Когато Краси напусна този хубав свят, не знаех какво да направя – май нищо неможе да се направи срещу умирането... Пиша често за това. Умирането ме плаши и тревожи мислите ми. Затова пиша често за него. Но този път не исках да философствам. Исках нещо повече – да разкажа как един мой стар приятел си тръгна. Ние всички някой ден ще постъпим като него – ще си отидем от тук. До един.
Исках да напиша разказ за Краси. Краси живя на този свят. Родил се е някъде през седемдесетте, май беше седемдесет и втора. После е бил дете. Растял е като всички останали деца в квартала. Още тогава е разбрал, че има талант и се е записал да учи в каменоделско средно училище. Влечаха го скулпторите. Нещо някъде се е объркало, както често се получава. И вместо да се отдаде на таланта си, вместо да го развива, Краси постепенно го занемарил. Липсвала му вяра в собствените сили.
Когато бях на осемнайсет, а той малко по-голям от мен, играехме покер с него. Взимах двайсетина лева отнякъде, той също имаше някакви пари. Сядахме вечер и раздавахме картите. Залагахме минимум по 50 стотинки, такава беше и първата вноска за всяко раздаване. И накрая винаги му взимах парите. Не можеше нито да блъфира, нито да скрие кога има добри карти. Няколко пъти той се ядосваше, че губи, дотолкова, че бъркаше в гардероба, където майка му и баща му криеха заплатите си. И играта продължаваше. И след още няколко часа цялата сума от около 200 лева се озоваваше в моя джоб.
Не знам много за Краси. Но знам толкова – бил е влюбен в момичета, но никога нямаше сериозна приятелка. Може би умря девствен, непознал близостта на момиче.
Работеше в консервната фабрика. Скулпторите и каменоделството отдавна бяха в забравата, дори не си спомняше, че някога е имал мечти. В консервната фабрика правеше консерви. Мислеше вече не за изкуство, а за чушки, домати, краставици и боб. Години наред мислеше само за зеленчуците и за малката заплата в края на месеца.
Открили му рак. Казали му, че му остава още малко. Той не вярваше. Мариан ходеше до болницата в областния град да го види. Аз бях далече и не го видях, преди да умре. Мариан и Свилен почнаха да го посещават по-често, когато усетиха накъде отива работата. Краси беше станал кожа и кости. Жълт, слаб и осенен от надежда, че ракът ще отмине като грип. Ще поболедува, па ще оздравее. Мариан и Свилен почнаха да му говорят за смисъла и вечността. Майка му на Краси умря преди години. Баща му беше болен и толкова беден, че нямаше пари да отиде дори до областния град да го види в болницата. Обществото ни се прочистваше, оставаха да живеят само най-здравите и най-богатите, които можеха да си платят операция. Мариан му споменал, че като кръстен християнин е необходимо да вземе Причастие. С Причастието ще подготви душата си за смъртта или ще се излекува. Мариан не му говорел за смъртта. Говорел му само за Живота и за възможността да продължи Живота си.
Краси уж му отвърнал, че ще го стори. С половин уста се съгласил. Постепенно ставал равнодушен и скептичен към всичко наоколо. Мариан започнал да урежда свещеникът да отиде до болницата. Имало още една пречка. В палиативното отделение, където върху белезникавобели чаршафи лежат обречените, не било много подходящо да влиза свещеник. Видът му щял да ги отчая още повече. За средностатистическите болни от неизлечими болести човекът в расо е синоним на смъртта. Само дето не носи коса, а кръст. В речника пише, че палиативен означава облекчаващ, намаляващ неприятните усещания, но без „лечението“ да има ефект върху прогнозата на заболяването. В това отделение всички са пътници. Като нас, останалите. Само че на тях им остават месеци или дни на този свят. А на нас колко ни остава?
Краси лежал върху белезникавобелия чаршаф, застлан върху стар дюшек и хлътнала продънена пружина, и гледал приятелите си с едни такива гаснещи очи. Постепенно спирал да ги разбира. Болката го замайвала, лекарствата го замайвали и до съзнанието му спирало да стига каквото и да било от външния свят. А вътрешният му свят бил объркан, разнебитен, неясен. Краси се превръщал в петно не с дни, а с часове. Мариан се опитал да го накара да стане от леглото през някой от следващите дни и да влязат в някоя съседна стая, където да дойде свещеникът. За да не стресират другите палиативни пациенти. Обяснил му какво ще направят, опитал се да го подготви. Мариан има богословско образование, иконограф е. В промеждутъците, когато бил в съзнание, Краси слушал безучастно напътствията.
В стаята на умиращите Мариан не можел да говори дълго, не можел и да обясни значението на Причастието. Опитите всъщност не били Краси да разбере и осмисли смисъла на причастяването към Христовите тайни, затова обясненията всъщност не били точно обяснения. Целта на тези опити на приятеля била да се пробуди някъде някаква струничка, да се дръпне и да затрепти тя в изсъхващото тяло. Да поиска Краси сам да вкуси претворените хляб и вино. Сам, по своя собствена, човешка, неотменима, задължителна, извисяваща, освобождаваща воля.
Може би било късно за воля. Може би вече е нямало воля, а само отчаяние. Нищо друго в наличност. Краси се надявал до последния момент да му се размине. Хич не вярвал, че той като и всички други лежащи в тази страшна стая, скоро няма да е на земята. Надеждата е била милост за него. Не мога да си представя жестокостта да е лишен от надежда. Но край голата надежда навярно нямало остатък от воля...
Искаше ми се заради художествената измислица, заради душата на моя приятел Краси да излъжа в края на разказа и да съобщя, че той взе Причастие, преди да умре. Искаше ми се да си съчиня всичко и да го съживя, да напиша как човекът е поискал да се причасти – как сам е изразил желанието си да го направи, как неговият лишен от събития и любов живот е продължил по нов начин, как чудото на вечния живот го е изпълнило и излекуван или успокоен е продължил нататък – към смъртта или към живота.
Краси не взел Причастие. Смъртта дошла само седмица след като Мариан бил за последно до него и се опитвал да му каже някакви трудни думи. Думите на Мариан му идват тежко, защото е художник, но не в думите бил проблемът тогава. Ако някой може да ми обясни къде е бил проблемът и какво се е случило с моя приятел Краси, ще съм му благодарен. Но всъщност няма нужда. Наистина няма нужда. Всички ние знаем всичко. Понеже сме прекалено мъдри.
Обадих се по телефона на Мариан и го попитах има ли нужда от помощ за уреждането на погребението. Пратих му 50 лева – заради онези комарджийски вечери. А Краси не можеше да блъфира. И хич не можеше да се прикрива, когато му се паднат добри карти.
