия, като пазителка на православните ценности, има вековни корени сред значителна част от православните християни у нас. Единственият пазител на православието. Новият Константинопол. Съборността на Църквата се оказва нещо, което сричаме в „Символа на вярата“, но не си го представяме в света, в който живеем. И щом Москва е новият Константинопол, то няма как руският Цар да не е новият Василевс. Времената и личностите са без значение. Дали ще е Цар, Генерален секретар или Президент, почитта, която му се полага, следва да му бъде отдавана. И уподобяването на християнството с комунизма, на почитта към светите мощи с преклонението пред балсамираните мумии и на спасението на душите със спасението на собствената власт от страна на същия този настоящ Василевс, без съмнение няма да притесни болшинството от почитателите му у нас. Какво да се прави – ние сме готови да се поклоним с непоколебима ревност на Златния телец, ако на етикета му пише „православен“. Неуверените народи и неуверените личности често пъти търсят фалшиви авторитети, които сляпо да следват...
*Приписка - Добавка към текст, която е странична на съдържанието му.
(Следва продължение...)
