Службата беше тържествена – беше в златокуполния централен храм, чиито силует гордо се извисяваше в зимното небе. Хората изпълваха храма, а светлината на свещите, празнично озаряваше богатата позла на олтарните икони. Псалтите, извисили гласове, заизвиваха пападическа мелодия, а димът от тамяна се стелеше на кълба в олтара. Фелоните на свещениците сияеха от блясъка на сърмата сякаш за да засенчат светлината на свещите. Митрите на епископите, увенчавайки главите им, също отбляскаха и отразяваха светлината, а мантитите им тежко падаха и се диплеха по земята. Огледах се - всичко беше така празнично, така тържествено. Повечето богомолци бяха притихнали и с възторг и умиление присъстваха на богослужбата. Ако някой не особено благочестив случайно влезеше в храма щеше да бъде грабнат и обзет от атмосферата на тази велелепа служба. Но аз не бях обзета и обхваната от тази тържественост, чувствах се не на мястото си сред тази пищност. Цялата позлата, пеене, ритуалност и показност ми се видяха суетни и ненужни. Нещо липсваше...
Не, всичко необходимо за външната благоукраса го имаше (даже беше твърде много и твърде излишно), но нещо го нямаше. И по-точно не нещо го нямаше - нямаше Го Христос. Не Го видях сред иначе благоговейните богомолци, не Го видях сред надпяващите се певци и гръмогласните четци. Нямаше Го сред свещениците и дори сред епископите. Богослужението беше за Него и на Него, но Него Го нямаше. Не че Той като истински Бог не е на всякъде, но в този храм Него Го нямаше. Постоях, поогледах се. Не зная дали на някой друг беше направило впечатление, че всичко друго има в храма, но че Христос Го няма. Не посмях да попитам никого дали не Го вижда, защото се уплаших, че ако кажа на благочестивите богомолци, че Христос Го няма на тази служба или щяха ме помислят за невярваща или за еретичка, или щяха да ме помислят за луда. А аз не искам да съблазнявам така откровено хората, особено когато те изливат молитвено сърцата си и се наслаждават на цялото богатство, и великолепие на богослужението.
Затова като се поогледах, да не би Христос все пак да е там, а аз да не съм Го видяла, реших, че след като не виждам Христос на тази богослужба, е по-добре да си изляза. Явно повечето хора Го виждаха там и проблемът беше може би само мой – явно не можех да възприема тази тържествена, царска богослужба като посветена и прилична за Христос. Затова много внимателно, за да не блъскам и за да не разсейвам никого, се отправих към вратата и излязох. Чистият въздух навън веднага ме лъхна и аз дълбоко си поех дъх. Непосредствено пред входа на храма бе застанал човек. Трудно бе да се определи възрастта му, защото лицето му бе на изстрадал човек. Бе облечен с опърпани дрипи, под които на някои места се виждаше почервеняла от студа кожа. Бе обут с пробити стари цървули, а на кръста му вместо колан, той бе препасал въже, за да държи все пак това, което бе останало от дрехите му, които бяха явно взети от различни места и в различно време. В ръката си държеше коричка хляб, по чиято кора се забелязваха няколко зеленикави и мъхнати петна – началото на мухлясването на хляба.
Повечето хора преминаваха покрай него и понеже бяха забързани към храма, дори не го поглеждаха, защото искаха час по-скоро да влезнат, за да се присъединят към богослужението. Други пък го поглеждаха, но и техният поглед бързо го отминаваше, защото той по никакъв начин не притесняваше влизащите в храма. Някакъв човек обаче му подвикна, че той няма какво да прави пред централния храм, защото загрозява красотата и благолепието на храма. Каза му да отиде на бунището, където му е мястото. Човекът не отговори нищо, погледна го с едни много дълбоки очи, но в тях нямаше и следа от осъждане или дори и най-малко раздразнение. Въздишка се отрони от устата му. Именно това му поведение ме превлече към него и аз се приближих. Погледнах го и го попитах: „Мога ли да ти помогна с малко пари или хляб?”. И тогава чух гласа му. Бе тих, но някак си властен, глас, който не може да те остави безразличен. „Нямам нужда от пари и нямам нужда от храна, имам нужда само от хората”. И тогава ме погледна с очи, така дълбоки като планински езера. Погледът му проникна в сърцето ми и някак си ме съгря. Въпреки че бе студено, аз усетих топлота, която се излъчваше от него. И докато го гледах, го познах – този бедняк беше Христос.
Обзе ме едновременно благоговение и лек смут. „Господи, казах Му, но защо не отидеш в храма? Там ти се молят, там Те честват като Цар на славата?” И чух отговора Му. „Да, Аз съм и там и сега също съм там. Чувам молбите на всички хора и зная всичките техни желания. Да, Аз съм Цар на славата и именно затова на Мен не ми трябват никакви външни неща, външни чествания и славословения. Именно защото Земята е подножие на нозете Ми, а небето е Моя мантия, Аз не се нуждая от нищо такова”. „Господи, - отвърнах Му малко объркано, но Ти каза, че имаш нужда от хората? Как Ти имаш нужда от хората, нали Ти Си Бог, нали Ти нямаш нужда от нищо?”. „Не, не, имам нужда. Аз пожелах да имам нужди като истински Човек. И сега имам нужда защото възнесох човешкото естество без да го слея или унищожа с божественото Си естсетво.” Тогава напълно смутена Му казах: „Но какво от мен Ти трябва. Какво аз мога да дам на Теб, от какво мое Ти би могъл да имаш нужда?” Тогава Христос благо ми се усмихна. Погледна ме. Погледът Му бе станал дълбок като необятният океан, а гласът Му - завладяващ като любима песен от детството. „Не, съвсем не ми трябва нещо твое. Аз искам теб – цялата теб, цялото твое сърце! И те искам не за Себе Си, а заради самата теб защото ако няма на кого да дам Себе Си като истински Живот, Аз ще съм беден. А когато отдадох Себе Си на Голгота, въпреки че като Бог вечно имам Божествена слава и нямам нужда от нищо, Аз получих възможност да дам Себе Си на всеки, който би искал да Ме приеме и да Ми се отдаде. И чрез смърта на кръста станах най-богатият Човек. Сега бих искал от теб и ти да Ме направиш богат като Ме дариш със себе си за да те изцеря, за да те оживя, за да те съвъзкреся, за да те прославя и за да направя така, че ти да съцаруваш с Мене”.
