Ако бях човек, щях да напиша есе за своя ангел и да участвам с него [в човешкия конкурс за разсъждения на тема “Ако бях ангел”]. Така навярно щяхме поне малко отново да се сближим. Ако бях човек, може би щях да съм по-внимателен. Сега съм само един тъжен и изоставен ангел. Ангел без човек. Човекът ми ме изостави.
Седя на края на Вселената и не мисля за нищо. Защото ние, ангелите, не мислим. Поне не го правим по начина, по който го правят хората. Цялото познание за света го добиваме чрез чувствата и емоциите. Само човекът се е изхитрил и сам себе си надхитрил да отделя разсъдъка от чувствата. Мисли едно, чувства друго и съвсем се обърква. И тогава постъпва невнимателно. И близките му започват да обиждат ангелите… Обвиняват ги в слабост.
Като много други ангели и аз си имах човек, когото да насочвам и предпазвам. Казвам имах, защото вече е далече от мен. Все още не съм изгубил докрай надеждата, че ще се върне…
Ако бях човек, щях да говоря повече със своя ангел. На мен той никога не ми е говорил. Никога за нищо не ме е молил. Грижех се за него и без да ми говори. Обичах го и го пазех, без да се надявам на молитвите му.
“Слаб му е ангелът”, казваха понякога неговите близки. И сякаш го оправдаваха за нещата, които върши. А аз не съм слаб. Има и по-силни от мен. Но изобщо не съм слаб. Аз съм един най-обикновен ангел. Тъжно ми е, макар да разбирам, че нямам право да му се сърдя. Не бива. Да му се сърдя, значи да не приемам свободната му воля. А засега тя е единствената, която го прави човек.
Ето защо сега ми остана само това – да седя на края на Вселената и да тъгувам.
Всъщност, сега си спомням. Не е вярно, че той никога не ми е говорил. Преди много години, когато беше осемгодишен хлапак, все още ми говореше. Но с децата е по-лесно. Тогава бях щастлив. Пазех го и никой не можеше да му навреди. Никой не можеше да ми го вземе. Понякога ми говореше, както си вървеше с ученическата чанта на гръб по тротоара. Околните го поглеждаха и се подсмихваха. Мислеха си, че си говори сам, защото самите те бяха забравили с кой са си говорили като малки. Мина доста време…
Тогава често ми задаваше въпроси или ми разказваше нещо. Изслушвах го и го насочвах към отговора. И той се досещаше, че аз съм го насочил. Постепенно с годините обаче взе да губи усещането, че го насочвам към отговорите и към добрите дела. Започна да си отговаря сам. Реши, че знае всички отговори. Твърде бързо го реши, аз все още не бях за изхвърляне. А делата му – станаха всякакви, станаха човешки, невнимателни.
Сега при всяка следваща глупост чувам все това – “слаб му е ангелът”… И понякога ми се иска да им покажа, че не съм чак толкова слаб… Но като че ли се изтощих. Знам, че все още мога и имам силите да се справя с всичко. Само да ми се усмихне. Само да ме потърси. Допреди няколко години успявах да го издебна да бъда край него поне в съня му. Но тази умора от неговото безразличие вече ми тежи страшно…
Ако бях демон, сега щях много лесно да го завладея. Дори нямаше да са ми нужни хитрости и лукавства.
Ако бях човек, бих заложил повече на любовта. Бих заложил всичко. Мисля, че е време да му го кажа. Мисля, че е време да го накарам да напише това есе.