Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

„Зная един човек в Христа…” 17

Петък, 27 Януари 2017 Написана от Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony saharovПредстоеше ми изграждане на девически манастир и по този повод старецът ми даде няколко важни съвета:

- Към това дело трябва да се пристъпи внимателно, без да се бърза. Не бива да се почва с голям брой монахини. Първите трябва да придобият личен опит, за да помагат и учат онези, които ще дойдат по-късно.

- Монахините трябва да приемат хората с простота и смирено. В някои манастири питат: „Защо си дошла и как? Защо не ни писа?” и др. След подобни въпроси хората прекарват времето в манастира като мъртви. Всичко трябва да е различно: нека хората бъдат приемани с радост и да им се позволява да живеят така, както са живели у дома си, без да им се задават въпроси за техния живот и проблеми. Това е необходимо на съвременния човек. В това той вижда нещо истинско. А когато ни казват: „Защо не ни разпитвате за нашия живот?”, е необходимо с хумор да отговаряме: „Правим това от безделие. Безделници сме”. С това поведение ще успокоим поклонниците, а сетне те сами ще започнат да търсят съвети и отговори от нас.

- Ако нашият манастир е преуспял, – да ме прости Господ, – то това е, защото не правим забележки. Ако някой, например, счупи чиния, не му правя забележка. И така постепенно хората се поправят. В манастир хората влизат не просто за да живеят, а да се каят, в противен случай е по-добре да си останат в света. Случва се същото, както с университета. Там хората отиват не за да живеят, но да се учат. Иначе е безсмислено.

- Когато монасите живеят в покаяние и не говорят много, тогава, независимо от мълчанието, поклонниците усещат духа на покаянието и получават от него полза.

- Когато родителите на монахиня създават проблеми и в нея се появи помисъла да напусне манастира, за да не причинява вреда на други, този помисъл е от тщеславието. Той трябва да бъде заменен с друг: „Аз причиних неприятности на манастира” – и това ще донесе покаяние.

- Като духовен отец, изповядващ монасите, когато те са по-млади от четиридесет, проявявам голямо търпение към тях, защото все още имат надежда да се поправят. Ако са по-възрастни, просто чета разрешителната молитва и съветвам само в някои особени случаи.

Много интересни бяха разсъжденията на отец Софроний относно опита му с хора с психологически проблеми.

- Психически и психологически болният трябва да се научи да плаче. Така той ще се изцери от своя недъг.

- Напълно естествено е духовните отци да се стремят към създаването на нови християнски семейства и да са готови да ги ръководят духовно. В същото време, често духовниците се отказват от тази роля, защото хората са неспособни да приемат Божия промисъл и за всички свои провали обвиняват духовните си отци.

- При изповед не бива да има духовен страх. Отношенията между духовника и изповядващия се трябва да дишат свободно.

- Много млади хора днес не могат да вземат решение – да скъсат ли със света или да останат да живеят в него. Това раздвоение е много лошо.

- Много млади хора днес се разболяват умствено и страдат от психологически проблеми, възникващи поради употребата на наркотици и сладострастието.

- Съвременните млади хора напълно са се отклонили от пътя. Говорят много, но мислите им блуждаят по повърхността, като при това се губи основният смисъл.

- Психологията изследва човека, изхождайки от самия него и възможностите му. При такъв подход обаче хората изпадат в отчаяние при вида на своята вътрешна нечистота. Обратно на това, когато ние гледаме на нашата вътрешна нечистота със съкрушен дух, тогава се появяват и молитва, и надеждата в Христос.

Духовният опит на стареца от общуването с най-различни хора бе действително огромен. Умееше да води монасите по пътя към обòжението, а също и семейните хора, както и младите, и обърканите да наставлява към по-добър живот в отношенията им с другите. Неговият ум, дълбоко потопен в сърцето, сияеше от чистота, думите му бяха наистина богословски, поучителни. Действително той беше старейшината от старците на Православната църква, притежаващ голям духовен опит, мъдрост и разсъдителност.

1983 година

През юни 1983 г. бях отново в манастира. Не можех без него, защото се привързах както към стареца, така и към другите монаси и особено към о. Захария, който стана много скъп за мен духовен брат.

По това време се бях запознал с една поклонница, която преди се бе занимавала с медитация. Разказа ми как старецът я освободил от това заблуждение. Не ѝ забранил да медитира изведнъж, защото знаел, че ако го направи, тя няма да го послуша и ще си тръгне. Затова само я посъветвал в медитация вместо мантри-заклинания да произнася християнски молитви и най-вече „Господи Иисусе Христе, помилуй ме”. След известно време тя сама помолила стареца за разрешение да прекрати с медитацията, защото чувствала, че не може да медитира и същевременно да се моли с името Христово. Старецът се бе уморил две-три години да общува с нея, но изходът беше благоприятен. Той даде на тази жена съвета, който споменах по-горе, защото видял, че ако направо я изобличи за нейната заблуда, тя няма да го послуша. Този случай е ярък пример за начина, по който той вършеше своето пастирско служение.

О. Софроний много се зарадва на нашата среща и каза: „По документи съм на 87, но духовно съм много по-млад”.

Тъй като по онова време се опитвах да приложа „научни” методи в молитвата, за които бях чел и слушал от отците-светогорци, старецът ми каза: „Умствената работа, която Вие сте вършили, е била свръх силите на човека. Затова сте уморен и трябва да починете. Променете начина си на молитва. Тялото бавно ще се съобрази с разума. То привиква към молитвата, към изпълнението на Христовите заповеди, към поста и т. н. Когато умът се намира в Бога, тогава утихват всички страсти; когато Божията благодат си тръгва, те отново започват да действат. Служете божествени литургии, изповядвайте се, четете светите отци, но без напрежение. Душата възприема смисъла на това, което четете. Психологическите методи (принуда, бдения) помагат само в началото, а сетне стават опасни, защото могат да предизвикат тщеславие, формализъм и т. н. Смятам, че главното е да имате покаяние и дълбок плач, и добави: „Дори да сте уморен телесно от тези методи на молитва, не сте пострадали духовно. Вашата душа е познала любовта на Господа, живия Бог, която не се получава със знанията от Богословския факултет”.

На неделната божествена Литургия, на празника Всички светци, след причастие старецът ми рече: „Кажете проповед!”. Отговорих: „Отче, не съм готов”. „Но нима Вие не сте проповедник?” – попита той. Отвърнах: „Проповедник съм, но не съм пророк и затова ми е нужно да се подготвя. Той повтори: „Отидете на солея и кажете проповед”. Подчиних се: „Ще го направя, ако благословите”. Благослови ме и излязох от царските двери. Той седна на стола точно срещу мене, малко вляво, пред всички присъстващи в храма.

Започнах с първото, което ми дойде на ум – започнах да говоря за празника на Всички светци, за пророците, апостолите и мъчениците. Казах, че всички тях ги обединява любовта към Христос и независимо, че всеки от тях я е преживял различно, те са били единни. Пророците били апостоли и мъченици, апостолите били пророци и мъченици и мъчениците били пророци и апостоли. И обясних защо е така. Като заключение изказах предположение, че преподобните монаси са били наследници на пророците, апостолите и мъчениците.

Когато свърших с проповедта, старецът дойде и пред очите на всички вярващи ме прегърна и разцелува. Така се проявяваше широтата на неговата щедра любов.

Веднъж след трапеза заедно с отеца тръгнахме към дома му. До него се приближи един човек и го помоли за автограф на книгата му Неговият живот е моят. Старецът отговори: „Не искам, защото това не е моя книга”. Този странен отговор може да има много обяснения. Първото, че в книгата се описват откровенията на Бога, второто, че о. Софроний не е изразил в пълнота тези откровения, защото бе написана за западните християни. Затова старецът не можеше да включи в нея главите за плача и покаянието, които смяташе необходими за една православната книга. Западните хора не могат да възприемат такива понятия.

Един ден, когато отивахме в дома му, ми каза: „Поменавам в своята молитва и Вас и Вашите трудове. Не много често, но въпреки това Ви поменавам”. И като се заизкачва по стълбите, добави: „Когато станете епископ, обичайте монасите”. Когато старецът говореше за монасите, той имаше предвид истинските монаси, които се отличават с православен исихастки дух и почитат даровете, които Господ дава на Църквата, а също така архиерейското достойнство, което сам почиташе. Той никога не позволяваше на монасите да говорят нищо лошо за архиерейския сан – нищо че и епископите понякога грешат.

В 1983 г. беседвахме два пъти. Първата беседа бе в офиса на манастира, а втората по време на разходка.

Първия път старецът говори следното:

- Ипостаста на Бога не се поддава на определение. Понеже е непознаваема научно, се познава битийно и се постига според това как Сам Бог се открива на човека.

- Ипостаста-Личност е най-вътрешният принцип на битието, неговото начално и крайно измерение.

- Някои богослови пишат за онтологията на лицето. Същевременно е необходимо да се даде философско обяснение на това, защото същността не е обективно начало – независимо от самата ипостас. Сам аз пиша за аскетиката на личността, за ипостасното начало. Ипостаста се познава чрез откровението на Бога към човека, а не посредством философското разсъждение.

- Същността не е първенствуващ и дори преимуществен момент. Същността не определя Личностите-Ипостаси в техните взаимоотношения. В Лицата на Пресветата Троица Отец е началото: Той ражда Словото и извежда Светия Дух.

- Иконописецът изобразява лицето, а не природата; затова надписва отгоре името на светеца. Без име иконата не изразява нищо – не е икона, така, както и разпятието без името на Христос или без думата Вечносъществуващият в нимба, не е разпятие.

- Христовите заповеди ни призовават да се уподобим на Бога, за да се разкрие в нас личността-ипостас.

- Ставайки личност, човек никога не е сам. Личността изключва самотата, тя живее с Бога и хората.

- Личността се нуждае от друга Личност.

- Когато ние се доближаваме до Гетсиманската молитва и се молим за целия свят, тогава в нас се разкрива личността.

- Най-важното съдържание на живота на личността е любовта.

- В пустинята човек изпитва любов към целия свят: там той живее божествената любов. Така той става личност-ипостас и обича целия Адам.

- Тварната ипостас (човек) не се поддава на определение. Никой не може позна човека, докато той сам не пожелае да се открие на другия.

- Трябва да живеем православен живот, да осъзнаваме нашето греховно състояние. Оттук започва молитвата, защото сме отделени от Бога. Тогава тя не е с думи, но става някакъв порив на личността към Бога.

- Бог е смирение. Смирението е кеносисът на Бога, Неговата любов. Едно нещо е аскетичното смирение, а друго – смирението Христово. В първото присъства борба и елемент на сравнение. Смирението Христово е естествено състояние, то с нищо не може да бъде сравнено и е свързано с кеносиса.

- Откровението на Бога ни открива истинските хоризонти на заповедта на Христос възлюби ближния като себе си.

- Когато Бог се открива на човека, животът на човека се променя: неговото видение ще напои със себе си цялата вселена, защото природата на всички хора е една, обща. Понякога с духовното прераждане на един човек се изменя ходът на историята, както с Моисей.

- Умът, който работи с фантазии, е неспособен за богословие. Това става по две причини. Първо, богословието е опитна наука, а не плод на логическо размишление и въображение, защото въображението по своята същност е променливо явление. Второ, Бог превъзхожда нашето разбиране. Той е непостижим, нетварен, безначален и ние не можем да Го разберем с разума си. Ние постигаме Бога само тогава, когато Той Сам ни се открива. Затова е необходимо чисто сърце. Така този, който има въобразяващ си ум, не може да богословства.

- Пресвета Богородица е казала на архангел Гавриил: „Ето рабинята Господня” (Лука 1:38). Тези думи са приемане на кръста. През целия си живот тя е била причастна към кръста на своя Син.

- Старецът Силуан влиза в сонма на великите светци – такива като преп. Антоний Велики, авва Пимен и др., защото е живял ада и е съзерцавал Христос.

- Монасите от манастира на „Св. Пантелеймон” на Света Гора са го презирали. Казвали са, че такива като него ги има много. След смъртта на стареца, някои хора се помолили да им дадат нещо от неговите лични вещи и монасите с охота ги раздавали. Така днес в манастира не е останало нищо от личните вещи на св. Силуан.

- В един римокатолически манастир четирима монаси пожелали да приемат името Силуан. Последвали ги и други, но понеже не било възможно, то приели името Софроний. Този факт показва какво влияние са имали думите на св. Силуан дори сред друговерците. Ереста на filioque е повредила твърде дълбоко западните християни и на тях им е трудно да станат православни.

- Ап. Петър затворил западните врати на рая. И сега, днес, влизаме в рая от Изток.

- Римокатолическата църква формално признава Четвъртия вселенски събор, но в действителност се придържа към друг мироглед. Възможно е римокатолиците да не са разбрали и значението на Първия и затова да са изпаднали в ереста на filioque.

- Един римокатолически свещеник ми каза: „За вас, православните, догматите са път към Бога, докато за нас са препятствие и затова трябва да ги отхвърляме”.

- Погрешно е да се разсъждава няма да правя това, което правят папистите. Това е заблуда. Римокатолиците не бива да са наш критерий: наш критерий е волята Божия.

- Като цяло протестантите са наивни, простовати. Най-добри са евангелистите. Те са наивни, защото казват, че вярват в Христос като в Бог, защото така говори за Него и Светото Писание. При тях обаче я няма тази дълбочина, която е при православните: те нямат дълбоко лично знание за Христос и не знаят как да се борят със своите помисли.

- В Православната църква е възможно да има преводи на Новия Завет, съдържащи и грешки, но тези грешки не създават проблем, защото освен на Светото Писание ние се опираме на самия живот (Църквата), на божествената Евхаристия. За разлика от нас, при протестантите, смятащи Писанието за единствен източник на вярата, една грешка в превода променя целия им начин на мислене.

- За да стане един мюсюлманин християнин, той трябва да получи такава голяма благодат, че да е готов да претърпи мъченичество за Христос. Ако още не е получил такава благодат, трябва да почака.

- Един преминал последователно от исляма в будизма, сетне се занимавал с черна магия, т. е. наред с другите си религиозни занимания се занимавал и с магия. Когато обаче станал православен и решил да продължи и с магиите, не успял да го направи. Тогава разбрал, че магията е основата на всички езически религии, но всички те са мъртви, както са мъртви и техните основатели, докато Христос е Бог.

- Онези, които са се занимавали с магии, трябва много години да четат молитви за изгонването на нечистата сила. Така са постъпвали в ранната Църква.

- В будизма има няколко истини, но съществува и една човешка истина, която се свежда до нула. Тя води човека чрез самоконцентрация и медитация към небитието (нирвана), от което сме били създадени. Това е духовно самоубийство. Христос ни води към обòжение, към общение с Триединния Бог.

- Някои твърдят, че будизмът не е свързан с демоните. Тези обаче, които говорят така, са свързани с будизма само теоретично, чрез книгите. В действителност нещата са много различни.

- Някои казват, че с помощта на медитацията са намерили покой. Външно това изглежда като нещо добро, но тези хора са в плен на високомерието и при тях всичко свършва с борба с плътските желания. И дори да напуснат будизма, те продължават да се борят с плътските си страсти. Това свидетелства за сатанинската природа на това учение.

- Ако човек чете различни книги по психология или будизъм, той никога няма да може да придобие чисто чувство за православието.

- Тези, които са били атеисти и твърдят, че са дошли в православието от атеизма или екзистенциализма без дълги години на покаяние, се заблуждават. Има нещо неправилно в живота им и при тях няма да има прогрес.

- Светът иска да има клирика до себе си, но това не принася полза. Славата на клирика не е в това, да знае всичко за този свят, но да живее изтощението. Гонението е закон на духовния живот.

- Две страсти са особено опасни за клирика: сладострастието и злопаметството.

- За клириците е много трудно да се спасят, но още по-трудно е за епископите.

- Великите духовни отци, които са носили в себе си Светия Дух, превъзхождат установените норми, като не нарушават нито една от тях. Обикновените духовни наставници обаче трябва да следват Преданието. Случва се онова, което и при превода от един език на друг. Преводачът, който знае добре езика, схваща смисъла на думите, а който не знае добре езика, превежда буквално. Това се случва и с духовните учители.

- Молитвата на монасите поддържа целия свят. Така е защото човекът е създаден по образ Божи и затова той се проявява като образ изцяло в чистата молитва. Тази реализация на образа Божи е доказателство за успешното сътворение на света. Ако човек не се моли, той живее загубата на смисъла на своето сътворяване и преживява своето съществуване като провал.

- В монашеския живот болката е неизбежна. Всичко, което преминах в живота си, беше опасно, защото, ако някой вярва, че Божията благодат му е дадена, такъв може да изпадне в прелест. С мнозина така се и случи. Когато някой живее монашеския живот с болка, той може да стигне дотам, че да каже: „По-добре да не бях се раждал”. Толкова голяма е неговата болка. Болката обаче е велик дар. Това е привилегия.

- Един човек ме помоли за съвет дали да стане монах. Отговорих му, че не мога да го посъветвам. Попита: „Защо не ме посъветвате? Нима вие съжалявате, че сте станали монах?”. Отговорих: „Не съжалявам. Но когато в човека идва благодатта на Бога, той веднага бяга от света и отива в манастир и на него не са му нужни съвети”.

- Телесните недъзи при много от монасите се отличават от тези при миряните. Обикновено дори лекарите не могат да ги определят. Понякога болестите са за добро, защото помагат духовно.

- Някои питали стареца Порфирий за начина на живот в нашия манастир. Той отговорил: „По-труден е, което означава и по-съвършен”. И това действително е така. Ние не желаем да нарушаваме каноните на светите отци, но тук, в Англия, не може да бъде другояче. Към това ни принуждават обстоятелствата и волята Божия. В други автокефални църкви това е невъзможно, но тук не трябва да живеем по друг начин.

- На светско ниво се смята за остроумие, когато ученик поправя учителя си и спори с него. На духовно ниво обаче, ако послушник противоречи на стареца, това е глупост и духовна смърт.

- В наше време манастирите престават да са огнища на богословието. Там могат да живеят благочестиви, но не и богослови. Едно е благочестието, друго – богословието.

- Обикновено хората, които идват в манастира, за да станат монаси, страдат от много страсти и минават много години в борба, преди да могат да се излекуват от тях. За изцелението не е достатъчна само молитва, необходимо е послушание от монаха и търпение от духовника. Някои монаси имат силни тела и, проявявайки непослушание, в тях говорят плътта и страстите.

- Обикновено игумените, придобивайки известност в света и приемайки човешки почести, стават много строги и бездушни към монасите. Съвсем не се грижат за тях.

- Когато човек е презиран, тогава става свободен. Така става и в манастира. Когато монахът е презиран, може да живее като исихаст. Ако смятат някого за по-изтъкнат, тогава другите монаси го осъждат и той сам се старае доброто мнение за него да не се развали. Така той сам се лишава от свободата.

- Когато живеех на Атон и младите монаси вършеха безчинство, старите казваха: „Добре, че не е по-лошо”. А ние сега казваме: „Добре, че въпреки всичко е така”.

- Едно е психологическата любов, друго платоничната и трето – божествената. Някои погрешно тълкуват думите на св. Игнатий Богоносец моята любов се е разпнала, защото смесват божествената с човешката любов. И тези обаче, които ги осъждат, също грешат. От осъждане не излиза нищо добро. Ако искаме да кажем нещо, първо трябва добре да разберем какво конкретно има предвид другият и какво иска да ни каже. И да говорим трябва в голяма степен положително, т. е. да изправим грешката на другия по някакъв положителен начин. Главното, което трябва да кажем, е, че любовта е плод на познаването на Христос в съзерцаване на божествената светлина – познаваме Христос в съзерцанието и Го обикваме. Така че любовта към Христос има различна природа.

- В живота си преживях много. Онова, що съм написал в книгите си, първо Господ го е написал в моето сърце.

- Светият Дух действа тайнствено в сърцето на човека: без насилие и принуда, без да ни обременява със задължението да сме благодарни. Често Той не се проявява ясно и отчетливо, защото в естественото за нас паднало състояние дори тази най-малка мяра на благодарността става обвързваща и поставя бреме.

- Книгите на светите отци трябва да се четат с простота – за да се усъвършенства молитвата, а не за да се опитваме да ги анализираме с ума си или да ги запомним. Така със сърцето си ще достигнем до смисъла на отеческите думи и те ще станат наш живот. От съвременните богослови съм чел малко. Нещичко съм прочел, докато бях в Париж.

- Страдах много и едва по-късно разбрах, че всичко случило се с мен – паметта за смъртта, страхът, покаянието, плачът – са били само подготовка, за да разбера думите на стареца Силуан.

- Христос е казал: „Аз съм пратен само при загубените овци от дома Израилев” (Мат. 15:24). Казал го е защото тогава хората още не са знаели вселенското, всемирно значение на Христос и не са могли да го разберат.

- Божествената благодат възражда човека. Тя преобразява дори гласа му, прави го прекрасен, за да свидетелства още по-добре за истината. Възродените проповядват живата истина с различен глас.

- Във възродения човек гневът се преобразува в силата на неудържим стремеж към Бога.

- Покаянието отначало се проявява във въздържане от страстите и в противенето им, а сетне в неудържим порив към Бога.

- Придържайки се до Бога, умът става чист. Тогава ние не обръщаме внимание на съблазните. Случва се като с автомобил и преминаващи наблизо кучета: първо бягат и лаят, после се уморяват и замлъкват. Така и в изкушенията умът трябва да се прилепи към Бога и да не мислим за друго. Така се борим с изкушенията.

- Гордият е обърнат към себе си. Когато губи контрол над себе си и така излиза от себе си, той се превръща в чудовище, способен да стигне дори до престъпление.

- Духовното раждане на човек разтърсва целия свят, както и всичко се разтърсва, когато самолет преодолява звуковата бариера.

- Любовта към Бога ражда свято дързновение.

- Страхът Божи е дар свише, а не резултат от действията на човека.

- Десетилетия наред се молих с молитва, подобна на Христовата в Гетсиманската градина.

- Понякога чувствах болка в гърдите с всеки удар на моето сърце. Топеше се като свещ. Когато лекарят ми направи кардиограма, ми каза: „Твоето сърце е като на малко дете. Понякога бие така силно, все едно ще се пръсне, но при това е съвършено здраво”.

- Едно е психологическият страх, а съвсем друго – духовният. Психологическият довежда до отчаяние и парализира човека. Духовният го въодушевява до самата смърт. Страхът Божи се различава от животинския инстинкт.

- Четвърт век плаках на Света гора за своите грехове и за целия свят.

- Ужасяващи явления се случват в християнския живот. Понякога ни се струва, че Богу не са достатъчни нашите усилия и борби. Все едно не чува вика ни. Така се живее кеносисът.

- Имало е моменти, когато съм губил молитвата и не съм могъл да я върша дори с устни.

- Когато ни презират и гонят не трябва да казваме нищо – трябва да мълчим и не е нужно да се оправдаваме. Защото всяко оправдание дава повод за ново обвинение.

- Пазещите вътре в себе си Божията благодат, обикновено се предават на плач и се отричат от света. Това естествено състояние обаче е присъщо само на светците.

- В историята на Църквата, писана от светци, се запечатва течението на духовния живот. В основни линии той се развива така: ние се стараем да изпълним заповедите на Бога, но срещаме препятстващите и убиващи ни страсти. От това възниква непоносима болка, която се засилва от богооставеността. Ние страдаме с душа и тяло. Така живеем падението на Адам, така започва покаянието, което ни открива дълбочините на нашето аз. В дълбоката скръб започва очистването на сърцето. Тогава получаваме нова сила и стигаме до съзерцаването на нетварната светлина. По такъв начин, когато осъзнаваме себе си като нищо и земен прах, тогава ставаме материал за новото творение.

- Когато хвалят други, трябва да се радваме. Зосима (о. Захария) прие моите думи и учение. Не е важно кой ще е прославен на земята, а кой ще се прослави на небесата.

- Когато има голяма любов, и малката ненавист може да я разруши съвсем. Когато пък има голяма ненавист, то от зародилата се малка любов тя отслабва.

- Един монах пожела да поеме служение извън манастира и се притесняваше дали отсъствието му няма да създаде проблем. Казах му: „Не казваме, че не си ни нужен, а че можем да се справим и без теб”.

- Каратето, подобно на гимнастиката първоначално може да ни се стори добро, но в крайна сметка извежда човешкия ум от православната аскетика и богословие. Това зависи от идеологията, с която то е свързано.

- Ако някой се оплаква от безсъние, препоръчайте му да се моли и безсънието ще отмине.

- Мнозина при първото посещение на благодатта – при първата любов – искат да продадат имуществото си, дома, да оставят работата си и да живеят в бедност. В такива случаи духовните наставници трябва да са много внимателни и разумно да наставляват тези хора.

- Ние трябва да оставим хората да бъдат свободни, нищо да не им налагаме, да не експлоатираме техните чувства и най-вече чувството им за благодарност.

- На много места в Светото Писание се говори за дясната и лявата ръка на човека. Дясната е сърцето, лявата – логиката. Помислите, тщеславието (лявата) се прогонват с благодатта от сърцето (дясната), защото лявата (разсъдъкът) се стреми подробно да анализира познанието за Бога, което обаче се живее от сърцето. Разсъдъкът се стреми да формулира всичко това, за да помогне на каещия се, но тогава задълго се губи светлината. Затова и Христос е казал: „Лявата ти ръка да не знае какво върши дясната” (Мат. 6:3).

- Раждането на деца е много сериозен въпрос. Ръководството на хората е дело на епископа. Както е казал патриарх Атинагор обаче, да оставим това на свещениците, които носят пастирското служение. Защото хората днес не могат да живеят в пълно въздържание, но и са обременени от многото деца. Целта на пастирското служение е да ги лекува. Това служение е разпятие.

- Прот. Сергий Булгаков казва, че Бог по някакъв тайнствен за нас начин пита човека преди раждането му, иска ли той да се роди или не. Този възглед обяснява защо много деца днес, по различни причини не искат да се родят и затова стават абортите.

- Трудно се живее в днешния свят. Много години се моля за мира в целия свят, но го няма. Когато някой говори за мир, го смятат за комунист. Не чета вестници, за да не знам какво се случва в света, защото там не става нищо хубаво. Всичко извън Христос е безсмислица.

- Има разлика между психологията и живота в Христос. Психологията се опитва да освободи човека от комплекса за вина, докато ние преживяваме скръб и болка за отделеността ни от Бога и покаянието няма край, докато скръбта не се преобрази.

През същата година имах още една беседа с о. Софроний – този път по време на наша разходка. Срещнахме със стареца и с о. Кирил. Старецът се подпираше на две бастунчета и така вървяхме от лявата и от дясната му страна, а той, както бе по средата, даде на всеки от нас по едно от бастунчетата, за да внесе някакво художествено равновесие в нашата троица. Беше художник и нищо не можеше да убегне от окото му – обичаше красотата.

Понеже вече споменах за художествения талант на о. Софроний, ще добавя, че той сам следеше за изписването на иконите в манастира и държеше и на най-малкия детайл, включително до цветовите оттенъци. Също така, той сам направи скиците за постелката в храма и поръча на монахините и на други жени да я изработят. Особено внимателно следеше за свещените одежди, да бъдат чисти, светли, без ярки блестящи изображения. Сам избираше тъканите за тях и се грижеше за тяхното ушиване. Не му харесваха изисканите и разкошни одежди.

- Идеята, че човекът е бил създаден, за да може Бог да се въплъти, може да породи погрешни изводи – отричане на великата ценност на самия човек и на обòжението на човека, ако е бил използван само като предлог за въчовечаването на Бога.

- Кръстът е жертвената любов на Бога, Който се разпна по Своя воля. Затова тя се нарича знамение, както и знамението на Йона.

- Ние живеем кръстните страдания на Христос чрез спазването на заповедите Му. Когато живеем духовно, се разпваме. Това се извършва в покаянието.

- Съзерцавалият Бога човек става съвършено друго същество. Същото се случва и с онзи, който общува със светец. Целият му живот са изменя.

- Целият Запад е под влиянието на бл. Августин. Учението на бл. Августин е някак психологично и гледа Бога от психологична гледна точка. Днес и в Гърция се наблюдава склонност към психологията, и затова на съчиненията на бл. Августин се отделя голямо внимание. Макар Августин да е бил светец, с неговите трудове обаче се злоупотребява.

- На Запад са загубили вдъхновението си по Бога. Така се е развила науката.

- Ако човек, след интензивен сладострастно-плътски живот се обръща към Бога и преди още тялото да се е преобразило, желае да се причастява често, то въстава и не приема действието на божественото причастие. И възникват телесни болести. В такъв случай е необходимо разумно ръководство.

- Непрестанната молитва може да се извършва и в началото на духовния живот. Случва се човек да се моли, преди още да е станал безстрастен. Само в съзерцаването на Бога обаче всичко се изменя и човекът се възражда цял.

- Светската скръб е подмяна на покаянието. Трябва самоволно да приемем кръста Христов, защото иначе, въпреки желанието ни, ще вземем върху си други кръстове.

- Еротичната любов много силно пленява човека. Изходът е: първоначално бягство от нея, а след това обръщане към Бога.

- Телесната чистота се запазва при чистотата на ума и при правилни отношения с духовния отец.

- Ние водим духовна борба не за да си заработим Царството Божие на всяка цена, а за да спазим заповедите Христови, когато чрез изпитанието на волята добродетелите стават наше неизменно достояние.

- Може да се достигне първата степен на безстрастието – при това с колебания и падения. Постоянството идва по-късно.

- Първоначално Бог дава разбиране за духовния живот и едва подир много години започваме да го усвояваме.

- Като постим, изповядваме, че сме създадени по образа Божи, който искаме да възсъздадем в себе си, след като сме били в разтление от греха. Животните не постят, тъй като нямат разум и свобода, а само природа. Затова постът е привилегия само на човека.

- Привикналият да лъже не е способен да се довери и стига до там, че вече не се доверява и на Самия Бог, губейки вяра в Него.

- Трябва да се избавяме от вътрешните, психологически скърби, за да имаме сили да работим духовно.

- Ако някой се изкушава от общуването с нас, по-добре да се отстраним от него.

- Днес много хора се молят с въображение.

- Приемайки храна, трябва да се молим. Всяка храна съдържа Божия съзидателна енергия. Затова да се отнасяме с молитва към материалната храна, за да ни е от полза.

- Храната дава сили на тялото. Нуждаем от нея, за да се трудим и да имаме сили за молитва. В тези, които се молят, енергията на храната се преобразува в духовна. В тези, които се молят малко, остатъчната енергия от храната се преобразува в страст и чревоугодие. Тук е необходим пост.

- Обикновено, когато свещеник изповядва друг свещеник, не дава никакъв съвет. Просто се ограничава с четенето на разрешителна молитва.

- Тези, които представят творчеството на Достоевски като изключителен критерий за православие, дълбоко грешат. Той е притежавал велик ум, достигнал е до плача и е успял да разбере няколко дълбоки истини, но не е успял да се избави от някои страсти – пиянство и др. Голям писател е, който се приближава да истините на Църквата, но не е техен изразител.

По време на своите беседи старецът Софроний обикновено започваше разговора със своето учение за Лице-Ипостас, сетне преминаваше към умната молитва и други теми за духовната борба, а и много съвременни проблеми. Думите му бяха богословско откровение, излизащо от сърцето като потоци жива вода. Те извираха непрестанно. С напрежение, мълчаливо внимавах върху този поток сълзи. И когато потокът на духа свършваше, отивах в килията си и записвах богооткровените думи за вечен живот.

1984 година

През януари 1984 г. се разболя моят старец – блаженият митрополит на Едеса, Пела и Алмолпия Калиник и трябваше да го съпроводя до Лондон, където щяха да му направят операция на главния мозък. Оказа се неуспешна и той разви хемиплегия.

За първи път бях в Лондон през зимата. Беше много студено, ледена мъгла покриваше всичко наоколо. Особено впечатление ми направи как мъглата застилаше дърветата с тънка снежна пелена. Прекарах в Лондон почти месец, като бях близо до владика Калиник в болницата „Св. Вартоломей”. През уикенда отидох до манастира, за да участвам в богослуженията и да събера сили. Старецът Софроний и отците ме поддържаха със своята топла любов. Сам о. Софроний също дойде в болницата, за да посети владиката и му каза: „Обичаме ви, защото вие обичате монасите”. Владиката му отговори: „Не правя нищо особено. Обичам самия себе си, защото и аз съм монах”. Приснопаметният митр. Калиник почина на 7 август с. г. и затова през лятото не ходих в манастира. През октомври се проведоха архиерейските избори за митрополит в Едеса и с избора на новия митрополит много неща в моя църковен живот се измениха. Следващото ми посещение в Есекс бе в 1985 г.

1985 година

Всяка година поклонничеството ми в манастира „Св. Йоан Предтеча” в Есекс, бе за мен важно събитие. Посещението дори за няколко часа и най-вече срещата със стареца принасяше голяма духовна полза за всекиго.

Някой ми бе казал за чуто от стареца Порфирий Кавсокаливит: „Това е благодат – да видиш дори и за няколко минути стареца Софроний, защото той притежава велика сила”. Св. Порфирий разбираше голямата сила на молитвата на стареца Софроний, защото тя излизаше от неговото пламенно сърце, което живееше в дълбоко покаяние, в копнеж по Бога и в сиянието на божествената светлина. Сам старецът поучаваше, че отначало човек преживява огъня на ада, който е нетварна очистваща енергия на Бога. Сетне, в момент на дълбоко покаяние, този огън се преобразява в нетварна светлина на Царството Божие, което е нетварната обòжаваща енергия на Бога. Това съзерцание-видение оживява ипостастното начало в човека и съдейства за неговото възраждане.

В тази година получих особено силна духовна подкрепа. Тя ми беше необходима, защото, първо, бе починал моят старец и, второ, затова не можах да посетя манастира. Тогава всички се отнесоха с мен с особена любов и имах повече възможности да общувам с тях. Това лято се срещнах със стареца Софроний четири пъти.

Щом ме видя, отец Софроний каза: „Радвам се, че ти не стана епископ на Едеса, защото тогава щеше да бъдеш обвързан”. По това време вече се бяха провели изборите и от тримата предложени кандидати се оказах втори. Старецът дълбоко почиташе благодатта на архиерейския сан, но също така знаеше за трудностите и изкушенията на архиерея.

По време на следващата ни среща ми каза: „Нов митрополит зае твоето място. Това място е твое”. Същото бе казал и на други хора, които ми препредадоха неговите думи. Същевременно не потърсих от него разяснение и никога не се заинтересувах от смисъла на това, което искаше да каже.

Записал съм следните негови мисли, споделени в първата ни беседа тази година:

- Днес повече от когато и да било е нужно учението на тримата отци на Църквата: св. Григорий Паламà, св. Максим Изповедник и св. Симеон Нови Богослов.

- Четенето на Светото Писание очиства ума.

- Ап. Павел, който е преживял дълбоко покаяние, пише за Христос: „А възкачи се що означава, ако не това, че Той е и слязъл по-напред в най-долните места на земята?” (Еф. 4:9). За нас слязъл в най-долните места на земята означава велик плач, слизане в ада на покаянието.

- Всички апостоли и отци на Църквата, нищо че имат едно откровение и опит, го изразяват по различен начин. Петър например няма такова богатство от смисли, като Йоан или Павел. Божествената благодат не уравнява и не отменя особените таланти.

- Когато някой свещенослужител извършва плътски грях, се заглушава неговото свещенство, т. е. свещенството му не се реализира действено. Той извършва тайнствата, но сам не получава полза от това.

- Свещеникът трябва да пази своя свещен сан. Ще бъде много лошо, ако поради някаква причина се лиши от него. Ако извърши нещо лошо, неговият свещен сан няма сила. Ние разбираме това, защото тогава той не може да помага, т. е. тогава по някакъв начин се заглушава свещенството и такъв не може да чуе хората и да им помогне.

- Гордостта и тщеславието пораждат въставане на плътта.

- В молитвите, които ние произнасяме по време на монашеското пострижение, не трябва да споменаваме за невеста, за жених и божествена любов, защото тези понятия, особено при жените се възприемат превратно.

- Някои отци удържат духовните си чеда с душевната си сила – логосна харизма. Същевременно обаче те оставят нерешени духовните проблеми на чедата си, не им помагат. Духовните отци, които имат вътрешна духовна святост, т. е. благодат Божия, действено помагат на своите чеда да решават духовните си проблеми.

- В съвременното общество трябва да чувстваме духовно сирачество, защото ние не принадлежим на това общество и нашата родина е другаде, а тук сме сираци.

Превод: Венцислав Каравълчев

Ιερόθεος (Βλάχος), μητρ. Οίδα άνθρωπον εν Χριστω. Βίος καί πολιτεία του Γέροντος Σωφρονίου του ησυχαστου καί Θεολόγου, Ιερά Μονή Γενεθλίου της Θεοτόκου (Πελαγίας) 2007, σ. 384-410. Предишните части от книгата виж – тук (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wyk8r 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме