Мобилно меню

4.9193548387097 1 1 1 1 1 Rating 4.92 (62 Votes)

triИз цикъл беседи на митр. Атанасий върху книгата на стареца Софроний (Сахаров) "Да виждаш Бога, както е"

Днес любовта е изключително популярна дума. Виждаме, че в името на любовта се вършат дори престъпления и други болестни неща, които биват прикривани под предлог, че се вършат от любов. Много често любовта се проявява като най-силната енергия на нашия егоизъм. Затова нерядко наблюдаваме следното явление - човек, който мисли, че обича другия, всъщност го мрази, не му оставя свобода, не го оставя да се усъвършенства в неговата независимост, в неговата персоналност, а иска да го покори, да заличи неговата индивидуалност поради привидно голямата си любов. Най-трагичното е, че не разбираме, че тази т. нар. любов не е истинска любов, а енергия на нашия болен егоизъм. Затова отците поставят като предпоставка за истинската любов смирението, което означава човек да не иска нещо за себе си, да не търси нещо за себе си, а единствено за другия. Защото любовта на Христос, любовта е щастие, което е несравнимо с нищо друго на света. Тя е такова състояние, толкова е богата, велика, неоценима, че няма нещо в света, с което може да я оприличим, да кажем, че тази любов изобщо прилича на нея. Отците са стигнали дотам да говорят за Христовата любов с най-дръзки думи и с най-смели образи, но и те не били достатъчно силни, за да изобразят реалността на Христовата любов. Това обаче е само единият аспект на любовта - като щастие, усъвършенстване на нашата личност.

Тя е съвършенство, защото Бог, нашият Първообраз е истинска любов. Бог е любов. Но любовта има още един аспект - мъченичеството. Мъченичеството на любовта е по-голямо от всеки друг мъченически подвиг. Христовото мъченичество е в голямата Му и съвършена любов към света. Когато Той се молел в Гестиманската градина и казал: „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша” (Мат. 26:38) Той нямал предвид да не умре и да не бъде разпнат на Кръста за нас, защото затова дойде в света. Той е дошъл в света, имайки пълното съзнание, че идва да умре за човека. Същността на чашата, на съдържанието на тази чаша, за която Той се помолил да Го отмине, е, че ние, които Христос възлюби до край, абсолютно, Божествено, ние, възлюбените от Бога сме щели да Го разпънем. Както майка, чието дете отива да я убие. Ако я посечеше враг, нейното мъчение щеше бъде по-малко, отколкото, ако я убие детето й, което тя обича и се жертва за него. Ако я похули някой чужд човек, тя ще понесе това, но ако нейното дете й каже същата хула, това ще й причини неимоверно по-голямо страдание. Представете си, доколкото можете, каква голяма болка, какво мъчение е за Бога да бъде разпнат от нас, които Той безрезервно обича. Всъщност тази молитва на Господа не засягала Него, а хората. За нас се е молил в онзи час и за нас е пролял кървава пот, така че, ако е било възможно, да не Го разпънем. По някакъв друг начин да стане това, но ние, човекът, човечеството да не извършим това зло.

И така, видяхме мъченическото измерение на любовта. Ако вникнем в него, тогава всеки път ще можем да изследваме нашата любов в различните й прояви, дори в нашите естествени взаимоотношения. Например жената казва: "Аз обичам мъжа си, но едва го издържам". Но това е любов. Любовта означава ти да умреш, за да живее той. Любов означава да страдаш за другия. Ще ми възразиш: Отче, но кой може да прави това? Трябва да знаем обаче, че да изискваме любов е признак на духовна немощ, да не кажа духовна болест. Поне да съзнаваме, че сме безсилни, болни хора и затова имаме нужда от обичта на другите. Колкото и да не ни харесва тази диагноза, това също извира от нашия егоизъм.

Светците не се интересували дали ги обичат другите. Интересувало ги самите те да възлюбят хората. Съвършенството на човешката личност, завършването ни като хора се състои в това ние да обичаме, а не да бъдем обичани от другите. Защото Сам Христос не ни е казал, че "когато вие обичате другите и те ще ви обичат"; не ни е казал да правим добро, за което всички ще ни обичат и ще ни се отблагодаряват с хубави думи; не ни е казал, че ако вярваме в Него, всички хора ще ни мислят за добри и ще ни хвалят. С една дума не ни е казал, че ще си прекарваме много добре като християни. Напротив, казал ни е: "ако вярвате в Мен, е неизбежно да ви изгонят". Да вярвате в Него означава, че обичате хората, както Той ги е възлюбил. И въпреки това те ще ви гонят, ще ви клеветят, ще ви онеправдават, ще ви убиват, ще ви изтребват от лицето на земята. И всичко това ще го правят, като мислят, че принасят жертва Богу. Когато ви убиват, в същия час ще мислят, че това е Божия воля, че сте такива злодейци, толкова окаяни, че Божията воля е да бъдете изтребени от този свят и в името Божие ще поискат да ви унищожат.

Христос ни каза, че ни изпраща като овци сред вълци. Един старец на Света Гора казваше: „Какво е това нещо? Той не е изпратил няколко вълка сред много овци - да речем 3 вълка сред 500 овци. Колко ще изядат три вълка? Ще изядат 10-15, 50 овци, другите ще се избавят. Но ако изпратиш 5 овце сред 500 вълка, няма да остане и костица от тях! И въпреки това Христос ни е казал: „Ето, Аз ви пращам като овци посред вълци” (Мат. 10:16)". Това не означава, че братята до нас са вълци! Не! Просто нашият път в света е мъченически и вървейки по него, човек се усъвършенства. С други думи, християнинът не може да устои по друг начин. Ако разберем това, поне ние, които искаме да слушаме Божието слово и искаме да вярваме в Христос, тогава ще променим начина, по който обичаме, и начина, по който изискваме любов. Ще разберем, че ние трябва да обичаме и няма да очакваме да ни обичат. А когато усетим, че претендираме другият да ни обича, да ни служи, да ни разбира, тогава ще разберем, че това е духовно заболяване, че сме много болни, много слаби.

Хората в миналото не са били толкова болни душевно като нас днес. Не са имали нашите проблеми. А днес какво е? „Не ме разбира, не приема мнението ми, не проявява разбиране! И хайде! – рухват семейства, домове, родители, деца, всичко се разпада. Защо? "Защото не ме разбира". Е, добре, не те разбира. Не можеш ли да проявиш търпение? Да понесеш? "Аз го обичам, той не ме обича!". Ама, ако наистина го обичаше, щеше да го търпиш. Слаби сме, дори любовта ни е слаба. Затова е много полезно за нас да познаваме истинските движения на любовта - това ни дава най-малкото правилна диагноза на нашия душевен свят. Поне като правим грешки, да го разбираме, а не са смятаме, че вършим правилното.

Като влизат в пространството на Божията любов, заедно с това светците встъпват и в един голям мъченически подвиг - подвига на любовта към целия свят. Често пъти гледаме светците на иконите, слушаме разкази от житията им и казваме: „Колко хубаво и свято е всичко при тях!” Четем за св. ап. Варнава, св. Неофит и мислим, че целият им живот е бил толкова хубав, толкова красив близо до Бога! Виждаме как идват и при нас хора и ни облажават: „Вие, отче, сте близо до Бога и се молите ден и нощ!” И мислят, че живеем в приказно щастие заради това, че сме монаси... Или като четат житията на светците или им разказваме за техните подвизи, например за стареца Паисий, те си мислят, че животът на тези свети хора е бил единствено щастие, радост и мир. Мога да ви кажа обаче, че тези хора, или поне тези, които познавам като стареца Паисий, бяха далеч от тези представи за щастие. Старецът Паисий носеше такава болка в душата си, такъв мъченически живот, че никой не се осмелява дори да си помисли за него. Това бе мъченичеството, което този човек понасяше всекидневно, защото имаше тази огромна любов към света. Не можем да разберем това, ако не го преживеем. Събития, които за нас отминават незабелязано, за светците са много сериозни и много трагични. Всяко слово, което няма голяма стойност за нас, за светците има.

Затова Света Богородица като човек е пострадала повече от всички хора в света. Никога няма да има човек, който ще изпита по-голяма скръб от нея. Защо? И други майки са виждали децата им да умират пред тях. И други майки са изпитали това мъченичество пред очите си - не че смъртта на детето не е била трагична, разбира се, че е била. Никой човек обаче няма чувствителността и благородството на душата на Света Богородица, в такава абсолютна и съвършена степен, че да вкуси такава голяма болка. Затова виждаме, че както Господ, така и Света Богородица, както и останалите светци са били хора, носещи голяма болка. Болката се оползотворява и оценява в духовния живот.

Затова когато дойде час, когато даваме и не получаваме, жертваме се и жертвата ни не бива разбрана, тревожим се, тичаме и въпреки това ни отхвърлят, презират ни - това са много ценни моменти, които ни се дават за наше усъвършенстване. Ние се освещаваме сред болката и сред този мъченически подвиг. Като обясняват тайната на Кръста като очертание, отците казват, че вертикалът на Кръста означава нашата любов към Бога, а хоризонталът – любовта ни към хората, към ближния. Тези две неща съставят Кръста. Той е мъченичество, и не просто мъченичество, а и смърт. След като е смърт, един мъртвец не може да има никакви претенции. Не може да очаква нищо, не трябва да очаква нищо. Затова като предпоставка за любовта отците са посочили смирението. Смирението означава умъртвяване на егото, на желанията, на претенциите, на правата. Разбира се, трябва да споменем, че има огромна разлика между това умъртвяване и будисткото умъртвяване, индуисткото умъртвяване. В източните системи и философии то означава апатия, която всъщност е едно бездействие, неподвижност на душата към каквото и да е. "Умъртвяване" в Православната Църква обаче означава умъртвяване на греха, на страстта и едновременно възкресение в Христос, оживотворяване на човека в Христос, обновяване на Божия човек, съ-изобразяването ни с Христовия живот. Безстрастие в Православната Църква означава отхвърляне на страстите, а не безчувственост. Означава отхвърляне на греха, на страстите, означава най-голяма страст – страстта на любовта.

Нека споменем няколко думи и за телесната любов, за която човек мисли, че когато мъжът се влюби в жената, те трябва да имат плътска връзка преди благословението от Бога, тоест преди тайнството на брака. Защо, казват, след като се обичаме, да нямаме такава връзка? Не можем да разберем причината. Защото става дума за егоизъм.

Ако връзката им извира от истинска, реална любов, тогава всеки ще уважава другия, ще го приема не само като плът. Затова казвам понякога, дано поне като имат такива връзки да се чувстват, ако не нещо друго, то поне съединени и щастливи. Е, за Църквата това е грях. Ако семействата и хората се чувстваха щастливи и се съединяваха помежду си, добре. Странното обаче е, че като се съединяват телесно, те превръщат плътската наслада в божество и в наука; тя даже вече не е наука, надминала е границите на науката и е станала божество. Божество в съвременния свят и колкото повече се повтарят телесните контакти и хората им се отдават свободно, толкова повече те се изолират един от друг и толкова повече стигат до разруха. Как се обясняват тези разруха и отчуждение, всички тези психологически комплекси и болести в епоха, която не поставя бариери върху свободните плътски връзки между хората? Затова тези връзки не помагат, както много пъти мислят хората.

Човек трябва да погледне нещата в дълбочина, да разбере в какво се състои стихията и знакът на любовта. Това разбиране започва в момента, в който престанем да изискваме нещо от другия, а започваме да го приемаме какъвто е, да го уважаваме, да го обичаме, да се усъвършенстваме в това да му даваме онова, което имаме. За да придобие обаче човек силата да дава на другия и да не очаква нищо, трябва да вложи вътре в себе си Божията благодат, Христос, Който Пръв умря за нас, без да очаква нищо от нас. Както казва св. апостол Павел, още докато бяхме в грях, Христос умря за нас. Той е умрял за нас в същия онзи момент, в който сме се отрекли от Него и сме били изпълнени до краен предел с грехове. Ако разберем това, особено младите семейства те ще се научат да бъдат щастливи.

Злините и разделенията започват от мига, в който настояваме пред другия да ни се отплати, в който започваме да претендираме, да очакваме и искаме отплата за любовта си, за услугите, които сме правили. Тогава в нас се промъква микробът на разделението. Ако другият човек е кротък, смирен и снизходителен, добре, всичко се подрежда. Но ако незабележимият микроб на разделението се промъкне и в него, тогава се отварят големи пропасти.Става така, че когато двамата се срещнат уж да се разберат, да изяснят различията си, вместо това те правят пропастта още по-голяма. Защото вместо да започне да поправя себе си, всеки започва да поправя другия, да има претенции към него и така нещата стават по-зле от преди. Докато човекът, които истински обича, смиреният, не гледа другия, а гледа себе си, своите грешки, без да изисква от другия нищо.

Превод: К. Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/arprw 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Стреми се с всички сили да проникнеш със сърцето си дълбоко в църковните чтения и пения и да ги издълбаеш върху скрижалите на сърцето си.

Игумен Назарий
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.