Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (49 Votes)
1_109.jpgЩе дойде ден, когато всички ще застанем пред Бога, всеки с каквото е пожънал и, както казва книга Откровение, всяко царство и всеки народ със славата и позора си.

В този ден времето на вярата ще е отминало; защото вярата е увереност в невидимото, а тогава, в ослепителното сияние на славата Божия, ние ще виждаме: ще виждаме Него, както ни вижда Той, ще Го познаем, както Той ни познава. И времето на надеждата ще е отминало; защото надеждата е очакване, а в този ден всичко ще се изпълни; това ще бъде осмият ден - последният на историята и първият от вечността.

С какво ще застанем на този праг? Какъв ще бъде плодът на живота ни? Не като на тълпа разделени индивиди, а като живо тяло на кръстените в Христа, призовани към единство със силата на Св. Дух да бъдем единороден син Божи в Единородния Божи Син. Когато вярата и надеждата отминат, единственото, което ще остане, ще бъде любовта.

Притчата за Съда говори именно за това. Не толкова за ужаса, който би могъл да вледени сърцата ни, или за огъня, в който бихме изгорели за миг, а за състоянието, в което ще видим, че целият смисъл на живота е била любовта и ще се запитаме: “Има ли у мен поне капка любов?” Принесох ли плодовете на любовта?... За това говори притчата. В нея не се казва, че ще бъдем оправдани, защото сме убеждавали себе си и другите, че вярваме в Бога, или защото сме се наричали ученици на Христа; Той сам е казал, че тези, които не са живели евангелски, не са го следвали във всичко, няма да признае за свои. Може би ще кажем: “Не се ли молихме в Твоите храмове? Не правехме ли в твоето име даже чудеса?” - а Той ще отвърне: Идете си, от Мен, вършилите неправда...

Текстът, който винаги се привежда е притчата за козите и овцете (Мат. 25:31-46). Поставяйки си въпроса за смисъла на тази притча, струва ми се ще сбъркаме, ако решим, че центърът на тежестта й, нейното предназначение, е да опише вечната участ на едните или на другите. Този център не се стреми да каже, че едните ще отидат във вечен огън, а другите - във вечна радост, а да покаже на какво основание се извършва съда. Прочетете и ще се убедите, че темата е поставена драматично - като съд; но урокът, който се извлича от нея (болните не посети, гладните не нахрани и т. н.) може да се сведе до следното: ако не си бил човечен, ако не си бил просто човек, не си въобразявай, че ще се обожиш.

Притчата говори за това съвсем ясно, и то може да се каже още по-кратко: ако сте били човечни,тогава принадлежите към Царството. Ако не сте били - не принадлежите... Христос не поставя въпроси за вярата. Той пита: имало ли е състрадание в сърцата ни; съумявали ли сме да виждаме страданията около себе си и да се отзоваваме - или не? И ако сме се отзовавали, значи сме Негови близки.

Но в притчата има и друга страна, дори по-учудваща. Тя се обръща не само към християните, към учениците и към вярващите; когато Христос казва на онези, които са изпълнени със състрадание и любов: Вие направихте всичко, което е нужно - нахранихте гладния, приютихте бездомния, не се засрамихте да признаете за брат затворника - всички те питат: Но кога сме видели Теб в някой от тях?... А Христос отговоря: Каквото сте сторили на някого от Моите братя, Мене сте го сторили...

Не е ли чудно, че любовта е като мост, прехвърлян над всяка пропаст, че любовта тържествува и понася всяко изпитание; че за да бъдем човечни, дори не се изисква да виждаме образа Божий у брата си, да виждаме в брата си някого, когото Бог обича и за когото е пожертвал живота Си; достатъчно е да видим у ближния си нуждата му от състрадание, човека - нищо повече, и тогава ще се окаже, че сме постъпили правилно.

Апостол Павел казва, че когато всичко свърши, Христос ще предаде властта си в ръцете на Отца, и тогава Бог ще бъде всичко у всички. (1 Кор. 15:28) С това той казва нещо съвсем определено: “всичко у всички” не означава “нещо у всички”, нито “всичко у някои”. Св. Иоан Златоуст изхожда от същото положение, предполагайки, че онези, които са съгрешили и ще бъдат кози, ще са като призраци, няма да им достига реалност, и затова Бог ще бъде всичко във всички - в тези, които имат реалност... Злото не може да влезе в царството Божие просто защото Господ би казал: Прощавам ти... Човекът, вършил зло, трябва да се промени, за да влезе в Небесното царство. Ако въведете в Царството небесно човек, комуто е чуждо цялото съдържание на това Царство, той ще се окаже в ада; също както, ако заведете на концерт човек, ненавиждащ музиката, той ще се измъчва и вашата добрина да го пуснете там никак няма да му помогне.

Има и други съображения, свързани по-скоро с размишления по темата, отколкото с недоуменията, пораждани от текста. Картината, която ап. Павел представя (наистина, на различни места в посланията си) е такава: ще има съд, Христос ще съди. Но дали този съд ще прилича на познатия ни, организиран по правилата съд? Във всяка нормална страна има законодателна инстанция, която изработва законите според известни представи за справедливост, но във всички случаи, на някакви принципни основания; след това има съдия, които е непричастен към създаването на закона и не може да го изменя, но е длъжен да прилага закона; има също обвинител; има обвиняем; има защита. Е, прилича ли всичко това на нашата представа за Божия съд? Законодателят е Бог, Съдията - Бог, нашият защитник - Христос, изкупителят - също Христос, и ако целият човешки род бъде изправен пред съд, един от подсъдимите ще бъде Сина човешки, Иисус от Назарет... Как би изглеждал такъв съд? Що за съд би бил този? Разбира се, на ап. Павел не му е и хрумвало, че Божият съд изглежда по този начин, но ако държим да си представяме правосъдие в обичайния човешки смисъл, то нещата би трябвало да изглеждат така. Кой кого може да съди в такова дело, кой кого ще осъди? Кой е създал закона на такова съдопрозводство?

Нали същността на Божието царство е любовта; същността на царството на тъмата – нелюбовта, ненавистта, безчувствието към любовта. Да си представим сега Божието царство, в което са влезли беличките, а навън са останали черните, да кажем, овци и кози. Как ще се чувстват овците в царството Божие? Когато разсъждавате теоретично: „кози и овци” - това не ви вълнува особено, тъй като не сте били никога овца или коза. Но ако си представите реално, че са ви пуснали в царството Божие, а мъжа ви, майка ви или сестра ви, са определили за царството на мрака - какво царство Божие ще бъде това за вас?.. Не можем да излезем от положението като Тома Аквински, казвайки че „тогава ще разберем, че Бог е справедлив, и че всичко, което Той върши е правилно”. Това е и недостатъчно, защото аз може би ще се съглася, че Бог е винаги прав, но душата ми ще се разкъсва. И ако тя не се разкъсва, това би значело, че в мен няма чак толкова любов - след като мога да забравя най-близките си, които са били плът и кръв от моя живот, само защото съм попаднал в рая.

Ако си представим това картинно (сигурно сте забелязали, че мисля доста примитивно): в центъра ще бъде Бог, Който е любов, създал е всички от любов, и Който в края на книга Иона казва: Ето, ти плачеш за едно растение, пораснало за една нощ. Аз ли да не съжалявам целия град Ниневия, който Съм съзидал? - и така, в центъра ще бъде Бог, Който е съвършена любов и Който ще мисли безутешно за онези, които са извън царството Божие; нататък, в концентрични кръгове са разположени хора с все по-малко и малко любов, и в същата степен ще им бъде все по-спокойно и по-спокойно. Като че ли единствените, които биха били съвсем спокойни – ще са тези, които седят на самия край, гледат през рамо и си казват: Слава Богу, аз не съм там. Това се единствените, за които мога да си представя, че ще им бъде „добре”. Разбира се, това е слабо богословие, но аз така възприемам нещата.

Не смятам, че само разсъждения могат да решат въпроса. В книга Откровение се казва, че съдът ще дойде, когато се изпълни числото на избраните. Нататък, когато мислим за избраните, винаги си ги представяме като привилигеровани; избраник е този, който е получил нещо много хубаво в живота. Но ако се замислим са избраничеството в Новия завет, ще забележим, че тук избраничеството се състои в друго. От човечеството Бог е избрал хора, което са съгласни да споделят кръстната участ на Христос; нашето избраничество е кръстно, то въобще не е избраничество за слава и покой. И тогава можем да си поставим въпроса (аз не го разрешавам, само го поставям): не зависи ли спасението на света от срока, в който земята ще принесе в дар на Бога хората, които заедно с Христа биха поели тежестта на греховете й и биха я спасили. Да я спасят – но как? В една от своите книги френският богослов Жан Даниелу казва, че страданието е единствената точка, в която се срещат злото и невинността. Злото винаги се врязва в човешка плът или човешка душа и този, който е невинна жертва, по силата на своето страдание и на своята невинност, получава власт да прощава. Умирайки на кръста Христос е казал: Прости им, Отче, те не знаят какво вършат...

А ако се обърнем към хора като Исаак Сириец, към някои места у Ефрем Сириец и към други отци, ще видим, че те са възприемали нещата значително по-просто от „кози” и „овци”. Исаак Сириец например казва: Единственият огън на ада е Божията любов... Какво значи „вечен огън”? Нима въпросът за станалото се изчерпва с неговата продължителност? Всички познаваме значението на израза „изгорях от срам”: за миг може действително да изгориш от срам, и към това не би се прибавило нищо, ако гориш с часове. Моментът, в който огънят на срама те е обхванал, има особена, извънвремева окончателност, която може да бъде наречена както вечен огън, така и миг. Колко е мъчителен собствения ни съд над нас самите, съзнанието, че сме могли да зарадваме обичащия ни – който отдавна ни е простил и сега във вечността повтаря пред Бога думите на Христа „Прости му Боже, защото не знае какво върши” - и не сме го направили. Този съд е много по-суров от всяко земно правосъдие и би ни измъчвал в дълбините на сърцата ни по-безпощадно от всяка формална присъда. Ще бъдем съдени не по това как сме спазвали заповеди, а за това дали сме се научили да обичаме...

Нека помислим за тези неща и да се надяваме. Ако се надявахме повече, то когато върху ни се изсипят страдания, скръб, унижения, бихме могли да отвърнем, както са правели древните християни: Слава Богу! Получих над този човек, над тези хора, властта на прошката... Както е написал преди смъртта си друг страдалец: В деня на Страшния съд само мъченикът може да застане пред Божия престол и да каже: Господи, в Твоето име и по Твоя пример аз им простих; те не могат да бъдат съдени!... Това е власт да връзваме и развързваме, която е дадена на всички. Всичко е съвсем просто. Не е вероучение, а християнска надежда, или във всеки случай - надеждата на някои от нас.

Превод и подбор от проповеди и интервюта по темата: Михаил Шиндаров


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/h3f 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Всеки ден вие полагате грижи за тялото си, за да го запазите в добро състояние; по същия начин трябва да храните ежедневно сърцето си с добри дела; тялото ви живее с храна, а духът – с добри дела; не отказвайте на душата си, която ще живее вечно, онова, което давате на тленното си тялото.
Св. Григорий Велики
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.