Периодично в Гърция се обсъжда въпросът за поставянето на възрастова граница за архиерейско служение на митрополитската катедра или дори за оставка на архиерея от неговата митрополия. Определянето на възрастова граница е косвено свързано с оставката на възрастните архиереи от катедрата им. За съжаление тези действия ставаха по един необмислен начин и наблюдавахме различни прояви на натиск върху митрополити да подадат оставка, а станахме свидетели и на това, архиереи да завършват живота си в състояние на гняв и възмущение поради това, което им се е случило.
Някои смятат, че в нашата съвременна епоха с толкова предизвикателства и остри пастирски нужди не е възможно митрополии да остават практически необгрижвани заради твърде стари архиереи. Това наистина е сериозен проблем, но не трябва да забравяме, че Църквата се ръководи от своето канонично право и ние сме задължени да уважаваме свещените канони, за което сме дали свещено обещание при хиротониите си, както и не бива да подценяваме приноса на нашите по-стари събратя в Църквата. Тези, които поддържат такива възгледи, пренебрегват същността на пастирското служение на един епископ и го отъждествяват с активността, която се нуждае от качествата на млад човек.
Тъй като въпросът с отстраняването на един архиерей от престола му е отразяван в миналото в свещените канони на Църквата, които образуват каноничната рамка за разглеждането му, си поставих за цел да проуча темата. Преглед на проблема от богословска и еклезиологична гледна точка откриваме у канониста Матей Властар (ХІV век). Съответният материал се съдържа в 10-о правило на Петър Александрийски, в писмото на св. Кирил до Домнос, в писмото на Третия вселенски събор до църквата в обл. Памфилия и в 16-о правило на Двойния събор в Цариград (ІХ век). Преглеждайки съответните канони и тълкуванията на канонистите, стигаме до следните основни изводи:
1. Съществува тясна връзка между епископа-митрополит и епископията-митрополия и не е възможно да съществува епископ без епископия. Свещените канони изискват всеки епископ да има конкретно паство, а всеки презвитер – жертвеник. Този, който се откаже от паството си в града, където е „поставен”, „как ще се нарича епископ (в превод "надзорник" - б. р.) занапред? Кого ще надзирава?” И така, епископът обгрижва народа и не е възможно да има титла без паство: „Как ще се нарича и йерарх, като не притежава в себе си жребия (клирос), нито ръководи свещенослужители?”
3. Епикопът приема архиерейството, но едновременно с това приема и трудното дело на епископското служение и не е възможно да се откаже от тази дякония. Това е „безотговорно” и „не се смята за правилно”. Смята се за „нелогично” архиереите „да се отказват от епископиите си, а пак да продължават да притежават свещенството”. „Търсещите служението, от което по своя воля са отпаднали”, се наричат „безсъвестни”. Защото „думата епископство показва същността и дейността, а онзи, който по свое желание е отхвърлил дейността, означава, че е отпаднал и от призванието”.
4. Оправдано е по различни причини, заради „тежка болест” или служение в Патриаршията, епископът да отсъства от епархията си и за повече от шест месеца. Когато обаче един епископ пребивава далеч от епархията си „повече от шест месеца” без да са налице причините, които се споменаха, тогава той „ще се лиши напълно от честта и достойнството на епископа”. Следователно канонът разрешава на архиереите и „повече от година да отсъстват, задържани от царете или от патриарсите, или препятствани от тежка болест”.