Днес психолози и социолози анализират безрадостния семеен живот и са разтревожени от неустойчивостта на брака и от болката, която тази неустойчивост причинява както на съпрузите, така и на децата. Това е така, защото изначалният смисъл на брака днес се оказва неразбираем за хората. Мнозина разглеждат брачната институция просто като частен договор и му придават утилитарен характер. Някои разглеждат брака от чисто социално-държавна гледна точка. При нея семейството се превръща в малка частица, клетка от държавния организъм, натоварена с голяма тежест, често не по силите ѝ.
Психологията и социологията обаче, изхождайки от своите области, които са ограничени от постановката на проблемите и областите на изследване, не могат да достигнат до пълнотата на брака и неговото предназначение както това е разкрито в опита на Църквата.
Водена от спасителната си мисия в света, Църквата отрежда на брака специално място, дава на мъжа и жената, встъпващи в брак, особено благословение наречено „тайнство“, а тайнство по думите на св. Николай Кавàсила са вратата, през която Христос се връща отново, за да пребивава в Своята Църква. Изхождайки от това, тайнството не е религиозна форма на „регистрация“, а живо общение с Христос.
Смисълът на брака като тайнство е прославянето на нововенчаните и на тяхното потомство в Царството Божие. Църквата благославя младоженците за раждането на деца и умножаването на човешкия род, което е заповед, дадена отначало на прародителите, но ги вижда и като прославяне пред Бога: „И ще бъдат двамата една плът. Тази тайна е велика, но аз говоря за Христос и за Църквата“ (Еф. 5:20-33). Именно за това св. ап. Павел нарича брака тайна, имайки предвид, че бракът се запазва в Царството на вечността. Следователно в св. тайнство Брак на първо място е преживяването на реалността на Царството Божие в св. Евхаристия, а на второ място са биологичните отношения, които се изграждат в резултат от любовта между мъжа и жената в семейството, които ги водят и съпътстват в настоящия им живот към вечния.
В тези биологични взаимоотношения, Църквата се намесва, за да даде истинните измерения на сексуалната любов, да освободи силата на любовта в човека от подчинението ѝ на природната необходимост и да разкрие образа на Църквата и дара на новия живот в единството на мъжа и жената.
Православието учи, че единственото място, където половите отношения могат да бъдат физически осъществявани, като са насочени към добро и целесъобразност, е моногамния (μονογαμία), хетеросексуалния, благословения и съпружески живот. Бракът следователно изисква изключително и пълно задължение на двама души един към друг.
Бракът е хетеросексуален поради това, че Бог „ги създаде мъж и жена“, с ясната цел да имат потомство, да се „плодят и множат“ (Бит 1:28), т. е. да продължат Неговото творческо дело чрез съединяването на два живота в едно общо любовно единство, съюз който е ново творение, правещ двамата „една плът“. Следователно от еротична и страстна, любовта трябва да се преобрази в ἀγάπη (безкористна, себеотдаваща любов), която е съединяваща любов и която въвлича душата във вечно общение с Бога. Чрез взаимния отказ от лична воля и приемането на волята на другия единството на мъжа и жената започва да се изгражда не върху природните основи на сексуалния нагон, а върху основите на църковното общение, които предполагат себе-преодоляване и себе-принасяне. Бракът получава облика си не от природните връзки, а от връзките в Небесното Царство Така християнското семейството става „малка църква“.[1] Сексуалните взаимоотношения извън брака не могат да достигнат изконната си цел, а днешните брачни съжителства-конкубинати[2] опорочават брака и не са „дори начало на брак“.[3]
За да станат една плът в смисъла, вложен от Бога, мъжът и жената трябва да приемат в отношенията си един към друг същия вид и качество на верността и саможертвата, която Христос прие за Своя народ т. е. по подобието на кръстната и спасителна любов на Христос. Съпружеският живот изобразява съюза между Христос и Църквата.[4] В брака се изграждат отношения на любов между мъжа и жената в семейството, които ги водят и съпътстват в настоящия им живот към вечния.
Според православното предание целта на брака е самият брак. Децата са негова съставна част, а не цел. Може съпрузите по някаква причина да нямат деца или да ги изгубят, така че хората би трябвало да се събират в семейство за да изживеят живота си във взаимна любов, т. е. в преодоляване на индивидуализма и егоизма си, в разширяване границите на личността и подготовка за вечния живот.
Бракът е динамично явление, цялата му сила е в движението, целеустремеността, в неговото общочовешко явление. Бракът е и символ на мъченичеството, а мъченик е онзи, който свидетелства пред целия свят някаква ценност – в случая любовта, правдата, истината, красотата – и който пред нищо не се спира, за да доведе свидетелството си до онези, които се нуждаят от него. Заради това Църквата призовава всеки жених и невеста да вярват в любовта, да вярват един в другиго с такава сила, че да свидетелстват – каквото и да им струва това – за любовта, за единството, за това че истинската любов може да победи всичко.
Днес обаче всеобща констатация е, че модерният човек е силно секуларизиран, дори в съвременното европейско и американско общество се говори за постхристиянска култура, заменят се старите ценности с нови като днешният човек се стреми повече да произвежда и повече да консумира, както материални така и духовни продукти. Това се отразява върху взаимоотношенията между мъжа и жената и върху брака и техните последици върху децата. В последните десетилетия драстично са се увеличили разводите, трафикът на хора с цел сексуална експлоатация, а производството на порнографски материали носи милиарди долари годишен приход на създателите си. Лесният достъп до тях чрез интернет допълнително формира образа на едно консуматорско отношение към мъжа и жената и загубването на личностното отношение към тях. Изневярата (прелюбодеянието) се приема за нещо нормално и разводите породени от егоизма стават факт, който има тежки последствия най-вече върху децата и тяхната психика.
Православната църква обаче смята, че неразторжимостта е едно от съществените свойства на брака: „Което Бог е съчетал, човек да не разлъчва“ (Мат. 19:6). Разтрогването на брака се явява само по себе си тогава, когато между съпрузите е унищожена основата на брака – любовта. Заради това църковната власт не разтрогва брака, а само юридически констатира печалния факт, че законният брак е изгубил своята основа.[5]
Разводът една от най-големите и чести трагедии, които могат да сполетят съвременния човек. Той представлява не само край на любовта, която е обусловила брака, но и край на надеждите за един цялостен живот, пълен с радост, дълбочина и смисъл.
Защо се стига до там, че двама души, обичали се доскоро, изведнъж откриват, че помежду им любовта се е изчерпала и че им остава само да се разделят? Причината е в това, че твърде много бракове се сключват от недостатъчно зрели хора, които нито защитават брака си, нито се грижат за него. В такъв брак ние откриваме духа на индивидуализма. Ето защо ние, православните християни, отчитайки, че човешкото сърце бива жестоко и кораво (Мат. 19:8), твърдо и неустойчиво смятаме, че разводът е възможен, въпреки че го възприемаме като една от най-големите трагедии в съвременния ни живот. Нещо повече – приемаме това върху себе си, защото отговорност за разводите носи и цялата Църква, т. е. ние, християните, трябва да възпитаваме хората, при това не само с думи и проповеди, но най-вече с пример.
А що се отнася до съвременното разбиране за допустимостта на аборта, това само по себе си говори за изумителното безчувствие на човека и въобще на обществото, към живота на отделната личност. Диво и нечовешко е да се мисли, да се говори за святост на самия човешки живот и в същото време да се разрешава и узаконява убийството, наречено аборт. И наистина парадоксално е, че в страна, където абортът е узаконен, никой, започвайки от правителството и свършвайки с обикновения гражданин, няма право да говори, че човешкият живот е светиня, защото абортът е убийство.
Брак, в който децата са нежелани, е основан на повредена егоистична и похотлива любов. Давайки живот на другиго, човекът подражава на творческия акт на Бога и, отказвайки се от това, той не само отхвърля своя Творец, но изкривява и своето собствено естество, защото без желание да подражава на Твореца на живота и Отца, по всякакъв начин човекът престава да бъде „образ и подобие Божие“.
Абортът, извършващ се от двойка или от жена, допуснала да зачене нежелано от нея дете, и искаща да се отърве от него, не е нищо друго освен престъпление – предумишлено убийство. Жените, извършили аборт, не знаят какви ще са последствията от това – както психични, така и физиологични.[6]
Случва се обаче човек да се опомни, да дойде в себе си (Лука 15:17) и след като сме извършили грях трябва така или иначе да поправим този грях. Злото, което сме сторили другиму, може да бъде изгладено, но да отнемеш живота на живо същество е непоправима загуба. Единственото, което можем да направим е, да молим Бог да даде вечен покой на тази душа, на която ние не сме дали възможност да се осъществи и да бъде жив човек – било то поради лекомислие, нецеломъдрие, поради някаква душевна или телесна алчност.
С аборта семейството се лишава от най-великата радост на детераждането и възпитанието на децата си, което е Божие благословение. Не съществува християнски брак без чистото и горещо желание на двамата родители да притежават тази радост и да я споделят помежду си.
Както виждаме, пред съвременното семейство съществуват много предизвикателства, на които ние трябва да отговорим със съборния глас на Църквата. Трябва да подчертаваме абсолютната уникалност на брака, пред обществото, и че чрез св. Евхаристия любовта в брака се проектира във вечното Царство Божие. Това означава, че ние, православните, не можем да се съгласим, че бракът съществува само докато смъртта ни раздели, а вярваме във вечността му, тъй като това е венчаване със слава и чест в Христа Възкръсналия, истинския Бог и истински Човек.
Ние сме длъжни да свидетелстваме, че в тайнството на брака човешката природа, без да губи пълнотата на човешкото естество, участва в по-високата реалност на Светия Дух. Човечеството става още по-човечно и изпълнява своето изключително предназначение да бъде свещеник и медиатор между Бога и творението, че това е дарът на новия живот в единството на мъжа и жената.
[1] Св. Йоан Златоуст, Омилия 20 към Ефесяни 5:22-24.
