Мобилно меню

4.6734693877551 1 1 1 1 1 Rating 4.67 (49 Votes)

07 70

Старецът Софроний е от хората, за които можеш да говориш години наред. От мига, когато Бог ме благослови да се запозная с него, аз неведнъж съм говорил и писал за него, а различни мои статии за него бяха включени и в книгите ми. Той оказа силно влияние на моя богословски и свещенически живот. Освен различните статии аз написах и книга, озаглавена Зная един човек в Христа, в която се опитах да опиша неговата личност и устното му слово. Образът му обаче е толкова неизчерпаем, че няколкото написани от мене текста не могат да изчерпят цялата личност на стареца, богословието и живота му. Всеки път пред нас се разкрива нова страна от неговата богата духовност.

Старецът Софроний често говореше за лицето-ипостас на Бога и на човека и цялото негово богословие се градеше около този важен въпрос. Това се дължи на факта, че самият той, след едно продължително търсене на безличния Бог в индуистката философия, лично среща Бога в лицето на Христос, в нетварната светлина; вижда, че Бог е личност и затова тази тема заема централно място в богословието му.

В тази своя беседа ще се опитам да представя някои характерни черти на неговата личност, променена под влиянието на съвършеното Божие действие.

Богослов и отец

В православното предание богослов е този, който лично е познал Бога, а след това говори за Него. Към тази категория принадлежат пророците, апостолите, отците на Църквата, всички боговидци, които се наричат обòжени. Според св. Григорий Богослов богослови са онези, които са „издържали изпитите“ и са преминали към боговѝдението (θεωρία), след като преди това са очистили душата и сърцето си или поне се стремят да ги очистят. Другите, които познават Бога от своето въображение или разсъждения за Него, са „саморъкополжени богослови“. Също така, според ап. Павел отец е този, който ражда духовни чеда. Самият той пише на коринтяни: „Защото, ако имате и десетки хиляди наставници в Христос, много бащи нямате, понеже аз ви родих в Иисус Христос чрез Евангелието“.[1]

Богословието е тясно свързано с духовното бащинство и не може да се мисли като нещо независимо от него. Който е богослов, в светоотеческия смисъл на понятието, което приведохме по-горе, става център за привличане на много хора, които се възраждат от неговото богословско слово и така той става духовен отец на много хора.

Старецът Софроний спада към тази категория хора. Както личи и от неговите текстове, той вижда многократно в живота си нетварната светлина, която е действието на божеството на Троичния Бог. Живее дълго време в тази светлина, променя се изцяло под въздействието на нетварната божествена енергия и става истински богослов в Църквата. Познава истините на вярата ни не просто чрез четене на богословски книги, нито чрез изучаване на светоотеческите трудове, но от своя личен опит. Така словото му става възраждащо. Хиляди хора слушат неговото слово и се хранят духовно с него през целия си живот; това слово ги ражда отново в християнския живот. Важното е, че неговото слово възприемаха и хора, които не бяха монаси, дори не бяха православни, но всички те обикнаха православието и станаха негови достойни членове. Всеки път, когато някой срещнеше стареца и чуеше богословското му слово, той отваряше цялото си същество. Богословското му слово беше на практика чудодейно и тясно свързваше богословието с духовното бащинство.

Исихаст и свещенослужител

Православната исихия е цяла наука, според която човек контролира помислите си и не им позволява да се превърнат в желание и действие, т. е. да влязат в сърцето му. Това означава, че пожелателната сила на душата не бива да се влияе от мислителната, но и пожелателната, и раздразнителната сила трябва непрестанно да държи в себе си Христовото име, така че човек да обича Христос и да се грижи да изпълнява Неговата воля и заповедите Му. Докато в мислителната част на душата ще останат помислите, за да може човек чрез тях да се справя с различните проблеми на своя социален живот. Исихията се нарича също и трезвение и го срещаме в текстовете на апостолите. Следователно целият евангелски живот по своя характер е трезвение и исихия. Затова апостолите в своите послания говорят за трезвението.

Център на църковния живот е божествената Литургия, в която човек се моли на разпнатия и възкръснал Христос и се причастява с Тялото и Кръвта Му. Христос е предложил Своето безкръвно тайноводство като велик Първосвещеник, тъй като Самият Той се пожертва за човешкия род и продължава да се принася в жертва на всяка св. Литургия, за да има човекът живот. Не е възможно някой да бъде православен християнин и да не участва действително и същностно в св. Причастие.

Следователно, православната исихѝя е тясно свързана със св. Литургия, тъй като исихѝята зависи от св. Евхаристия, както и целият църковен живот и тайнствата, но и в св. Литургия може да участва истински само онзи, който има православни исихастки предпоставки. Човек трябва да живее подвижнически през цялата седмица, за да може да изживее литургично неделния ден.

Тези две качества бяха тясно свързани в стареца Софроний. Той беше голям исихаст, тъй като в сърцето си имаше абсолютен мир. Познаваше много добре битката с помислите, с образите и въображението. Познаваше Христос и, позволете ми да го кажа, беше дълбоко „ранен“ от видението на прославения Богочовек. Не е възможно някой да познае Бога в нетварната светлина и след това да насочи вниманието си към други любови и интереси. От тази гледна точка трябва да гледаме и на непрестанното покаяние на стареца, което започна от видението на Христовата святост. Старецът живееше в постоянно просветление на ума, което е основата на истихасткия и ниптичен живот; затова той беше истински исихаст.

Това е истинското условие за участие в божествената Литургия. Тъй като постоянно живееше истинското свещенство, което е вечна Литургия в сърцето, за него беше лесно да живее същността и дълбокото съдържание на божествената Литургия. Когато човек го наблюдаваше, веднага разбираше, че като исихаст постоянно пребивава в духа на св. Литургия. В служението си беше тайноводец, тъкмо понеже беше голям исихаст.

Това е причината, поради която старецът говореше на посетителите за умната молитва като основна предпоставка за вътрешния живот, но и сочеше божествената Литургия като откриване към болката на цялото човечество, като преживяване на Гетсиманската молитва. Христос в Гетсимания се молеше за целия свят и същевременно преживя болката на човека, не Го отмина чашата на човешкото страдание и това духовно състояние е продължение на Тайната вечеря. Затова старецът казваше, че с умната молитва божествената енергия на Христовото име идва в дълбините на човешкото същество, а с божествената Литургия влизаме в болката и скръбта на целия Адам по подобие на Христос, Който се качи на Кръста – Неговото тяло с божеството влезе в гроба, а душата Му, заедно с божеството, слезе в ада. Ако не преживеем кеносиса на своя дух и ако с любов и молитва не привлечем всички хора в сърцето си, не можем да живеем божествената Литургия като световно събитие, като изкупително предложение за целия човешки род.

Отшелник и общежителен монах

Пустинята е безплодно място, където няма живот, не се развива човешко общество, липсват основните елементи на живота като вода и храна. А в монашеския живот пустинята е отдалечено от хората място, включително и от други монаси, където подвижникът се упражнява в Христовото дело, т. е. търси Бога в сушата на своето тяло и на природата, в умъртвяването на чувствата и страстите. Пустинята на Света гора се намира на края на Атонския полуостров, предимно Каруля, Катунакя и местата около връх Атон. В пустинята живеят монаси, които се наричат отшелници и които се молят Богу в непрестанно състояние на покаяние, на плач и стремеж към Него.

Обществото е мястото, където живеят много хора, които по друг начин водят своя личен и духовен живот, упражняват и развиват любовта и братолюбието. Общество е и общежителният манастир, където живеят много монаси и се подвизават духовно в трудната борба за спазването на евангелските заповеди и за обòжението по благодат.

Пустинята и обществото не са две противоположни състояния, тъй като едното предполага другото. Обикновено човекът, но и монахът започва своя живот в обществото, защото е социално същество, а след това може да се оттегли в пустинята. В живота на Христос виждаме как се съчетават пустинята и обществото. Христос е работел с хората, поучавал ги е, по най-различни начини ги е облагодетелствал, но често пъти се стремял да живее и в пустинята, изкачвал се на планината, за да се моли. Това Той е вършил не защото е имал нужда, но за да ни научи, че и ние трябва да се оттегляме понякога в пустинята, за да придобием правилна ориентация в своя живот, да очистим страстната си душа, да се помолим с цялото си същество на Бога.

Животът на стареца Софроний беше силно обвързан и с пустинното уединение, и с монашеското общежитие. Това ставаше по два начина. Той действително е живял първо в монашеската общност на манастира „Св. Пантелеймон“ на Света гора, а после – в пустинята на Света гора, в Каруля, и в пещерата „Света Троица“ близо до манастира „Св. Павел“. В манастира живееше като отшелник, защото молитвата му беше напрегната, плачът – неуморен и имаше духовния опит на нетварната светлина. А в пустинята той усили своето покаяние и скръб, своята молитва и позна опитно Бога. Но и там, в пустинята, по време на Втората световна война той се молеше за трагедията на хората, които взаимно се убиваха на бойните полета, като страдаше със скръбта на Христос в Гетсимания, със световната скръб на човечеството.

Друг начин, по който старецът Софроний съчетаваше пустинята и обществото, беше фактът, че, отдавайки се изцяло на пустинята, след това той я пренасяше като опитност където и да отиде – първо във Франция, а после и в Англия.

В своя манастир той живееше едновременно като отшелник и като общежителен монах. За часове се оттегляше в своята благословена къщичка, а когато се движеше между монасите и посетителите, пренасяше сред тях и им вдъхваше въздуха на пустинята. Всяко негово слово беше плод на молитва и имаше освобождаваща сила – това бяха сухите и сладки, благословени плодове на пустинята. Поклонниците виждаха, че той се държи естествено с тях, приемаха любовта му, изповядваха греховете си, разговаряха с него, до тях стигаше повеят на пустинята, чуваха глас от далечната Каруля на Света гора. И всичко това се случваше, защото старецът беше получил свобода от Господа.

Вглъбен и приветлив

Монасите употребяват думата „вглъбеност“ в смисъл на съсредоточеност на ума.[2] Вглъбен е човекът, който е внимателен в живота си, а умът му е съсредоточен в Бога и Неговите заповеди, не се разсейва, не се разпилява в светски неща, не блуждае. Когато става дума за „неблуждаещ ум“, се има предвид, че умът не обикаля насам-натам, но винаги е съсредоточен в Христовото име и в енергията, която се предава чрез това благословено име. Този ум намира покой в сърцето, в аскетичния смисъл на това понятие. Вглъбеният човек не е просто сериозен, тъй като има разлика между вглъбеност и сериозност. Вглъбеният човек има ума си постоянно съсредоточен в Бога, докато сериозният човек прави това умело, но външно, лицемерно и поради тази причина думата сериозен често пъти обозначава егоиста, горделивия човек, който прави нещо преднамерено.

Приветлив е онзи човек, който създава около себе радостна атмосфера, не причинява проблеми на другите, не се оплаква, не мърмори, не се опитва да контролира постоянно околните. Ап. Павел препоръчва на християните „приветливи бъдете“.[3] И това, разбира се, не трябва да бъде съзнателно търсено, но да е плод на вътрешна простота.

Съществува логична връзка между съсредоточения в Бога човек и приветливия човек. Човекът, чийто ум е свободен от светските неща, от многобройните светски дела, от множеството разделения, чийто ум е чист – такъв човек е едновременно и приветлив за своите събеседници, тъй като умът му се отличава с простота.

В стареца Софроний виждаме съчетани тези две качества – на вглъбеността в Бога и приветливостта. Тъй като самият той беше стигнал до гледането на нетварната светлина и позна Бога, цялото негово същество беше единно и във вътрешния му живот нямаше разделения. В него трите страни – мисловната, пожелателната и гневната – бяха съсредоточени в Бога и обединени помежду си без да враждуват. Във вътрешния му свят не можеше да има разделение. В исихастките книги това състояние се нарича простота. Тъй като старецът се отличаваше с единство на душевните си сили и простота на душевния си свят, затова у него бяха така тясно свързани вглъбеността в Бога и приветливостта. Понякога беше вглъбен (не сериозен), но щом ти го доближиш или той се приближеше към тебе, ставаше приветлив.

Забелязвах, че старецът притежава тънко чувство за хумор, разказваше различни весели анекдоти, но вместо чрез тях да разсейва ума на слушателя си, той го съсредоточаваше, отворяше ума му към Бога и към Църквата, вдъхваше му надежда и енергия, т. е. със своето приятно слово, което излизаше от устата му, той предаваше на хората и една чудна енергия и съсредоточаваше ума им. Но и когато разговаряше по сериозни богословски въпроси, като например за лицето-ипостас в Бога и човека, отново можеше да установиш простотата на неговата мисъл, но и приветливостта на неговия характер. Така че и когато беше вглъбен, и когато беше приветлив, той винаги успяваше да съсредоточи ума на своя събеседник.

Светогорски монах и вселенски човек

Светогорецът е монах, който се подвизава на Света гора в най-разнообразни форми на подвижничество – било в манастирската общност или в скит, или в килия, или като отшелник. Прозвището светогорец е тежко и благословено, защото се отличава със свят живот, който християнинът води на място, намиращо се под закрилата на Пречистата Дева, затова и Света гора се нарича „градината на св. Богородица“. Макар обаче светогорският монах да живее на място като Света гора, където не ходят хора от другия пол, при все това той е вселенски човек – в смисъл, че вътре в себе си живее драмата на целия свят: с неговите страдания, тревоги, скърби, безпокойства и всичко, което наричаме екзистенциални проблеми. Освен това разбиране на определението, истинският светогорски монах е вселенски и в смисъл, че преодолява разделенията в етнически обособения свят, от една страна, понеже на Света гора живеят хора от всички държави и народности, а, от друга – защото, когато някой живее правилно в Църквата, той надмогва етнофилетизма, който Църквата определя като ерес.

Старецът Софроний притежаваше и двете качества, т. е. беше светогорски монах с вселенско мислене. Живя повече от двадесет години на Света гора, беше постриган там за монах, но най-важното е, че позна в дълбочина духа на православното атонско монашество, което е свързано с покаянието, скръбта по Бога, непрестанната умна сърдечна молитва, видението на нетварната светлина, любовта към целия човешки род. През целия си живот – дори тогава, когато беше принуден да напусне Света гора, – той носеше в себе си духа на Света гора където и да отидеше, а особено в манастира „Св. Йоан Предтеча“ в Есекс, Англия, където и почина. Откривахме това и в организацията на общежителния живот, и в божествената Литургия, в гостоприемството, в любовта към посетителите, в умната сърдечна молитва, в дълбокото смирение.

Едновременно с това имаше и вселенски дух, католичен. Неговият манастир беше в юрисдикцията и под закрилата на Вселенската патриаршия и той действаше, по своя специфичен начин, в целия свят. Това ставаше чрез неговите книги, преведени на много езици, които възродиха духовно много хора. Мнозина, които се запознаваха с неговото богословие и чуваха за него, после посещаваха манастира, стичайки се от всички краища на света, за да бъдат приобщени към този евангелски, подвижнически и светоотечески живот, т. е. към църковния живот, така че да придобият мисленето на Църквата.

Затова старецът Софроний е едновременно и светогорски монах, и вселенски човек, т. е. наистина православен по изповедание на вярата и в пастирското си служение на целия свят, но най-вече православен в молитвата. Това е причината Христовата църква да се нарича вселенска, именно защото е една, свята и апостолска.

Иконограф и практик

Тъй като тази тема се представя за първи път, бих искал да развия по-подробно своята идея.

Православната иконопис не е светско изкуство, а църковно, защото няма за цел изобразяването на тварния свят, а откриването на нетварната слава и на прославения свят, т. е. на тварния свят, който е напоен с нетварната светлина. Православният иконописец не си играе със светлосенките, което означава, че светлината не идва отвън и не е тварна, така че да оставя сенки, а е нетварната светлина, която излиза от обòжения човек и чрез когото тя се излива върху цялото творение. Когато иконописецът изобразява Христос, той изразява, доколкото е възможно, Неговата божественост, но също и светлината е божествена и нетварна. Тази светлина идва от Христовото тяло, тъй като тялото Му е станало извор на нетварната светлина поради ипостасното съединение на божествената и човешката природа в Словото. Което се свърже с Христос, е светлина, а което не участва в светлината, както е дяволът, се представя като тъмно същество. Същевременно изображенията на светците се представят в нормални размери и в изобилната нетварна светлина, докато образът на дявола се представя умален и сбръчкан, защото всяко същество, което няма връзка с Христос, е тъмно и изсъхнало.

И така, свещеният иконописец изобразява Христос, Който, като Слово, е образ на Отца и притежава същата същност и енергия с Отца, но, разбира се, изобразява въчовечения Христос. Същевременно той изписва и светците, които са иконични, т. е. имат образ, защото те са хора, сътворени са по образа на Словото, а чрез своето общение с Христос са стигнали от образа до подобието на Бога, до обòжението. Това разкрива, че човек действително е общностно същество. Ако Синът и Словото Божие е образ на невидимия Бог,[4] то човекът е образ на образа на Бога, т. е. образ на Божието Слово.

Тук трябва да отбележим нещо важно. Когато боговидецът достигне до съзерцаване на Бога, тогава той невидимо вижда нетварната реалност и нечуто чува неизречими думи, според признанието на ап. Павел.[5] След това обаче, за да може да ръководи другите хора, боговидецът пренася и превежда тези нетварни думи с тварни думи, смисли и образи. Така Моисей, виждайки нетварната скиния на Словото, я пренася като тварна скиния, тварен храм, и, участвайки в нетварния закон на общението с безплътното Слово, той пренася този свой опит като тварен закон. Следователно, нетварните слова се предават с тварни слова, смисли и образи, така че след това с помощта на тези тварни слова, смисли и образи човек да достигне до нетварната реалност, където всичко тварно изчезва. Именно през тази перспектива трябва да гледаме и на православната иконография. Тя не е просто живопис, светско изкуство, но изкуство църковно, което е творение на свети хора и води към обòжението. Тя не е произведение на въображението, на идеалното, което не съществува, а изобразява, доколкото е възможно, истинския свят, който боговидецът вижда чрез участието си в нетварната обòжваща енергия.

Старецът Софроний следва живопис в Художественото училище в Москва и практикува това изкуство с голямо вдъхновение в опита си да срещне вечното. Изоставя обаче живописта и се отдава на търсенето и на срещата с Бога, на общението с Него. Многократно през живота си се удостоява да види нетварната светлина, която, според неговото описание, е ведра, ласкава и ражда мир в човека. Това означава, че и самият той е живеел в тази светлина и затова се е удостоил да я види, както казва псалмопевецът: „в Твоята светлина ще видим светлина“.[6] Когато човешкото сърце се очисти от страстите, тогава умът се просвещава, човекът стига, ако Бог го позволи, до съзерцание на нетварната светлина и преживява опитно обòжението по благодат. Когато старецът Софроний искаше да рисува икони, тогава по най-естествен начин той предаваше в иконописта опита, който беше преживял, и затова беше иконописец в истинския смисъл на тази дума, т. е. представяше образа на Божието царство, което е съзерцание на нетварната светлина, преобразяваща всичко.

Разбира се, тук трябва да имаме предвид, че освен духовния опит, с който се беше удостоил, сиреч да види нетварната светлина, която е славата на божеството на Христос и красотата на Неговото нетварно царство, старецът Софроний притежаваше и особената същностна дарба да изразява този опит със средствата на иконописта. Винаги съществува съчетание между духовните и естествените дарби. Същото е и в богословието. Бог дава духовната дарба на богословието, като учение, на онзи човек, който притежава интелектуалната способност и особената дарба, за да го изрази. Мнозина се удостояват със съзерцанието на нетварната светлина, малцина обаче могат да изразят този свой опит и да се изправят срещу философстващите богослови. Това изразяване се нуждае от опита на богосъзерцанието, интелектуална вместимост, особени харизми и познание на философските течения. Същото можем да кажем и за иконописеца о. Софроний. Той не само имаше опита на богосъзерцанието, но притежаваше и художествения талант, за да го изрази.

Когато посещавах манастира, често пъти с часове гледах и изучавах стенописите, които старецът беше направил в трапезарията с помощта на монасите от св. обител. Нямам специализирани познания по тези въпроси, освен най-общите от следването ми, но разбирах, че тези конкретни изображения са уникални по своя вид, оригинални, но без да изменят на византийския стил. Те бяха синтез между критската и македонската школа или дори синтез между строгия византийски стил и руското изкуство. Със своите стенописи старецът Софроний създаде особена традиция. Ще се опитам да опиша как тълкувам иконописния стил и най-вече богословието на иконописеца архим. Софроний.

Всички изображения, дело на стареца, основно стенописи в св. обител „Св. Йоан Предтеча“, се отличават с простота и благост, изписани са със спокойни и меки цветове. Старецът беше следвал живопис и естествено имаше съответните познания за значението и употребата на цветовете. Когато обаче изографисваше Христос и светците, той вършеше това повече като боговидец, отколкото като художник. Мисля, че беше повлиян повече от подвижническия и богосъзерцателен опит, отколкото от художествената естетика. Освен това, самият той говори за нетварната светлина, която е видял и която е „спокойна, цялостна, еднородна“.[7]

Мисля, че простотата и благостта на цветовете е израз на тихата и блага светлина, която самият старец виждаше по време на своите богосъзерцания. Както пише в своите текстове, Божията светлина е нетварна, чиста, светла, мирна и блага. Като боговидец старецът Софроний успява да пренесе този опит и в своята иконопис. Чрез багрите на иконописта той е „превел“, т. е. предава преобразения свят на Божието царство. Когато някой гледа нетварната светлина, тогава разбира, че нищо не е ярко, а всички неща функционират спокойно, мирно, след като дори ярката тварна светлина на слънцето придобива мекота. Когато ап. Павел видял Христос в светлината по пътя към Дамаск, казва, че божествената светлина надминава яркостта на светлината на тварното слънце.[8] Боговидецът вижда нетварната светлина да превишава блясъка на тварната светлина и разбира, че след като нетварната светлина, въпреки своята неописуема яркост, е просто мъглява и слаба, то това означава, че всички ярки тварни неща се смиряват пред нея, те също стават като тих светлик. Разбира се, при това ярко изливане на светлина целият свят някак си се губи и се забравя. Във всеки случай, цялото творение, напоено от светлината на Бога, показва Божието царство.

Цветовете, които старецът използва в своите стенописи, са меки и създават усещане за мир и благост, не предизвикват смут и тревога. Те вдъхновяват, разкриват преобразения от Христовата благодат свят, без да предизвикват възхита, умиротворяват чувствата и не ги напрягат. Така всеки един, който влиза в храма, може да усети разликата между света на смущението, тревогата, отчаянието и болката, и дивния свят на Църквата, проникнат от сиянието на миротворния дух.

Веднъж казах на стареца Софроний, че цветовете, които използва, са много приятни, а той ми отвърна, че не се старае да са приятни, а да бъдат меки, ненатрапчиви. Едно са приятните, сладостни цветове, а друго – меките. Явно като подвижник, какъвто беше, старецът не искаше да предизвиква сантименталност и да развива чувствеността на наблюдаващите ги, каквато е целта на светските художници. Както в своето богословие, така и в иконографията си той се стремеше да издигне човека от психологическото към същностно-духовното равнище. Старецът говореше и пишеше за аскезата, а не за естетиката.

Цветовете, които използваше, показват още нещо много важно, а именно движението на човека към Бога, издигането му и стремежа му към Него. За този силен стремеж на духа той говори многократно в своите съчинения, като припомня думите на прор. Йезекиил: „И духът ме повдигна и ме пое. И вървях с развълнуван дух; и ръката Господня беше крепко върху мене“.[9]

Когато рисуваше, старецът Софроний не използваше статично-ярки цветове, които са много наситени, а ползваше меки, ефирни, защото само те показват това движение и порив. Не искаше да има статичност в цветовете, а да личат движението, извисяването, поривът. Който го познаваше и беше разговарял с него, разбираше как той тълкува духовната реалност благодарение на думите, които използваше. Например, когато говореше за духовния живот, той не казваше „духовно състояние“, защото това понятие показва статичност и инертност, а говореше за порив, за непоносима жажда. Мисля, че това се изразява най-подходящо с меките, ефирни цветове, които използваше.

Второто, което установих в общуването си с него, беше начинът, по който зографисваше Христос на трона, Който виждаме и на корицата на неговата книга His Life is mine („Неговият живот е моят“). Тази икона има нужда от дълбок анализ, защото според мене тя е характерен пример за иконографията на стареца, плод на неговото боговидение.

Първо, стилът на тази икона не напомня нито на византийското, нито на руското иконописно изкуство, а е различен и оригинален, което, от една страна, е свързано с богословието на о. Софроний, а от друга – с неговата личност. Тази особеност в неговия иконописен стил разкрива повече от всички други вселенския характер на личността на стареца и преодоляването на националните разделения.

Трябва да отделим особено внимание на лицето на Христос. Съществуват икони на различни иконописци, които показват един път благостта, друг път милостта, трети правосъдието, а четвърти – всемогъществото на Христос. Иконата, която е нарисувал старецът Софроний, по един чудесен начин изразява всички тези качества на Христос: Неговата благост, милосърдието, любовта, справедливостта, всемогъществото, съда, и т. н. Става дума за изразяването на едно висше същество. Това изражение на лицето е неразделно свързано с наименованията „Съществуващият“ (ο Ών) и „Аз съм“ (Εγώ ειμί), които показват, че въплътеното Слово е съвечно на Отца и на Светия Дух, а старецът Софроний според възможното е изобразил своя опит, че виждането на Бога е слушане, а слушането на Бога е виждане, тъй като при богосъзерцанието чувствата на боговидеца стават единни.

Лицето на Христос е светло, тъй като и Христовото Тяло е извор на нетварната енергия на Бога, затова и се нарича „омотеон“ („еднакво с Бога“). Забелязваме, че за да изрисува лицето на Христос, старецът не следва метода, според който изсветляването и бликовете се нанасят върху проплазмата, а запазва телесната проплазма и напълно я покрива с изсветляванията. Мисля, че той прави това, за да покаже, че цялото лице е осветено от вътрешна светлина, от славата на божеството, без никакви сенки. Така се изразява по най-добрия начин казаното от св. ев. Йоан, че „Бог е светлина и в Него няма никаква тъмнина“,[10] и върху иконите се пренася нетварната светла реалност.

Интерес представлява и начинът за изографисване на дрехите на Христос, които са бели. Върху Христовия хитон не са поставени оцветявания. Изобразени са белите дрехи на Христос по време на Преображението, тъй като тогава те станали „бели като светлина“,[11] каквито били и след Неговото Възкресение. Новаторство е да се изобразява иконографски Христос, седнал на трон в бели дрехи, защото очевидно по Божие откровение е свързването на изображението „Христос на трон“ с Възкръсналия Христос.

Цялото изображение на седналия на трон Христос, излъчващ светлина, на син фон, трябва да се разбира в контекста на учението на стареца Софроний за съзерцанието на нетварната светлина. На едно определено място в книгата си той пише, че се е взирал настойчиво в чистото и дълбоко-синьо небе, насочвал е погледа си в една посока и често пъти го е обхождал открай-докрай. Когато стигнел хоризонта, умствено се пренасял и отвъд него и тогава виждал дълбоко-синьото небе да обгръща цялата планета. Същевременно се опитвал да проникне в неговата дълбина и да открие границите му. Съзерцанието на небесната сфера, изпълнена със светлина, го привличало със своята тайна. След това той пише: „Когато обаче, по дарование свише, се удостоих да видя нетварната светлина на Божеството, тогава с радост разпознах в дълбоко-синьото небе на „синята планета“ символа на сиянието на надсветовната слава“. И допълва, че „дълбоко-синьото е цветът на отвъдния свят, на трансценденталното“.[12]

Христос на трона е изпълнен със светлина, дрехите Му са светли, както се е явил при Своето Преображение на Тавор, а фонът на иконата е синята светлина и на тварния свят, но и на отвъдния. В състояние на богосъзерцание боговидецът вижда две светлини – тварната и нетварната, и ясно разбира тяхната разлика и качество. Според свидетелството на стареца „нетварната светлина по своята природа е различна и нейното съзерцаване не прилича на естественото гледане“.[13]

Във всеки случай централният образ в тази икона е открилият се в нетварната светлина Христос, както самият старец Го е видял. Той пише в текстовете си, че с видението на нетварната светлина „в мене се вляха нови сили, друго зрение, друг слух. Можах да позная една неподлежаща на описание красота“.[14] Нетварната светлина е „просветляваща светлина“.[15]

Третото, което прави впечатление в иконографията на стареца Софроний, е, че сърцето е центърът на телата на изографисаните апостоли и светци. Техният ум не е концентриран в логиката и мозъка, но е потопен в сърцето. На едно място в съчиненията си, като говори за гледането на нетварната светлина, той пише: „виждаме това, но вниманието ни се насочва към дълбочината на вътрешния човек, в сърцето, което гори от любов, любов, която понякога е състрадаваща, а друг път – признателна“.[16] Това негово богословие е представено най-добре в образите на апостолите по време на Тайната вечеря.

Изографисаните лица на апостолите показват, че умът е изпразнен, тъй като в него няма помисли, но той се моли, пребивавайки в сърцето. Съвсем леките, външни движения на лицето показват възторга от онова, което сърцето съзира, когато се моли.

Този процес срещаме описан в учението на отците на Църквата. Според него, когато умът се намира в сърцето и извършва молитвата, движейки се както сам със своята енергия, така и задвижван от Божията енергия, тогава разумът в екстаз наблюдава работата на ума, защото човешката душа е разумна и умна, и тези две енергии действат успоредно. Така св. апостоли на Тайната вечеря са изобразени близо до Христос, гледат Христос, внимават в словото Му, участват в благодатта, която се излива от Христос, но всичко това става не с разума, а със сърцето. Различно е, разбира се, състоянието на Юда, който нито има общение с Христос, нито умът му е в сърцето. Защото съединяването на ума и сърцето става чрез Светия Дух и в общение с Христос.

Когато центърът на личността се изобразява в сърцето, не само се показва, че личното начало е скрито в човешкото сърце (1 Петр. 3:4), но заедно с това ясно проличава разликата между исихасткото богословие на Православната църква и схоластичното богословие и дори морализма, коите се развиват на Запад. Според православното исихастко богословие на Църквата умът на човека е този, който получава опитното познание на Бога и вижда Бога, докато според схоластиката разумът (логиката) е този, който търси, проучва и изследва Бога, а според морализма пък християнският живот се изчерпва с външното. Св. Дионисий Ареопагит говори за цикличното движение на ума към Бога, когато умът се откъсва от чувствения свят, връща се в сърцето и оттам се издига към Бога. Това много ясно личи в иконописта на стареца Софроний, която предава целия исихастки метод на Православната църква.

Четвъртият момент, на който искам да се спра, е, че изографисвайки лицата на св. апостоли, без сам да разбира, старецът Софроний изографисва себе си както по отношение на своя външен, така и на вътрешния си свят. Това означава, че образът на изписаните апостоли прилича на духовния образ на стареца, а на техните лица е изобразена дълбоката мисъл на стареца Софроний. Разбира се, това е проблем на всеки художник, който не може да се освободи от своето собствено състояние, но тук това става по един естествен начин – в смисъл, че старецът Софроний живееше интензивно тайнството на духовното преображение и предаваше това несъзнателно и в своите икони. Ако внимателно изучим иконографията му, ще установим, че лицата на повечето апостоли, особено на Тайната вечеря, са изображения на самия старец в различни негови възрасти, но и в различните му духовни състояния. Същото се случва и при текстовете на св. отци. Когато ги четем с внимание, всеки път откриваме отразено тяхното духовно състояние.

В същността си иконописта на стареца Софроний е отблясък на цялото негово богословие. Вглеждайки се в свещените образи, вникваме и в неговото богословие, а като четем богословието му, го виждаме изобразено на стените на неговия манастир. Тези стенописи показват, че Божието Слово е образ на невидимия Бог, а човекът е образ на Божия образ, но трябва да стигне в развитието си и до подобие Божие, за да изпълни предназначението на своя живот.

С написаното по-горе споделих какъв беше старецът Софоний в моето познанство с него – когато служеше, проповядваше, разговаряше, когато се смееше и когато мълчеше, когато се молеше и когато рисуваше. С оскъдното си слово се опитах да предам тези впечатления и на вас. Нека имаме светите му молитви.

Превод: Златина Каравълчева

* Откъс от книгата Съвременни преподобни отци, подготвяна за издаване от Русенска св. митрополия в сътрудничество с митрополията на Верия и Ватопедската св. обител. Сборникът представя живота на единадесет съвременни подвижници, някои от които са вече официално канонизирани, а други се почитат като светци в църковната памет (бел. прев.).

[1] 1 Кор. 4:15.
[2] От гръцкото „синнус“, което може да се преведе „със събран ум“, т. е. не разпилян или разсеян ум (бел. ред.).
[3] Кол. 3:15. В българския синоден превод е „благодарни бъдете“, но по-точното е „приветливи бъдете“ (бел. ред.).
[4] Кол. 1:15.
[5] 2 Кор. 12:4.
[6] Пс. 35:10.
[7] Софроний (Сахаров), архим. Οψόμεθα τον Θεόν..., с. 50.
[8] Деян. 26:13.
[9] Йез. 3:14. Цитатът е по гръцкия превод на Седемдесетте, където вместо „вървях с развълнуван дух“ стои „вървях, следвайки порива на духа си“ (бел. прев.).
[10] 1 Иоан. 1:5.
[11] Мат. 17:2.
[12] Софроний (Сахаров), архим. Οψόμεθα τον Θεόν..., с. 256.
[13] Пак там, с. 265.
[14] Пак там, с. 93.
[15] Пак там, с. 33.
[16] Пак там, с. 251.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6u8x6 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Който следва Христа в самота и плач, е по-велик от оня, който слави Христа в събранието.

Св. Исаак Сирин