Според учението на Св. Писание и отците на Църквата смъртта не идва от благата Божия воля. „Бог не е създал смъртта и не се радва, кога гинат живите”(Прем. Сол. 1:13), се казва в Свещеното Писание.Професор Георги Манзаридис, като се основава върху светоотеческото предание, пише, че Бог създал човека със склонност да приеме и смъртта, и безсмъртието. Бог го поставил между смъртната и безсмъртна природа „способен да приеме и двете”. Безсмъртието на човешката душа не е естествено безсмъртие, а безсмъртие по благодат и причастност. Тя не е безсмъртна сама по себе си, а е била сътворена да стане безсмъртна. Само Бог по Своята природа е безсмъртен като самия живот и извор на живот. Естественият живот, в който човекът участва, е резултат от творческата енергия на Бога. Божественият живот обаче е участие в Неговата обожаваща енергия. Усъвършенстването в този живот, което трябвало да стане чрез пазенето на Божията заповед, тоест когато човек участва в божествената енергия, било осуетено чрез непослушанието[i].
Причината за идването на смъртта в света е в самия човек и по-специално в злоупотребата с неговото самовластие. „Затова, както чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха - смъртта, и по такъв начин смъртта премина във всички люде чрез един човек”(Римл. 5:12). Бог не е сътворил смъртта. Той дори попречил на нейната поява, без обаче да нарушава свободата на човека.
По какъв начин обаче Бог попречил на идването на смъртта? Отговор на този въпрос дава св. Григорий Палама, който казва, че преди падението Бог открил Своята воля, която водела към безсмъртие. Той открито предвъзвестил и предупредил, че престъпването на животворната Божия заповед ще доведе до смърт. Първите хора можели да вървят по три пътя, за да избегнат смъртта: копнежът за общението с Бога, който водел до втория път – истинското богопознание и пътят, който вдъхва божествен страх[i] от загубата на Божиите дарования.
Престъпването на заповедта и грехът обаче довели до смъртта. Последиците от прародителското решение били гибелни за целия човешки род. Прекъсването на общението с Бога умъртвило духовните сензори на човека и довело до неговата душевна смърт. Последвала и телесна смърт. Смъртността на тялото се открива като продължителна смърт, подчертава св. Григорий Палама, или по-точно като последователна смърт, докато настъпи окончателната смърт. Смъртта на тялото обаче не настъпила едновременно с непослушанието. Дълбините на Божието човеколюбие и мъдрост я отложили за бъдещето. Животодателят Бог не довел Своето творение до отчаяние. Той утешил неговата скръб, причинена от смъртта, с последователни раждания. Той умножил човешкия род с много наследници, с което броят на ражданията превишава броя на смъртните случаи. Паралелно с това Той подготвил изцелението на смъртната рана чрез Своите избраници от поколение в поколение, докато се появил всевъзпяваният жезъл, Дева Мария, от която процъфтяло цветето на нетлението, Животодателят Христос[ii].
Следователно, за нашето светодуховно предание биологическата смърт е последица от падението и отстъплението на човека от извора на живота - Бога. Когато човек злоупотребява със своето самовластие, цената, която плаща, е тлението и смъртта. Прекъсването на общението с Бога довело до лишаване от живот. Лишаването от живот означава смърт. „Защото Бог е Живот, а лишаването от живот е смърт”[iii]. Бог не е причина на злото. Целият човешки род наследява последиците от прародителския грях. Тленността и смъртността се различават по-ясно при раждането и смъртта. Човекът идва в света с болки и стенания, а го напуска с агония и страдание.
Причина за смъртта не е Бога на любовта, а човекът, който се противи на Божията любов. Смъртта като цена за греха е знак за Божието човеколюбие. Бог е допуснал смъртта, за да не стане злото безсмъртно, отбелязва св. Григорий Богослов, и завършва: „И наказанието става човеколюбие”[iv]. От друга страна, св. Йоан Златоуст подчертава, че е нужно да се страхуваме и да треперим не от смъртта, а от греха: „защото не смъртта породи греха, а грехът роди смъртта за нас; смъртта стана лекарство за греха”[v].
Причина за смъртта не е Бога на любовта, а човекът, който се противи на Божията любов. Смъртта като цена за греха е знак за Божието човеколюбие. Бог е допуснал смъртта, за да не стане злото безсмъртно, отбелязва св. Григорий Богослов, и завършва: „И наказанието става човеколюбие”[iv]. От друга страна, св. Йоан Златоуст подчертава, че е нужно да се страхуваме и да треперим не от смъртта, а от греха: „защото не смъртта породи греха, а грехът роди смъртта за нас; смъртта стана лекарство за греха”[v].
Смъртта и есхатона
При изследването на църковното предание установяваме главно две тълкувания на тайната на смъртта и тайната на есхатона. Смъртта се разглежда като наказание или по-точно като самонаказание на човека, като вечният ад получава същия смисъл. С други думи, отдава се особена тежест на Божията правда. От друга страна, някои отци, както и споделящите по-горния възглед, но в различни места от своите творби, подчертават Божието човеколюбие, милост и любов. Тази двояка контрастна мисъл присъства в църковното предание от епохата на Ориген, св. Григорий Нисийски, св. Максим Изповедник и други отци.
Във всеки случай богословските предпоставки за есхатона на Изток се различават от тези на Запад. По начало в православния Изток, както точно беше отбелязано, спасението означава изцеление на раните на създадения по Божий образ човек. Безсмъртието е последица от участието в Божиите енергии. Райският живот е приятелство и общение с Бога, докато адът е точно обратното – „неучастие”, „непричастност”, неприятелство и живот без любов. Основна роля за приемането на Божия дар играе самовластието[vi]. Напротив, разглеждането на рая и ада през юридическата схема на възнаграждението и наказанието довело до очистителния огън и абсолютното предопределение. Очевидно е, че едно смъмрящо пастирско богословие на забраните, отлъчванията, заплахите и наказанията води до безизходица. Извън нашето светодуховно предание стои и пастирското богословие и сладникавото християнство, което под предлог на любовта оставя човека без изцеление и го прави роб на страстите и плячка на тлението и смъртта.
Във всеки случай богословските предпоставки за есхатона на Изток се различават от тези на Запад. По начало в православния Изток, както точно беше отбелязано, спасението означава изцеление на раните на създадения по Божий образ човек. Безсмъртието е последица от участието в Божиите енергии. Райският живот е приятелство и общение с Бога, докато адът е точно обратното – „неучастие”, „непричастност”, неприятелство и живот без любов. Основна роля за приемането на Божия дар играе самовластието[vi]. Напротив, разглеждането на рая и ада през юридическата схема на възнаграждението и наказанието довело до очистителния огън и абсолютното предопределение. Очевидно е, че едно смъмрящо пастирско богословие на забраните, отлъчванията, заплахите и наказанията води до безизходица. Извън нашето светодуховно предание стои и пастирското богословие и сладникавото християнство, което под предлог на любовта оставя човека без изцеление и го прави роб на страстите и плячка на тлението и смъртта.
Не е случайно, че съвременният западен свят започнал с лекота да приема евтаназията. Когато той се затвори в настоящия свят, обожестви индивида и така нар. човешки права, не остава нищо друго, освен да приеме като зрял плод съвременното схващане за евтаназията. За него търпеливостта в болестта и очакването на смъртта нямат никакъв смисъл.
За това изкривяване голяма отговорност носи западното богословие, което въз основа на определени схващания в църковната литература превърнало учението за удовлетворяването на Божията справедливост в догмат[vii]. Според тази теория грехът на човека накърнява Божията справедливост и Божието величие. Вината е толкова голяма, колкото и достойнството на накърнения. Смъртта като наказание, което човешкият род наследява, не е достатъчна за умилостивяването и възстановяването на реда, който бил нарушен. Трябвало Сам Христос да бъде наказан и да пролее кръвта Си, за да удовлетвори разгневения небесен Отец. За западното християнство кръстната смърт на Христос като наказание доставило безкрайно удовлетворение, с което Бог Отец променил Своето отношение, а греховете получили юридическо опрощение. Точно поради тази причина на Запад се отдава особено значение на кръстната смърт на Христос, а не на Неговото Възкресение. Възкресението става знак за Неговата божественост, а не за победа над смъртта. Ако това важи на богословско равнище, нещо подобно става и на антропологично равнище. С тези и други подобни разбирания Римокатолическата църква упражнявала пастирски страх в западното Средновековие. Така например, смъртта чрез огън имала наказателен и умилостивителен характер. По този начин хората изпадали в отчаяние и атеизъм. Така стигнахме до това, което днес се нарича индивидуализация на смъртта[viii] и след това до так. нар. „индивидуално право”, до една „достойна смърт”, а от друга страна, до изтласкването и премълчаването на смъртта.
За православното предание смъртта не е индивидуален въпрос и не се премълчава. Тя не засяга само човека. Тя има социален, общностен и еклесиологичен характер в двояк смисъл. Първо: „Смъртта означава загуба на личността, на междуличностните и социални връзки, на творческия живот във всяка една форма”[ix]. И второ: този, който умира, не бива оставян сам. Той получава любовта на роднини, приятели и познати и се преселва в земята на „опростените”. Народът ни много правилно казва: „Бог да го прости!”. Нямаме вече нищо против него.
Преодоляването на смъртта
За това изкривяване голяма отговорност носи западното богословие, което въз основа на определени схващания в църковната литература превърнало учението за удовлетворяването на Божията справедливост в догмат[vii]. Според тази теория грехът на човека накърнява Божията справедливост и Божието величие. Вината е толкова голяма, колкото и достойнството на накърнения. Смъртта като наказание, което човешкият род наследява, не е достатъчна за умилостивяването и възстановяването на реда, който бил нарушен. Трябвало Сам Христос да бъде наказан и да пролее кръвта Си, за да удовлетвори разгневения небесен Отец. За западното християнство кръстната смърт на Христос като наказание доставило безкрайно удовлетворение, с което Бог Отец променил Своето отношение, а греховете получили юридическо опрощение. Точно поради тази причина на Запад се отдава особено значение на кръстната смърт на Христос, а не на Неговото Възкресение. Възкресението става знак за Неговата божественост, а не за победа над смъртта. Ако това важи на богословско равнище, нещо подобно става и на антропологично равнище. С тези и други подобни разбирания Римокатолическата църква упражнявала пастирски страх в западното Средновековие. Така например, смъртта чрез огън имала наказателен и умилостивителен характер. По този начин хората изпадали в отчаяние и атеизъм. Така стигнахме до това, което днес се нарича индивидуализация на смъртта[viii] и след това до так. нар. „индивидуално право”, до една „достойна смърт”, а от друга страна, до изтласкването и премълчаването на смъртта.
За православното предание смъртта не е индивидуален въпрос и не се премълчава. Тя не засяга само човека. Тя има социален, общностен и еклесиологичен характер в двояк смисъл. Първо: „Смъртта означава загуба на личността, на междуличностните и социални връзки, на творческия живот във всяка една форма”[ix]. И второ: този, който умира, не бива оставян сам. Той получава любовта на роднини, приятели и познати и се преселва в земята на „опростените”. Народът ни много правилно казва: „Бог да го прости!”. Нямаме вече нищо против него.
Преодоляването на смъртта
Църквата не отрича трагичността на смъртта, но я преодолява с любов и надежда за Възкресението. Любовта побеждава дори самата смърт, учи ев. Йоан: „Ние знаем, че преминахме от смърт в живот, защото обичаме братята; който не обича брата си, пребъдва в смърт”(1 Йоан 3:14). Паралелно с това Църквата запазва живо общението на човека с Божията благодат посредством Тайнствата.
При Кръщението умира „ветхият човек”. Ражда се новият човек и се обновява „по образа на сътворилия го”[x]. Кръщаваният се помазва с елей. Той се подготвя за свещените борби. Следва Христос в мъченичеството. Умира тайнствено за живота в грях. Призван е да води добродетелен живот, да възкръсне от греха и да заличи властта на смъртта. „Смъртта няма вече власт над Него”(Римл. 6:9) Кръщението е символ на Христовата смърт. Едновременно с това тя е духовно раждане и Божий дар и харизма. Помазването на християнина с елей по време на Кръщението призовава новопросветения в пътя на борбата за съвършенство. Изливането на елей над мъртвите запечатвало края на тези борби[xi].
Мярка и критерий за това, доколко човек води християнски живот, е изправянето пред страха от смъртта, „християнската евтаназия”. Старец Софроний от Есекс пише: „Не е възможно да се живее християнски. Християнски може само да се умре, със смъртта обаче през земната форма на нашето съществуване. Въпреки това тази смърт не е нито лесна, нито проста: тя е „тесните врата”, „скърбният път, който води в живота”, който обаче „малцина намират”(Мат. 7:13-14)”.
Мярка и критерий за това, доколко човек води християнски живот, е изправянето пред страха от смъртта, „християнската евтаназия”. Старец Софроний от Есекс пише: „Не е възможно да се живее християнски. Християнски може само да се умре, със смъртта обаче през земната форма на нашето съществуване. Въпреки това тази смърт не е нито лесна, нито проста: тя е „тесните врата”, „скърбният път, който води в живота”, който обаче „малцина намират”(Мат. 7:13-14)”.
Това, което ми направи впечатление, когато четях опелото над свещеници, е една фраза, която ми се иска да вярвам, че не съществува, защото винаги сме склонни да украсяваме трагичността на смъртта със сладникави слова и да приспиваме нашата съвест и съвестта на християните. Тя гласи: „Един миг и всичко отминава; защото в ада няма покаяние, нито пък има там спокойствие”[xii].
Дали нашето знание не ни прави по-отговорни? Дали възстановяването на общението между хората и Бога не е нашето главно дело, след като сме призвани да следваме Христос до ада, за да изведем умъртвения от греха човек в живота на Възкресението? Във всеки случай, нашето дело е по-лесно след Христово въплъщение. Защото Христос е отворил пътя на победата над смъртта чрез Кръста, слизането Си в ада и славното Си Възкресение. Чрез евангелския дух, който съхранява, литургичното време и своите Тайнства Православната Църква като Църква на Възкресението духовно осмисля живота на вярващите и ги свързва с Животодателя Христос.
На изображението: Слизането на Христос в ада. Фреска от Ватопедския манастир на Света гора.
Превод: К. Константинов
[i] Γ. Ι. Μαντζαρίδη, Χριστιανική Ἠθική ΙΙ, ἐκδ. Πουρναρᾶ, Θεσαλονίκη 2004, σ.637
[i] Γρηγορίου Παλαμα, Κεφάλαια φυσικά, θεολογικά, ἠθικά τε καί πρακτικά 150, 47, PG 150,1153D.
[ii] Γρηγορίου Παλαμαμᾶ, Κεφάλαια φυσικά, θεολογικά, ἠθικά τε καί πρακτικά 150, 52-53, PG150, 1160Α.
[iii] Ὅτι οὐκ ἔστιν αἴτιος τῶν κακῶν ὁ Θεός, PG 31,345A
[iv] Λόγος 45, Εἰς τό Ἅγιον Πάσχα, PG 36,633Α.
[v] Ἐγκώμιον εἰς τήν Μεγαλομάρτυρα Δροσίδα, καί εἰς τό μεμνῆσθαι θανάτου, PG 50, 693.).
[vi] Νίκου Ματσούκα, Δογματική καί συμβολική θεολογία Β΄, ἔκδ. Πουρναρᾶ, Θεσσαλονίκη 21988, σ. 549-550.).
[vii] Вж. повече Β. Ἰ. Καλλιακμάνη, «Ἡ διδασκαλία περί ἱκανοποιήσεως τῆς θείας δικαιοσύνης στή νεοελληνική θεολογία», Γρηγόριος ὁ Παλαμᾶς, τεῦχος 732, τόμ. 71 (1988).).
[viii] Πρωτ. Ν. Λουδοβίκου, «Ἡ ἐξατομίκευση τοῦ θανάτου καί ἡ εὐθανασία: Ἀναζητώντας τό θεολογικό μῖτο», στόν τόμο, Τό πρόβλημα τῆς εὐθανασίας, ἐκδ. Ἀπ. Διακονίας, Ἀθήνα 2003, σ. 197 κ.ἑ
[ix] Νίκου Ματσούκα, Τό πρόβλημα τοῦ κακοῦ, ἐκδ. Πουρναρᾶ, Θεσσαλονίκη 21986, σ.95
[x] Кръщелна молитва.
[xi] «Μετά δέ τόν ἀσπασμόν ἐπιχέει τῷ κεκοιμημένῳ ἔλαιον ὁ ἱεράρχης. Μέμνησο δέ, ὅτι κατά τήν ἱεράν θεογενεσίαν πρό τοῦ θειοτάτου βαπτίσματος πρώτη μέθεξις ἱεροῦ συμβόλου δωρεῖται τῷ τελουμένῳ, μετά τήν ὁλικήν τῆς προτέρας ἐσθῆτος ἀπαμφίασιν, τό τῆς χρίσεως ἔλαιον˙ ἐν τέλει δέ νῦν ἁπάντων ἐπί τῷ κεκοιμένῳ τό ἔλαιον ἐπιχέεται. Καί τότε μέν ἡ τοῦ ἐλαίου χρίσις ἐπί τούς ἱερούς ἀγῶνας ἐκάλει τόν τελούμενον˙ νῦν δέ τό ἐπιχεόμενον ἔλαιον ἐμφαίνει κατά τούς αὐτούς ἱερούς ἀγῶνας ἀθλήσαντα καί τελειωθέντα τόν κεκοιμημένον». Διονυσίου Ἀρεοπαγίτου (;), Μυστήριον ἐπί τῶν ἱερῶς κεκοιμημένων PG 3,565A.
[i] Γρηγορίου Παλαμα, Κεφάλαια φυσικά, θεολογικά, ἠθικά τε καί πρακτικά 150, 47, PG 150,1153D.
[ii] Γρηγορίου Παλαμαμᾶ, Κεφάλαια φυσικά, θεολογικά, ἠθικά τε καί πρακτικά 150, 52-53, PG150, 1160Α.
[iii] Ὅτι οὐκ ἔστιν αἴτιος τῶν κακῶν ὁ Θεός, PG 31,345A
[iv] Λόγος 45, Εἰς τό Ἅγιον Πάσχα, PG 36,633Α.
[v] Ἐγκώμιον εἰς τήν Μεγαλομάρτυρα Δροσίδα, καί εἰς τό μεμνῆσθαι θανάτου, PG 50, 693.).
[vi] Νίκου Ματσούκα, Δογματική καί συμβολική θεολογία Β΄, ἔκδ. Πουρναρᾶ, Θεσσαλονίκη 21988, σ. 549-550.).
[vii] Вж. повече Β. Ἰ. Καλλιακμάνη, «Ἡ διδασκαλία περί ἱκανοποιήσεως τῆς θείας δικαιοσύνης στή νεοελληνική θεολογία», Γρηγόριος ὁ Παλαμᾶς, τεῦχος 732, τόμ. 71 (1988).).
[viii] Πρωτ. Ν. Λουδοβίκου, «Ἡ ἐξατομίκευση τοῦ θανάτου καί ἡ εὐθανασία: Ἀναζητώντας τό θεολογικό μῖτο», στόν τόμο, Τό πρόβλημα τῆς εὐθανασίας, ἐκδ. Ἀπ. Διακονίας, Ἀθήνα 2003, σ. 197 κ.ἑ
[ix] Νίκου Ματσούκα, Τό πρόβλημα τοῦ κακοῦ, ἐκδ. Πουρναρᾶ, Θεσσαλονίκη 21986, σ.95
[x] Кръщелна молитва.
[xi] «Μετά δέ τόν ἀσπασμόν ἐπιχέει τῷ κεκοιμημένῳ ἔλαιον ὁ ἱεράρχης. Μέμνησο δέ, ὅτι κατά τήν ἱεράν θεογενεσίαν πρό τοῦ θειοτάτου βαπτίσματος πρώτη μέθεξις ἱεροῦ συμβόλου δωρεῖται τῷ τελουμένῳ, μετά τήν ὁλικήν τῆς προτέρας ἐσθῆτος ἀπαμφίασιν, τό τῆς χρίσεως ἔλαιον˙ ἐν τέλει δέ νῦν ἁπάντων ἐπί τῷ κεκοιμένῳ τό ἔλαιον ἐπιχέεται. Καί τότε μέν ἡ τοῦ ἐλαίου χρίσις ἐπί τούς ἱερούς ἀγῶνας ἐκάλει τόν τελούμενον˙ νῦν δέ τό ἐπιχεόμενον ἔλαιον ἐμφαίνει κατά τούς αὐτούς ἱερούς ἀγῶνας ἀθλήσαντα καί τελειωθέντα τόν κεκοιμημένον». Διονυσίου Ἀρεοπαγίτου (;), Μυστήριον ἐπί τῶν ἱερῶς κεκοιμημένων PG 3,565A.
[xii] Опело над свещеник, Тропар след шеста песен.