На 15 декември се навършват четиридесет дни от блажената му кончина
Словото Божие беше близко до дядо патриарх Максим – в неговите уста и сърце. Всичките му слова и речи изобилстваха с цитати от св. Библия. Със сърцето си той вярваше за оправдание, а с уста изповядваше вярата си за спасение.
Беше мъдър, имаше страх Господен и затова се радваше в себе си на мир и невредимо здраве. Обичаше Бога, Който разпространи славата за него. Боеше се от Бога и се сдоби с дългоденствие. Срамуваше се от Господа и със срама си отпъждаше греховете. С търпение спасяваше душата си, което пък го възнагради с веселие. Говореше кратко. Едва ли не криеше думите си, а при погребението му видяхме и чухме как устата на верните разказваха свободно истината за неговото благоразумие. Знаеше от опит, че който пази заповедите на Господа, в дар ще получи от Него премъдрост.
Никога дядо патриарх Максим не пристъпваше към Бога с раздвоено сърце. Не лицемереше пред лицето на другите, беше строг и внимателен и към себе си. Не се превъзнасяше, стоеше здраво на оперираните си нозе. Не изпадна в безчестие на душата си и Господ откри след смъртта му тайните, които не го унизиха, а го издигнаха морално пред българския православен народ, най-вече защото постъпваше искрено към страха Господен и запази сърцето си от лукавство.
Започна служението си като патриарх с думите: „Ето, аз съм пред Тебе, Господи; аз ще отида, както Ти ми заповяда… Но ако съм придобил милост пред Тебе, прати ми Духа Светаго“ (3 Езд. 14:18, 22).
Никога не разчиташе на собствените си сили. Знаеше от св. Библия, че кога пристъпваш да служиш Господу Богу, трябва да приготвиш душата си за изкушение. Затова в края на послушанието си той сподели думите на Псалмопевеца: Господи, „… погледни моето страдание и моето безсилие и прости всичките ми грехове“ (Пс. 24:18).
Умееше да управлява сърцето си, да стои твърд, да не се смущава, прилепи се към Бога, не отстъпи от Него и най-накрая Бог го възвеличи. Всички, които бяхме около него и му спомагахме в служението, свидетелстваме, че той приемаше всичко като добър воин Иисус Христов. Каквото и да му се случваше в промените, когато някои целяха неговото унижение, той беше изключително търпелив. Знаеше, че: „… златото се изпитва в огън, а угодните Богу люде – в горнилото на унижението“ (Прем. 2:5).
Скъпият покойник твърдо вярваше, че Бог ще го защити и неотклонно се уповаваше, че Той ще оправи пътищата му. Очакваше Божиите милости, не ходеше по две пътеки, не се отклоняваше от Бога и видяхме, че според Божията воля наградата му не пропадна. Защото, каквото е величието на Господа, такава е и Неговата милост (Прем. 2:18).
Четиридесет и една години дядо патриарх Максим караше работите си с кротост, със смирение вършеше делата си и затова намери благодат у Господа и беше обичан от богоугодния ни народ. Не изказваше свои предположения, бягаше от лукави мечти и за всички трудности търсеше съборното разрешение в пълния състав на Св. Синод. Ухото му беше винаги внимателно и в сърцето си обмисляше нещата, като денонощно мислеше за бъдещето на църквата и народа ни.
По време на заседания се стараеше да бъде справедлив. Избягваше угодничеството, не задържаше думата си, щом беше уверен, че тя може да помогне. Никога не противоречеше на истината, не беше бърз на език, отправяше с денонощен труд делата си. Проявяваше твърдост в убежденията си, обмислено даваше своя отговор. Не беше клюкар, не клеветеше с езика си, беше разумен в голямото и малкото. В помислите си също не се превъзнасяше. Имаше дарбата да придобива приятели, общуваше с добри съветници и правеше всичко възможно да живеем в мир. Благоговееше пред Господа, ценеше дружбата си с нас, висшия клир, не оставяше без уважение и свещениците ни.
Във всичките си работи помнеше своя край и това му помагаше да не греши. Сърцето си обаче не откриваше на всеки човек. Поддържаше приятелството си със стари познати, а нас, новите, дълго и напълно ни изпитваше, рядко ни се доверяваше. Имаше чудната сила да узнава, кой му е ближен, а преди да ръкоположи или назначи някого на служба около себе си, изпитваше и се съветваше с мъдри приятели. Много мислеше, кога какво да говори. Никого не оскърби с думи или дела. Пазеше се от гордостта, защото я смяташе за начало на греха, тъй като тя отдалечава от Господа. С кротост прославяше душата си и ѝ въздаваше чест и достойнство. Често цитираше Сираховия син, като казва: „Кой ще оправдава оногова, който съгрешава против душата си? И кой ще хвали оногова, който позори живота си?“ (Прем. Сир. 10:32). Знаеше от опит, че благословението на Господа е награда за благочестивия. Беше твърде предпазлив и внимателен. Въздържаше се в думите си. Лицето му беше весело и светеше, защото беше признак на чисто сърце. Затова ни съветваше, че „… сърцето на глупавите е в техните уста, а устата на мъдрите са в тяхното сърце“ (Прем. Сир. 21:29). Сам той постоянно се упражняваше в старанието си като братя да бъдем в единомислие и любов. Венец на възрастта му беше многостранната опитност. Приличаше му много да расъждава на глас и да ни дава мъдри съвети. Беше доволен с малко, както и с много. Грижеше се за телесното си здраве като за богатство и ценеше сърдечната си радост като най-висока. Живя дълго, защото се радваше в сърцето си и избягваше скръбта, от която полза няма. Казваше главното с малко думи. Умееше и да мълчи. Приятно му беше обаче да благославя Господа във всичките Му дела и от все сърце и уста да величае името Му. „Не обръщаше благодатта на Бога нашего в разпътство“ (Юда 1:4) и за облаги никога не ласкаеше (16 ст.).
По своята вяра той беше истински патриарх и затуй българският народ го възхвали като достоен за венеца на славата.
За неговата вярност и кротост Господ го освети, избра го за наш предстоятел, даде му дълголетие и достойнство, възнагради го с всенародна почит и уважение.
Монашеско житие на Света гора – Атон желаел на младини дядо патриарх Максим. Божият глас обаче бил друг: не да Го прославя в отшелническа самота, а в България и в света, сред човеците – там, дето те живеят и вършат своя подвиг на спасение. Така остави с живота и делата си неписан завет на България да се увери и разбере, че е добро да се следва подир Господа.
И днес като негови подражатели ние благославяме Господа, Който върши навред велики дела и продължава дните на БПЦ и благочестивия ни народ, пази ни по Своята милост и щедрост, дава ни весело сърце и мир по пътя към вечността.
Вечна да бъде паметта на дядо патриарх Максим!
Бог да го упокои в селенията на праведниците!
