Раждането на дете е много отговорна постъпка, която трябва да бъде плод на зряло решение. Човек се подготвя за това със съзнание за своето задължение спрямо идващия живот, така че да е в състояние да покрие житейските нужди на детето си, но и да даде възможност на личността му да се развие. С появата на децата в семейството поемаш служение – един вид дякония към други личности и трябва да имаш достатъчно сили за това начинание. По своя характерен начин подчертаваше тази отговорност старецът Паисий. Едно от неговите чеда, което се изповядваше при него, се запознал с девойка и пожелал да му я представи, за да ги благослови и така с неговата благословия да започнат брака си. В манастира Суроти старецът благословил и двамата, но накрая прибавил нещо, което те не очаквали:
- Само гледайте да нямате веднага деца – им казал.
Младежът, който бил захранен с гръкохристиянските идеи за брака, го погледнал изненадан:
- Но всички ни казват тъкмо обратното! Да създадем деца веднага и то колкото може повече.
- Не така, благословени, какво ти е виновно детето, което ще направиш, че да наследи цялото ти объркване, нерви, душевен хаос? Горкото дете цял живот ще трябва да се справя с такова наследство и ще се опитва да постигне душевно равновесие. Успокойте се първо и ти, и жена ти, смири се малко в брака си и след това правете деца, за да наследят твоя мир, любовта ти, смирението и уравновесеността ти.
- Не така, благословени, какво ти е виновно детето, което ще направиш, че да наследи цялото ти объркване, нерви, душевен хаос? Горкото дете цял живот ще трябва да се справя с такова наследство и ще се опитва да постигне душевно равновесие. Успокойте се първо и ти, и жена ти, смири се малко в брака си и след това правете деца, за да наследят твоя мир, любовта ти, смирението и уравновесеността ти.
За съжаление, в църковните среди се разпространява възгледът, че бракът съществува само за детераждане. Според тези идеи, човек прави семейство основно, за да се раждат деца. Това е толкова едностранчиво и категорично твърдение, че е повече от неудачно и проблематично. Св. Йоан Златоуст, който е един от светците, чиито обществени възгледи са били най-цялостни и завършени, поставя брака на една различна, духовна основа. А именно, че бракът има две цели: Първата е да се създаде семейството и неговите деца, но също така да се създаде среда на любов и единство, в която съпрузите да се усъвършенстват. Затова, казва той, бракът не се отменя, ако семейството е бездетно.
От малък свикнах да свързам многото деца с безотговорност и ниско културно ниво. В моето село семействата имаха много деца – пет, шест, седем... Родителите им седяха по кръчмите или пък бяха асоциални хора, които напомняха на циганите. Когато отидох в манастира, там открих, че има много религиозни многодетни семейства. Те имаха много деца по друга причина: за да изпълнят волята Божия, разкрита им от техния духовен наставник. За тях добрият християнин се отличаваше преди всичко с многодетното си семейство. И разбира се, всеки вид предпазване от забременяване се забраняваше строго и категорично. Основното верую на тези среди е следното: „Колкото и деца да се появят, те са от Бога”. И че „Божията благословия над последните деца в семейството се увеличава”. Тоест, че петото, шестото, седмото дете излиза по-надарено от първите.
По-късно, когато отидох на Синай, чух същите теории от фанатизираните мюсюлмани, а също и от фанатизираните евреи. Божията благословия се разкрива чрез множеството деца, които правиш (имаха предвид момчета, разбира се). Техните аргументи за постигането на мюсюлманско надмощие над малодетните християни ми напомняха теориите за разплод на овцете и конете. Но също и на елинохристиянските идеи, които бях слушал в родината си.
Това църковно възпитание „раждайте деца, а Господ знае колко да ви прати”, предполага едно-единствено нещо. А именно, святост на живота ни и пълно отдаване в ръцете на Бога. Само тогава Бог ни чува винаги, каквото и да искаме, но и самият Той се намесва и урежда така обстоятелствата на живота ни, че често пъти нарушава дори физическите закони, тоест върши чудеса. Когато обаче тази святост липсва, както и пълното доверие в Божия промисъл, тогава сме длъжни да посрещаме обстоятелствата в живота ни по втория начин, тоест чрез логиката и реализма си.
Разбира се, много от тези, които създават многодетни семейства в църковните среди, проявяват своеобразен героизъм и саможертвеност, в една или друга степен. Този героизъм би бил достоен за уважение, ако го нямаше духовникът, който да им го наложи. Би бил достоен за уважение и похвален, ако това беше тяхно собствено желание и решение. Сега обаче те мислят, че това е част от техните християнски задължения и ако отхвърлят това си задължение на вярващи, ще ги отхвърли и Бог. А когато нещо е извършено без право на избор, човек се пита колко място за героизъм остава?
Откъс от книгата „Жената през погледа и мисълта на православния монах” от монах Михаил Хаджиантониу
