Мобилно меню

4.3571428571429 1 1 1 1 1 Rating 4.36 (14 Votes)

2015-06-01 1155Православната едногласна музика е древната песенна форма на богохваление, употребявана в християнските храмове. Тя е „плод на вековния принос на светоотеческата традиция” и е с „изключителни качества и значение  за Църквата.”[1] Съществен елемент от спецификата на тази музика представлява исонът.  

Понятието исон ( ίσον – равен) в едногласната църковна музика има две значения.

1) Знак с количествена характеристика[2], използван в невмената нотация.

2) Особен вид пригласяне в източното църковно пение.

Знакът исон е част от съвременната невмена нотационна система[3]. Както е видно и от името му – този знак не води нито до издигане, нито до спускане на мелодическия ход, а го задържа на онова положение, на което го е оставила предшестващата нота. В издадения през 1848 г. от Николай Триандафилов първи български печатан учебник по църковна музика „Гледало ради словено-болгарската нине новонапечатана псалтика" името на знака е преведено като „равнение”[4]. Още през 14 в. знакът исон оглавява невмените знаци, наречени „емфона” (emрfona), показващи интервалния ход на песнопението. Знакът исон владее „над всички други знаци, както Бог владее над цялото творение.”[5] Тази образна трактовка на исона е плод на символичния език на средно-късновизантийската нотация, обвързан с идеите на исихазма. Според средновековен трактат на Михаил Влемид от 13 в., посветен на хирономията[6], знакът исон символизира (се хирономисва) по образа на Св. Троица. В трактата се казва: „както св. Троица е триединна – нито баща, нито син, нито Св. Дух, по същество божества, равни помежду си, така и исонът се пее равно, без повишаване или понижаване на гласа”[7]. Тук е направено алегорическо тълкувание на знака исон, свързано с централния догмат на Църквата – този за Св. Троица. „По мнение, изложено в кодекс Lavra 1656, исонът е изпълнявал такава функция, каквато буквата алфа сред буквите.”[8]

Под исон, или исо, се разбира и особен вид пригласяне, извършвано от част от певците чрез произнасяне на гласни звукове, доминиращи в изпълняваната дума, върху основния или други тонове на мелодията, докато другите изпълнители възпроизвеждат мелодичната линия на песнопението. „Пригласянето (исото) трябва да става тихо, с полуотворени уста, а не носово. Исото трябва да украси мелодията, а не да я задуши…”[9] Исонът служи за опора на мелодията. Той е статичен, когато се държи постоянно върху основния тон на владеещата гама, и променлив, когато се мени под въздействие на преминаващата в друг тетрахорд[10] мелодия. „С една дума исонът установява и поддържа взаимоотношенията между главните степени на гамата, от една страна, и между вариращата мелодия – от друга.”[11] За успешното прилагане на исон-практиката са нужни както „теоретически познания, музикален усет и добър слух”[12], така и известни познания по хармоничен строеж от западноевропейската музика. Някои протопсалти преди началото на дадено песнопение използват встъпления, наречени още запеви, или апихими, с помощта на които задават на исониращите основния тон на мелодията и подсказват мелодическия строеж на гласа. В повечето нотирани църковно-певчески книги в Гърция исонът е отбелязан над нотирания текст. В южната ни съседка някои църковни певци използват и специално устройство за изкуствен исон (вид синтезатор), наречено исократима.

Според музиколога Асен Атанасов исонът е важен за цялото построение на музикалното пространство, в което е разположен отделния ихос (глас), защото той е опора на отделните музикални пространства, изграждащи песнопението. Според Атанасов исонът е „земята, опората, от която се оттласкваме в посока нагоре или надолу, за да намерим първото разстояние, и от него - второто, и третото, и четвъртото.” [13] Често исонът се държи на октава по-ниско от основния тон, което произвежда особено мистично и естетическо чувство у слушателите. Исонът наподобява бурдона, който е равен басов тон, съпровождащ мелодията. Бурдониращите струни и бурдониращите тръби в някои музикални инструменти (например ручилото на гайдата) издават един съпровождащ басов тон[14].

Според гръцкия музиколог-византинист Григориос Статис исонът е „основен елемент на експресията на църковната музика.” Статис смята още, че в гръцката православна църква винаги се е пяло с исон.[15] Преди векове в храмовете на древните патриаршии освен чин на певците е съществувал и такъв на исониращите, които са пригласяли на певците[16]. Петър Динев твърди, че „към осмото столетие исонът бил оформен и узаконен като неделима част от вокалното изпълнение на дамаскиновото осмогласие.”[17] Първото писмено свидетелство за вероятно исон-изпълнение отвежда изследователите към 14 в.[18]

Според Петър Динев „исонът представлява от себе си зародишът на първичния контрапункт[19], който по-късно се е доразвил на Запад и се е усъвършенствал през средните векове.”[20] Други специалисти отричат връзката между исона и явления от западния музикален свят. Според Асен Атанасов „исонът не е начална форма на многогласие, защото многогласието изисква всеки отделен глас да има свое музикално развитие и съответно двата гласа да влизат във взаимоотношения, определени от правилата на строгия или свободния полифоничен стил”[21].

Исонът е „музикално явление в осмогласното църковно пение от голяма художествена стойност.”[22] Употребата му при изпълнението на едногласната църковна музика е от съществено значение за разкриването на сакралния характер на православното богослужение, което е „сърцето на Православието”[23].



1.Тодорова, К. Източното православно църковно пение. Хилядолетното дихание на православната светост. С., 2010,  с. 173.

2.Количествените знаци се използват за фиксиране на интервалните съотношения в композицията, докато качествените показват темпото на изпълнение, нужната акцентовка  и орнаментика.

3.Във византийските невмени нотации могат да бъдат разграничени следните четири стадии: палеовизантийски нотации (10-12 в.), средновизантийска нотация (от около 1150 до 1400 г.), късно- и поствизантийска нотация (от около 1400 до около 1818 г.) и Хрисантова нотация (от 1818 г. до днес).

4. Срв. Капетаниу, М. С. Въведение в теорията и практиката на църковната музика според новия музикален метод, съставено от Хрисант от Мадит, учител по теория на музиката, вече поправено от многото пропуски, изяснено и опростено от Хурмузий, книгохранител на Великата Христова Църква, един от изобретателите на Новия метод. Превод от гръцки език Мария Стелиу Капетаниу, София, 2011.

5. Иванов, дякон  И. С.  Между ангелите и човеците. С., 2006, с. 191.

6. Хирономията е средновековна диригентска техника, посредством която протопсалтите  са ръководели църковните хорове.

7. Вознесенский, И. О пении в православных церквах греческого Востока. Кострома, 1896. Цит. по Тончева, Е. Хирономическото певческо упражнение на Йоан Кукузел. - В:  Йоан Кукузел –живот, творчество, епоха – Музикални  хоризонти , №. 18-19, 1981, с. 80.

8. Герцман, Е. Византийское музыкознание. Л., 1988, с. 225.

9. Богоев, М. Учебник по източно църковно пение.С.,1992, с. 55.

10. Звукоред от четири тона в обем на кварта.

11. Динев, П. Ръководство по съвременна византийска невмена нотация.С.,1964, с. 77.

12. Пак там, с. 78.

13. В лична кореспонденция с автора на статията.

14. Клостерман, Е. Кратък музикален речник, С., 1995, с. 23.

15. Sthatis, Gr. The Holy Passion. London, 1982, p. 37. Цит. по Тончева, Е. Исон-практиката в църковната музика на източноправославния балкански регион: идеята за многогласие. – Българско музикознание, 2001, 3, с. 3.

 16. Богоев, М. Цит. съч., с. 54.

 17. Динев, П.  Цит. съч.,  с.77.

18. Срв. Тончева, Е. Исон-практиката …, с. 4-5.

19. Контрапунктът представлява едновременно съчетание на два или повече самостоятелни мелодически гласа.

20. Динев, П.  Цит. съч., с.77.

21.В лична кореспонденция с автора на статията.

22. Богоев, М. Цит. съч.,с. 54.

23. Булгаков, С. Православието. С., 1994, с. 231.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9h96h 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Смирението е единственото нещо, от което имаме нужда; когато има други добродетели, човек все пак може да падне, ако няма смирение; със смирението обаче човек не може да падне.

Герман Атонски Стари
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.