Радуйся, благодатная Богородице Дево, из тебе бо возсия солнце правди Христос Бог наш, просвещаяй сущия во тме, веселися и ти, старче праведний, приемий во обятия Свободителя душ наших, дарующаго нам воскресение.
(Радвай се, благодатна Богородице Дево, защото от тебе изгря Слънцето на правдата - Христос, нашият Бог, Който просвещава намиращите се в тъмнина; весели се и ти, старче праведни, приел в обятията си Освободителя на нашите души, Който ни дарява възкресение. - Тропар на празника)
Всеки празник в църковния календар ни изправя лице в лице с реални събития, среща ни с чудни хора и тяхната вечна памет, отваря за нас заключените врати на древността. Ако само се замислим над празнуваните събития, ние откриваме свят, различен от нашия, който удивлява, затрогва, смайва. Такъв е и днешният празник – своеобразна среща на младост и белокоса мъдрост, на невинност, от едната страна, и на последно покаяние, от друга. Празник на милост, на благодарност, на древна традиция и своевременна майчина любов, на отминаващото старо време и на Идващия в света Младенец - преломен момент, който явява Спасителя на този свят в образа на четиридесетдневно дете, донесено по стара юдейска традиция в храма...
Днешният свят помни отскоро. Не е чудно тогава, защо си задаваме постоянно въпроси, защо всеки ден разкрива пред нас една истина - истината, че древните хора са знаели повече от нас, притежавали са мъдрост, която ние днес не владеем. Питаме се, защо е така и докато си губим времето да търсим отговорите на псевдомъдреците на нашето време, забравяме, че Църквата знае това.
Тя отдавна е разбрала и учи, че ако древните знаеха и притежаваха мъдрост, надминала всички времена, то това е, защото бяха близо до Източника на всяка мъдрост и божествения Разум беше близо до тях. Църквата помни древността. Тя в тази древност израстна, затова запомни всички важни събития, всички велики личности, събра историята си, написа книгите си, защото притежаваше първата книга - Библията, почете мъчениците си и от две хиляди години та и до днес тя предлага своята мъдрост даром. Това е истинската мъдрост, не човешката, а божествената, мъдростта на чудото, мъдростта на Христос.
Празнувано още в първите векове, в шести век Църквата официално утвърждава днешното тържество, в което пред нас стои Младенецът, повит в пелени, израз на божествената Му невинност и чистота, носен от ръцете на непорочната Дева Мария и срещнат от праведния Симеон... Опитът да си представим какво е било чувството на този праведник, държал в ръцете си Предвечния Бог и осъзнавал това, е непосилен за нашия разум. Но Преданието на Църквата ни припомня, че това величаво събитие, тази неземна радост е била обещана нему още на младини. Затова ние слушаме църковната песен, запомнена от две хиляди години и повтаряна всеки ден - благодатните думи на праведния Симеон Богоприемец: „Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си с мир, защото очите ми видяха Твоето спасението, което Си приготвил пред лицето на всички народи, светлина за просвета на езичниците и слава на Твоя народ Израиля“.
Бог винаги спазва обетите си с човека и днес в лицето на този божествен Младенец Бог провожда в света неговия Спасител. Както някога в Египет Бог спаси еврейските деца от поразяващата сила, така и днес Той спасява всяко новородено. Затова според древната църковна традиция ние представяме това спасено от Бога дете в Неговия храм и своеобразно го откупваме от Бога чрез дадените от нас символични жертви. А което от младенците е болнаво, харизваме на храма, като по този начин даваме самото него в символична жертва, та да може Бог да го спаси заради този израз на нашата силна вяра. Затова в четиридесетия ден майката носи своето скъпо чедо в храма да го представи пред Бога и да благодари, тогава Църквата чете така наречената "чиста молитва" и споменава днес празнуваното събитие.
Далече остават доскорошните представи на заблуда, че църковността и вярата са ненужни останки от миналото, че те били човешки измислици...
Времето ясно доказа и днес потвърждава, че единствената истина на този свят е истината за Бога. Тази спасителна вяра Църквата пази в себе си вече две хилядолетия и продължава да проповядва със същите благодатни средства, с които правеше това и в далечната древност. Припомняйки си днешното събитие, Сретението на Господ Иисус Христос, ние осъзнаваме, че празниците в църковния календар са тези малки срещи с древността, които дават смисъл на човешкия живот, иначе той щеше да представлява един бездушен низ от числа, едно безсмислено редно броене и в него щяхме да съзираме само отминаващите години от нашия живот.
По силата на този одухотворен човешки календар в далечния шести век управлявал император Юстиниан, същият този византийски император, когото Църквата помни като св. Юстиниан-Управда, утвърдил празнуването и на този Господски празник.
Този празник се е празнувал, както и ние днес празнуваме, и в църквата "Св. София" в Цариград. Там император Юстиниан със своя заповед назначил 60 презвитери, 100 дякони, 40 дякониси, 90 поддякони, 110 четци и 25 певци. По негово време Византия била християнска империя. Изтокът, който продължавал да тъне в идолопоклонство, нямал общо с нея, а в Цариград престъпниците били наказвани справедливо, колкото и високо да стояли. Историкът пише, че Юстиниан вдигнал толкова много храмове, та човек можело да си помисли, че само с това се е занимавал. Ето, че Църквата е строга пазителка и на историята, която ни е твърде нужна днес...
* * *
Сега, обаче, ние се изправяме пред една от безценните истини на този свят – Христос. Днес ние Го съзерцаваме в повивки, точно четиридесет дни след Неговото рождество, скоро ще страдаме с Него на кръста и не след дълго отново ще пеем възкресна песен с неземна радост. Така ще разберем, че всички ние сме изкупени чрез кръвта на Спасителя и вече не принадлежим на себе си, а на Господ. Нему трябва да представим себе си, цялото си същество, всичките си сили и умения. А как можем да направим това? Като не забравяме неговия завет „Възлюби Бога... и ближния като себе си.“ С това се изчерпват всичките ни задължения в земния живот. Тази заповед съдържа в себе всяко определение на живота, всеки отговор. С нея можем да изпитаме миналото време на живота си и спокойно да определим нашето бъдеще, като възложим всичките си надежди на Бога и представим себе си чисти пред Твореца. Та и ние да кажем някога: Сега отпускаш твоя раб, Владико, според думата Си с миром, защото очите ни видяха Твоето спасение.
