Първенството на Вселенската патриаршия

Периодично, както става и в наши дни,[1] се повдига въпросът за почетно предимство на Вселенската патриаршия – т. нар. първенство, което не е просто почетна любезност и въпрос на църковен протокол, а е свързано с конкретни канонични правомощия.

Добре известно е, че почетните предимства на Вселенската патриаршия са определени от вселенските събори. Вторият вселенски събор в своето Правило 3 постановява: „Константинополският епископ има почетно място след Римския епископ, защото този град е Новият Рим“. Четвъртият вселенски събор в Правило 28 постановява: „… боголюбезните епископи признали равни права на светия престол на новия Рим“. А Шестият вселенски събор, така нареченият Петошести, в своето Правило 36 заявява: „Като възобновяваме законоустановеното от сто и петдесетте свети отци, събрани в този богоспасаем и царстващ град, и от шестстотин и тридесетте свети отци, събрани в Халкидон, постановяваме престолът на царстващия град да се ползва с еднакви предимства с престола на Древния Рим и в църковните работи да бъде въздигнат наред с тоя като втори след него“.

Внимателното проучване на тези пасажи, както и на буквата и духа на тези свещени канони, показва, че Вторият вселенски събор издига Константинополския епископ след престола на Римския епископ, който по това време е част от системата на православните църкви. Забелязва се също, че Четвъртият вселенски събор, а след това и Шестият вселенски събор предоставят на престола на Новия Рим равно първенство с престола на Стария Рим.

Когато обаче през 1009 г. папата на Стария Рим се отделя от системата на православните църкви,[2] тогава архиепископът на Новия Рим и Вселенски патриарх няма равен в системата на православните църкви, а всички предстоятели на автокефалните църкви са поставени след него.

Това почетно първенство не означава просто приоритет, а дава канонични правомощия, сред които са предоставянето на автокефалия или ограничаването на привилегии, или дори по-съществени намеси и отнемането им. Характерни са случаите на последните патриаршии, чиито патриаршески достойнства бяха предоставени от Вселенския патриарх и чието официално провъзгласяване ще бъде извършено, както се казва в текстовете на томосите, „… на свикания по първия повод Вселенски или голям друг събор“, което все още не се е случило. Ето защо се твърди, че процесът на издигане на тези църкви в строго канонично-правен смисъл все още не е завършил (проф. Спирос Троянос).

По-нататък ще представя четири научни труда от четирима изследователи, които се отнасят до съдържанието и каноничната стойност на първенството на Вселенската патриаршия, което ясно се различава от първенството на Римския папа и не може да има объркване между тези две реалности.

Първият е трудът на покойния Сардийски митрополит Максим, озаглавен: Вселенската патриаршия в Православната църква. Митрополитът на Сарди Максим, използвайки задълбочено източниците и подходящи научни помагала, анализира задълбочено, наред с други неща, как е била организирана църковната администрация от възникването на християнството до появата на Вселенската патриаршия, т. е. по същество изследва как са се формирали както митрополитската, така и патриаршеската система на управление.

От изворите и от цялото Предание на Църквата се вижда, че в началото всяка поместна църква е имала съзнание за своята пълнота, тъй като епископът, който е отговарял за всяка поместна църква, е имал съзнанието, че е „по образа и на мястото“ („εἰς τύπον καὶ τόπον“) на Христос. Това съзнание обаче не е водело до изолиране от общото единство на църквите, „… тъй като пълнотата не е собствена придобивка, а по благодат е дар Божи за всички поместни църкви“.

Виждаме, че в ранната Църква се е отдавало особено значение на апостолските църкви, т. е. на църквите, основани непосредствено от апостолите, и затова приемствеността на съответните епископи е била свързана с апостолска форма.

Както отбелязва митр. Максим, „… разбираемо е, че свидетелството на поместните църкви, пряко свързани с апостолската епоха, се е смятало за по-надеждно от свидетелството на поместните църкви, които са имали косвена връзка с апостолската епоха чрез църквата-майка“.

По този начин една апостолска църква е имала привилегировано положение по отношение на верността на свидетелството към апостолското предание. Така се е формирала система от църкви-майки и дъщерни църкви и е съществувало единство между църквите, което е било духовно единство, т. е. единство на вярата и любовта.

При тези условия през първите четири столетия се появява необходимостта от създаването на събори между поместните църкви, за да се изрази органично единството на Църквата. Така поместните църкви са се събирали в областни (епархийски) събори, а начело на всяка епархия е стоял епископът на гражданската митрополия, който е председателствал тези събори и е общувал с епископите на другите митрополии.

Оказва се, че с течение на времето, за да се запази единството на Църквата, е била възприета политическата система на административно деление на Римската империя. Така е създадена митрополитската система с митрополита като пръв, а от 3 в. започва да се оформя длъжността на екзарха, което се развива особено през 4 в. и е предпоставка за появата през 5 в. на „нов отличителен административен ранг – този на патриарха“.

Следователно, докато в следапостолския период необходимият елемент за единството на църквите е „идентичността на поместните църкви с Църквата от миналото и особено с първата църква на апостолите“, впоследствие обаче за необходимо условие за единството се смята „идентичността на църквите с еднаква вяра и живот в познаването на Иисус Христос, потвърдена на местно или географско ниво“. Поради тази причина се набляга на съборната институция.

Заключението на митрополита на Сарди е важно:

Съответно, макар че всички епископи според божественото им установление са равни, като по този начин се ползват от дара на епископската благодат и участват в една и съща непрекъсната апостолска приемственост, все пак според каноничната система на църковно управление те не са равни, получавайки различни титли и различни права в зависимост от развитието на тяхното историко-църковно положение, въз основа на което те се явяват като презвитери с голямо влияние върху останалите, ползвайки се със специални привилегии и като по-висшестоящи в развитието на църковните въпроси от по-общ характер.

Традицията на Църквата е установила този акт на йерархия по чест, който не е нищо друго освен така нареченото първенство по чест, а отричането на тази реалност в името на зле разбираното „равенство“ е подмяна на истинската католичност със съмнително демократично „равенство“.

Вторият важен текст, който ще ни помогне да разберем как се е формирала системата на църковната администрация с Вселенския патриарх като фигура, която е имала не само координираща, но и водеща роля в цялостното конституиране на единството на Църквата, е текстът на византолога Елени Гликаци-Арвелер, озаглавен „Православието и Византия (330-1461)“. Ще посоча някои характерни моменти от това изследване. Елени Арвелер изследва как са функционирали двете власти, а именно императорът и патриархът, в християнизираната Римска империя.

Както тя посочва, двете власти на императора и патриарха са функционирали паралелно и едната не е навлизала в юрисдикцията на другата.

Мястото и начинът на действие и на императора, и на патриарха в тяхната взаимовръзка са били институционално определени: на императора – спасението на телата, на патриарха – грижата за душите. Интронизацията на императора задължително се благославя от патриарха, а изборът на патриарха е в съответствие с волята на императора.

И така, тогава „… паралелната власт и хармоничното взаимодействие на тези две власти, императора и патриарха, характеризират целия живот на православната империя и Църквата през византийската историческа действителност въпреки някои изключения и отклонения“.

От особено значение е фактът, че в Римската империя съществуват не само тези две паралелни власти, а именно императорът и патриархът, но и две паралелни йерархии, а именно държавната и църковната, които „… пронизват и поддържат византийското общество: първата, светската йерархия (народополитическа и военна), произлиза от императорската власт, а втората, духовната, завършва с патриарха“.

Авторката отбелязва нещо много характерно:

Съвсем схематично бихме могли да твърдим, че в паралелизма между държавния апарат и църковната организация патриархът съответства на императора, а архиепископите – на архонтите на автономните провинции, които се отнасят пряко към императора, митрополитите съответстват на стратезите на темите (на провинциалните администрации), докато епископите съответстват на турмарсите, а протосвещениците в енориите – на комитите на вандите.

Този паралелизъм подчертава двойната йерархия – светска и църковна, двата стълба на византийското общество. Ролята на патриарха по светските въпроси е консултативна, а тази на императора по богословските въпроси – на арбитър.

Също така друг момент, който се подчертава, е, че каквито са отношенията на императора в политическото управление на цялата империя, такива са и отношенията на Вселенския патриарх в духовното църковно управление на поместните църкви и дори на другите патриаршии. В края на краищата „Константинопол е не само Новият Рим, но и Новият Йерусалим, седалището на патриарха, чиято юрисдикция включва земите на първата световна християнска империя“.

Разбира се, позицията на Вселенския патриарх се засилила още повече в борбата за справяне с ересите, които са възниквали в Църквата. Както отбелязва авторката, арианството се е появило в Александрия, монофизитството се е появило отново на Изток и е било подкрепено от Александрия. Водеща роля в борбата с тези ереси играе Вселенската патриаршия, в чиято област са свикани вселенските събори. Следователно

… ролята на Константинополската църква при формулирането на догмата е била решаваща, което също е допринесло за издигането на Вселенския престол. Константинополската църква, с подкрепата на императора и държавата, се е борила срещу многобройните еретически движения и е останала вярна на духа и буквата на догмата, на правилната вяра, т. е. на православието, което методично, търпеливо и в продължение на векове е извайвала и развивала в лоното си.

Следователно от този анализ става ясно, от една страна, как се е формирала системата на църковната администрация, а, от друга – как се е изразявало и се е упражнявало на практика първенството на Константинополския патриарх, което е било не само първенство по чест, а и първенство в служението, в инициативата, координацията на другите църкви, но и в опазването на откровената истина. Това не е само първенство, което е функция на начина на управление на Църквата и което тя е поела от политическата администрация на Римската империя, а и първенство, свързано с борбата за запазване на православното учение и опита на Църквата.

Третият важен текст, в който се разглежда значимото присъствие на Вселенската патриаршия от падането на Константинопол под османска власт до наши дни, е на проф. Власиос Фидас, който отбелязва, че „… Вселенската патриаршия е автентичен изразител и надежден гарант на приемствеността на православното предание. Като Църква-майка тя упражнява своята роля на духовен надзор, предписана от свещените канони, над православните народи в нейната църковна юрисдикция“. Такъв е бил случаят най-вече по време на османското господство.

Добре известно е, че след като османците завладяват римската държава и Константинопол, Мохамед Завоевателят дава привилегии на православния милет и поверява подобни правомощия на Вселенския патриарх. Вселенският патриарх на Константинопол, намиращ се в седалището на Османската империя и в комуникация със султана, естествено е трябвало да предприема инициативи за правилното функциониране на всички православни църкви.

Важна е бележката на проф. Фидас по този въпрос:

Вселенската патриаршия остава в следвизантийския период основната институционална ос на административната организация на Православната църква, от една страна, защото е първият престол на Православната църква, а, от друга – защото притежава широка административна юрисдикция, която по времето на падането на Константинопол (1453 г.) се простира от Средиземно до Балтийско море и от Централна Европа до Волга.

Упадъкът на източните патриаршии (Александрия, Антиохия, Йерусалим) след 7 в. и голямата схизма на Източната и Западната църква (1054 г.) разширяват значението на мисията на Вселенската патриаршия за правилното функциониране и непрекъснато развитие на Православната църква.

Присъединяването на Сирия, Палестина и Египет към османската държава от султан Селим Първи (1512-1520) улеснява съгласуването на първенстващите патриаршии на Изтока с Вселенската патриаршия, която е официален представител на всички православни християни в османската държава.

Следователно по време на османското владичество Вселенският патриарх е носил в изключително критични моменти и при особено неблагоприятни условия основната отговорност за защитата на духовното единство на всички православни християни. Тази мисия е била последователно и непрекъснато подкрепяна от първенстващите патриаршии на Изтока и е била значително подсилена от възстановяването на единството на юрисдикцията на Вселенската патриаршия сред православните народи.

Наистина, патриарсите на Александрия, Антиохия и Йерусалим оказват впечатляваща подкрепа на многостранната мисия на Вселенския патриарх, а автономните автокефални архиепископии на Охрид, Печ и Търново, чрез които сръбските и българските православни християни проявяват своята църковна автономия, в крайна сметка са присъединени към юрисдикцията на Вселенската патриаршия.

Най-впечатляваща е предаността към Вселенската патриаршия както на могъщата Руска империя, така и на автономните княжества Влахия и Молдова, които в много отношения са подкрепяли нейната духовна мисия в смутните времена.

Така Православната църква се разпростира извън границите на османската държава, но не и извън границите на духовната мисия на Вселенската патриаршия.

Във Вселенската патриаршия, освен решаващото положение на патриарха, се развиват и други институции, като Синод на пребиваващите (Постоянен синод) (Ἐνδημοῦσα Σύνοδος), така наречения герондизъм, т. е. синод, съставен от митрополити, които се отличават с мъдрост, опит в нещата и сила на словото и които са имали митрополии в близост до Константинопол и по тази причина са пребивавали постоянно в Константинопол, както и функционирането на дванадесетчленен патриаршески синод „… с двугодишен мандат и ротационно участие на митрополитите, докато останалите общи дела на Патриаршията са били поверени на националния смесен съвет“.

Този текст показва и как се е определяла ролята на Вселенската патриаршия през вековете, но същевременно и нейния голям принос в трудни времена както за запазване на православната вяра, така и за запазване на единството на Православната църква.

И четвъртият текст е на Оливие Клеман, който, изучавайки първенството на Вселенския патриарх в рамките на целия начин на управление на Църквата и, разбира се, имайки предвид всичко предходно, прави следните важни наблюдения.

По-специално той отбелязва:

Първенството не е власт, но не е и обикновена чест. Общението с първия епископ и възможността да прибягваме към него не представляват, а потвърждават факта на принадлежност към Вселенската църква. Първият епископ има привилегиите на инициативата и председателството.

След отделянето на Римската църква от Православната църква Вселенската патриаршия придобива по-силни привилегии и сериозна отговорност да пази единството на цялата Православна църква. Тя не просто председателства един съюз от независими църкви, а е спойващото звено на единството на църквите.

И, разбира се, „… първенството принадлежи на Константинополската църква поради каноничните разпоредби и дългия исторически опит“. Вселенската патриаршия – когато се създава вакуум поради отсъствието на римския император, който свиква вселенските събори, – придобива тази власт. И в този дух тя се сблъска със сериозни проблеми, когато различни националности се опитаха да получат автокефалия. Вселенската патриаршия предприе съответните мерки и в крайна сметка призна автокефалията и подписа съответния томос.

По повод на една криза, възникнала през 17 в. в Руската патриаршия, Вселенската патриаршия реагира (Патриаршески и синодален томос от 1663 г.):

Тази привилегия е била прерогатив на папата, преди Църквата да бъде разделена от високомерие и злонамереност. Тъй като обаче Църквата оттук нататък е разделена, всички дела на църквите се поставят пред Константинополския престол, който решава, защото според правилата той има същото първенство като древния Рим.

Първенството на Константинополската църква не е само почетно първенство, а е център на единството на църквите и опазването на вярата; то е служение на инициатива, координиране и председателство; то е център на свидетелството, на вселенскостта и опазването на единството на Църквата; то е центърът, към който се обръща поместната църква, когато е в извънредно положение, и тогава Вселенската патриаршия поема инициативата за възстановяване на каноничността. В този смисъл се казва, че Църквата в Константинопол е майка на църквите.

Оливие Клеман отбелязва:

Първенството не е празна чест, нито пък е източно папство. Освен това материалната слабост на Константинопол, неговата бедност, осигурява неговата безкористност и парадоксално, увеличава неговия авторитет. Вселенският патриарх няма претенции да бъде „вселенски епископ“. Той не претендира за вероучителна непогрешимост, нито за пряка юрисдикция над всички вярващи. Той няма светска власт.

Неговото първенство, посреднически център за опазването на вярата и единството на всички, не е власт, а жертвено приношение на служението, по подобие на Онзи, който не дойде да Му служат, а да служи. Той е готов в контекста на братската съборност да се постави на разположение на сестрите-църкви, за да укрепи тяхното единство и да осъществи мисията на православието. Неговото служение е служение на инициатива, координиране и председателство, винаги със съгласието на сестрите-църкви.

Първенството, въпреки че е творческо отречение, което трябва винаги да се подновява и по някакъв начин винаги да бъде заслужено, принадлежи към структурите на Църквата; то е необходимо, за да се гарантира единството и универсалността на православието.

Първенството на Вселенската патриаршия въвежда сестрите-църкви във връзка помежду им, кара ги да си сътрудничат и да свидетелстват заедно, активира тяхната съвместна отговорност. След края на империята Вселенската патриаршия поема ролята на „канеща“ църква. След като първо се е консултирала със сестрите-църкви и е получила тяхното съгласие, тя може да ги представлява. И, накрая, към нея може да се обръщат общностите, намиращи се в извънредно и опасно положение.

Това служение е свързано с две условия: от една страна, запазване на принципа на съборността, а от друга – на принципа на ненамеса във вътрешните работи на другите църкви.

От тези четири текста на изтъкнати учени става ясно, че първенството на Вселенския патриарх, без да се пренебрегва съборността на Църквата, играе решаваща роля за единството на Църквата в нейната йерархична структура.

Превод: Златина Иванова

* За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 6 (193), 2024, с. 30-38 (бел. ред.).