Проповед върху евангелското четиво – Лука 17:12-19
В днешния евангелски откъс Иисус Христос изцерява десетте прокажени и похвалява признателността на един от тях. При това негодува от останалите девет, които не се върнали да Му благодарят. Изненадва ни някак този факт. Понеже знаем, че Бог ни предлага всичките Си безкрайни благодеяния, просто защото ни обича. Неговите дарове са чисти, спонтанни, подхождащи на божествената Му природа, чиито основни характеристики са даването и любовта.
Но, братя, признаването на благодеянието не носи полза на благодетеля, а на облагодетелствания. Иисус Христос няма нужда от нашата благодарност, за да продължи да твори добри дела за нас. Без друго Той прави да грее слънцето и праща благотворен дъжд и за праведни, и за неправедни.[1] Самите ние имаме полза, когато осъзнаем Неговите богати милости. Понеже признателността създава връзки на приятелство. Болният става близък с лекаря си, благодари му, че го е излекувал от някоя болест, и чувства сигурност да прибягва пак към него, когато се почувства слаб.
Църквата ни, братя мои, се окачествява като евхаристийно събрание. В св. Литургия събранието на вярващите редува исканията си с благодаренето. Споменаваме пред Бога всичките си житейски проблеми и, с увереността, че Той ще даде „всекиму според нуждите“,[2] Му благодарим за Неговите безкрайни явни и тайни благодеяния.
Нашият Господ е тук във всеки момент от живота ни. В трудности, в безизходици, в болести, в различните кризи, но и в радостта и в успехите. Независимо дали Го обичаме или Го игнорираме, Христос стана човек заради нас, разпна се на Кръста за нас и възкръсна заради нас. Въпросът е дали ние осъзнаваме тази любов. И единственият начин да покажем, че я осъзнаваме, е в молитвата ни благодарността да предхожда искането.
Превод: Бисерка Велинова
