След известен период на мълчание от отец Ипомоний, „Двери“ се сдоби с част от приписките му по някои от новините и събитията от църковния ни живот. Ако трябва да си позволим поне един кратък коментар, бихме отбелязали, че тези приписки носят някои съществени отличия от онези на старите книжовници, така ценени от историческата ни наука. Приписките на отец Ипомоний обикновено не остават дотам странични на съдържанието на текстовете, влезли в полезрението му, но тъй като те не притежават и някаква особена дълбочина или мъдрост, не можем да ги представим като нещо по-голямо и значимо. Дали тези приписки могат да донесат някаква полза на читателите, е твърде съмнително. Затова не им отделяйте повече внимание, отколкото би им подобавало...
За земните ресторанти и Небесната трапеза
„Не е лесно за днешните благочестиви християни да разумяват що е „хлебът наш насущний“. Мнозина се смущават от това, че енорийски център се е сдобил с изискан ресторант. Или че изисканият ресторант се е сдобил с енорийски център. Трудно е да се прецени. Казват, че идеята била да се раздава храна на бедните. Пък накрая работата малко на „гурме“ отишла. Ама то какво ти разбира бедният от „гурме“, от „фюжън кухня“ и авторско меню? Нали? А и по същество идеята си е много практична. Влизате в храма, за да нахраните душата си, след което се отбивате в ресторанта до храма, за да заситите и тялото си. Е, може би тези две неща няма да се случват точно по този начин. Възможно е онези, които влизат в храма, да не могат да си позволят да се отбият в изискания ресторант, а посетителите на изискания ресторант пък да не проявяват особен интерес да влязат в храма. Но всеки е свободен да избере своята трапеза. А в този случай между земната и Небесната разстоянието ще е само една малка крачка. Но колко трудна е тази крачка. Винаги е така с малките крачки...“
За пределите на благочестието
„Струва ми се, че каквито и „аргоси“ да бъдат налагани, старият стил винаги ще бъде модерен сред безпределно благочестивите. И те ще продължават да изискват безропотно послушание от последователите си със същата строгост, с която ще отхвърлят собственото си послушание към каноничната църковна йерархия, като проява на неоспоримо отстъпление. Календарът е само повод. И символ. Но не на Вярата. А на желанието им винаги да са на различна дата. Коварно нещо е безпределното благочестие. Трудно е да му устоиш, но още по-трудно е да му избягаш...“
За непростимите грехове
„В българската църковна действителност няма непростими грехове. Освен може би един – да се интересуваш как се стопанисват и управляват църковните имоти. Или още по-лошото – да се противопоставиш на лошото им стопанисване. Епитимията за такова провинение е строга. Започва се с приканване към изповед като предпоставка за журналистически интерес по теми от обществeно значение и отиваш на съд, ако си разкрил и оповестил някаква схема, която доказва, че, да го кажем така, е налице обосновано предположение, че някой някъде се е отклонил от предписаното от Закона, Канона или Църковния устав... А уж всички добре знаем къде трябва да събираме съкровищата си и какво точно можем да отнесем със себе си от този свят...“
*Приписка - Добавка към текст, която е странична на съдържанието му.
(Следва продължение...)
