Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Деветте вселенски събора. Писани проповеди

Четвъртък, 14 Септември 2017 Написана от Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

Metr Hierotheos BlahosНеделя, 2 юли – Първи вселенски събор

Тазгодишните кратки проповеди за неделите през летните месеци ще посветя на Вселенските събори на нашата Църква, и основно на догматичните въпроси, с които са се занимавали нашите св. отци. Православните християни трябва да познаваме своята православна вяра. Разбира се тези въпроси са много обширни и не биха могли да бъдат анализирани в няколко кратки евхаристийни проповеди, но ще подчертаем някои от най-важните места в решенията на Вселенските събори, които като православни трябва да познаваме. А интересуващите се биха могли да се задълбочат и да намерят повече информация.

Първият Вселенски събор е свикан в Никея, Витиния, в 325 г. от имп. Константин Велики. Председатели са Евстатий Антиохийски и Александър Александрийски, може би и Осий от Кордова [в Испания]. Догматичният въпрос, с който се занимава съборът, е ереста на Арий. Арий е бил презвитер на Църквата в Александрия и преди това е бил осъден от църковен събор в Александрия за еретичните си учения за божествеността на Христос. Тъй като обаче еретичните му възгледи се разпространили и в други църковни области на Римската империя Константин свиква Първия вселенски събор, за да реши създалия се проблем.

Основното твърдение на Арий е било, че е имало време, когато Синът на Бога не е съществувал. Той казвал: „ἦν ποτε ὅτε οὐκ ἦν” („някога не е бил”). Последицата от този възглед е, че Синът и Словото на Бога е бил създаден от Отца във времето (ἐν χρόνῳ), т. е. било е време, когато Синът на Бога не е бил и, следователно, между Отца и Сина има време. Следователно Синът няма същата същност с Отца, което означава, че е сътворен и не знае Отца. Следователно и Светият Дух е творение, създадено от Отца чрез Сина.

Арий изхожда от философските възгледи, и най-вече от принципа на Аристотел, че всяко нещо, което произлиза, по природа е необходимост. Тъй като Синът е роден от природата на Отца, Той е по необходимост Син на Бога, и затова Арий говори, че Той е създаден от волята на Отца. Това означава, че Логосът не е Бог, а творение, и то първото от всичко сътворено. Друго основно твърдение на Арий е било, че Синът е по-нисша божественост, която създава хората, но е различна от същността на по-висшия Отец.

Тези еретични възгледи пораждат голям смут в Църквата, тъй като от пророците на Стария Завет, видели безплътното Слово, и от апостолите на Новия Завет – видели Христовата божественост, Светлината на Бога, като учениците на Тавор, но и при други събития, най-вече Петдесетница, вярващите знаят, че Христос е истински Бог, роден от Отца преди вековете: Светлина, идваща от Светлината, имаща същата същност с Отца; че Той знае Отца и Го явява на хората. Тази вяра на пророците и апостолите, заедно с опита, който сами имат, отците от Първия вселенски събор изповядат, като създават първите членове на Символа на вярата, изповядван и провъзгласяван и до днес.

По-конкретно в Символа на вярата пише, че ние вярваме в един Бог, Отец, творец на всичко видимо и невидимо, така щото да се изключи възгледа, че, както са вярвали философите гностици, е бил създаден и някакъв по-нисш Бог. След това се изповядва божествеността на Христос, роден преди всички векове от Отца без между Отца и Сина да е имало време. Също, че Христос е Светлина както Отец, че е единосъщен с Отца, че Божият Син се въчовечи за нашето спасение. В този пръв Символ на вярата пише още, че вярваме и в Светия Дух, а накрая тези, които учат различно от тези неща се предават на анатема.

Разбира се, този Символ ще бъде завършен от Втория вселенски събор, за което ще говорим следващата неделя, но важното е, че ние, православните, вярваме напълно в божествеността на Христос, в което ни уверяват виделите Неговата слава и Неговата божественост като Светлина. Това са пророците, апостолите и отците през вековете.

Арий и останалите еретици говорят за тези въпроси, използвайки философията, фантазията и разсъждението, докато за разлика от тях боговидците пророци, апостоли и отци формулират опита, който са имали, и изповядват, че Христос е Светлина, че се роди преди всички векове от Светлината и е истински Бог. На Него се покланяме, Него обичаме и пазим Неговите заповеди, за да стигнем до Светлината.

Неделя, 9 юли – Втори вселенски събор

След Първия вселенски събор се случват много църковни събития и в Църквата се разразява голям смут. Най-вече защото в Символа на вярата, съставен от Първия вселенски събор, е включен изразът единосъщен с Отца (ὁμοούσιος τῷ Πατρί). Думата единосъщен е била ползвана от еретиците, които пък я възприемат от философията, където тя има различни значения. Отците обаче я използват в православен смисъл – че Логосът има същата същност с Отца.

И така, след Първия вселенски събор християните се разделят на различни групи: омоусиани (единосъщници), подкрепящи Символа от Никея с термина единосъщен, и омиоусиани (подобосъщници), които твърдели, че Синът няма същата същност с Отца, а подобна Нему същност. Има още и неподобосъщници (ἀνομοίους), които смятали, че Синът има неподобна на Отца същност, и другосъщници (ἑτερούσιους) – казващи, че Синът има различна от Отца същност. Появяват се и други еретици, учещи, че Светият Дух не е Бог, а творение – наричали ги духоборци (πνευματομάχοι). Това е причината да бъде свикан Вторият вселенски събор, през 381 г. в Константинопол.

Изучавайки събитията между Първия и Втория вселенски събор, т. е. 56-те години между 325 и 381 г., виждаме, че в този период са свикани около тридесет епископски събора, много от които съставят различни символически текстове. Това означава, че в Църквата е имало голямо вълнение и активен богословски диалог относно термините, които са се използвали.

Днес в богословието и богослужението за Светата Троица се е наложил изразът три ипостаси и една същност, т. е. същността сочи към общото в Трите Лица на Светата Троица, докато ипостаста означава всяко от Тях. През този период се раждат различни ереси, защото дотогава, както проличава на Първия вселенски събор, думата същност е отъждествявана с ипостас, което създава проблеми в богословието за Троичния Бог. Защото след като същността е тъждествена с ипостаста, това означава, че Бог е един – Отец, докато Синът и Светият Дух не са ипостаси или различни Лица, а са енергии на Бога или начини за проявата на единия Бог. С други думи Бог променя лицата Си и веднъж се явява като Отец, друг път като Син, а трети път – като Светия Дух.

Тогава св. Василий Велики и св. Григорий Богослов провеждат разграничението между същност и ипостас – разграничение, което се използва и днес в богослужението и богословието ни. Те казват, че три са Лицата на Светата Троица – Отец, Син и Свети Дух – и Те имат една същност. Значи същността е общото в Лицата на Светата Троица, а ипостаста е на всекиго (καθ’ ἕκαστον), частичното (τό ἐπί μέρους), личното (τό ἴδιον). Това разграничение между същност и ипостас възприема и св. Атанасий Велики и така богословските проблеми се улесняват.

И така в 381 г. в Константинопол имп. Теодосий Велики свиква Втория вселенски събор, който е бил председателстван от Мелетий Антиохийски, а след смъртта му – от Константинополския архиепископ Григорий Богослов. След неговото оттегляне пък – от Нектарий Константинополски. Този събор осъжда еретиците, които не са приемали решенията на Първия вселенски събор, и междувременно появилите се: духоборците, Евномий, Аполинарий и др. Съборът формулира отново или на някои места променя Символа на вярата от Първия вселенски събор, като добавя и останалите членове към Символа на вярата, отнасящи се до Светия Дух, едната, света, католична и апостолска Църква, Кръщението, възкресението на мъртвите и вечния живот.

Това е Символът на вярата, който изповядваме на божествената Литургия и всяко последование, и който включва основните въпроси на нашата вяра. Нарича се Никео-Константинополски, защото това са решения на два събора – Първия и Втория.

Важното, което трябва да подчертаем тук е, че на този събор ясно проличава разликата между философското богословие и опитното богословие. Еретиците са били повлияни от философията на Платон и Аристотел и по пътя на логиката опитвали да разберат как Бог е едновременно Един и Трима, докато за разлика от тях отците на Църквата богословстват на основата на откровението на Христос, както и на опита на пророците и апостолите, и от своя собствен. Затова и в своите трудове отците постоянно използват цитати от Откровението и явяването на Сина и Логоса на Бога – безплътно на пророците и в плът на апостолите. И ги тълкуват въз основа на своя опит. Важни са явяванията на Троичния Бог в р. Йордан и на планината Тавор, както и други събития от земния живот на Христос.

Ние трябва да пазим чист Символа на вярата си, да го четем и да го изслушваме с уважение и изправени, да го знаем наизуст и често да го повтаряме, защото той е плод на Светия Дух, Който е просветил отците на първите два вселенски събора, за да го съставят като основа на нашето спасение.

Неделя, 16 юли – Трети вселенски събор

След като първите два Вселенски събора били свикани и те съставили Символа на вярата, нормалното би било проблемите да приключат, но философстващи богослови повдигат други богословски въпроси, което налага да бъде свикан Третият вселенски събор. Този събор е проведен в Ефес през 431 г., по решение на имп. Теодосий Малки, а негов председател е св. Кирил Александрийски.

Този събор се занимава с ереста на Несторий, патриарх на Константинопол, който е смятал, че Пречистата Дева не трябва да бъде наричана Богородица, а Христородица. Причината е била, че според него изразът „Богородица”, както и „Божия майка” имат идолопоклоннически произход. Той например казвал, че Дева Мария е родила човека Христос, а Бог само произлязъл (προῆλθε), дошъл (παρῆλθε) или преминал (διῆλθε) през нея, но не е бил роден от нея. Несторий е казвал още, че да бъде Пречистата наричана Богородица е грешка, защото тя не е богиня, родила Бога.

Това еретично мнение за св. Богородица се е дължало на неговия еретичен възглед за Христос. Несторий, следващ предходни еретици, не е бил в състояние да приеме, че Христос е и Бог, и човек – едното и другото. Смятал е, че единението на двете природи-ипостаси е „относително”, а не реално, както две дъски са съединени помежду си и се разделят, или както се случва с двама съпрузи или приятели. Така той е смятал, че един е Синът на Бога, а друг на Девата. Нещо, което има сериозни христологични последици, защото така Христос става просто един богоòбразен човек, каквито са били пророците, но не и Бог. Така Той се оказва човек, смесен с Бога и съ-прославян с Бога Слово, и т. н.

Св. Кирил Александрийски разпознава еретичното отклонение от открилата се истина, осъзнава ужасните последици от тези възгледи и реагира силно, определяйки ги като еретични. Третият вселенски събор осъжда тези възгледи като ерес, както и самия Константинополски патриарх Несторий, който отказва да присъства на събора, макар да е бил призован три пъти.

Две години по-късно, в 433 г., православното учение е съгласувано между св. Кирил Александрийски и Йоан Антиохийски. Става дума за т. нар. Определение на помирението (Ἔκθεση τῶν Διαλλαγῶν), в което се е давало определение за догматичното решение на въпроса, така че да се постигне съгласие между двамата. С Помирението двамата изповядват, че нашият един Господ Иисус Христос, единороден Син на Бога, е съвършен Бог и съвършен човек; роден от Отца преди всички векове по божество и в края на дните от Дева Мария – за спасението ни – по човечество; Той е единосъщен на Отца по божество и единосъщен на нас по човечество. Изповядваме един Христос, един Син и Господ, в Когото е станало единение на две природи, и в смисъла на неслитното единение изповядваме светата Дева и Богородица.

Важното е, че с това решение се гарантира изповядването на Богочовека Христос и Пресветата Богородица, която не е родила обикновен човек, а Бога Слово, и Христос продължава да бъде Богочовек, Който спасява човека. Това го казват отците, защото стъпват върху откровението на Христос, както е описано в светите Евангелия, но и на опита на пророците и апостолите. Няколко пъти учениците на Христос са удостоени да видят славата на божеството на Христос, която е излизала от тялото Му – виждат Го възкръснал и възнасящ се на небето; първомъченикът Стефан вижда славата на Бога и „Иисус да седи отдясно на Бога”, вижда Христос в славата на божеството Му; апостол Павел вижда Христос в Светлината, която е по-силна от тварната светлина на слънцето и опитно познава тази истина.

Всичко това е било формулирано в решенията на Третия вселенски събор и в т. нар. Помирение между св. Кирил Александрийски и Йоан Антиохийски. Това е вярата на Православната църква. Това се проявява в догмата, но най-вече в опита на славата на божеството на Христос. Оттогава все повече започва да се развива и учението на Църквата за Пресвета Богородица. Църквата формулира православно онова, което живее. Определя и Богородичните празници. Тази истина е слава на Църквата и наше спасение.

Неделя, 23 юли – Четвърти вселенски събор

Видяхме, че Третият вселенски събор осъжда ереста на Константинополския патр. Несторий и определя вярата за Богочовека Иисус Христос и Пресвета Богородица, след споразумение, т. нар. Помирение, прието в 433 г. между св. Кирил Александрийски и св. Йоан Антиохийски. След смъртта на двамата патриарси обаче (Кирил на Александрия и Йоан на Антиохия) техни фанатични ученици повдигат отново този проблем, като смятат, че двамата са направили компромис с възгледите, които поддържали по-рано, и това създава нови проблеми в Църквата.

Става дума за Евтихий, Диоскор и други богослови от Антиохия. Евтихий е учел, че нашият Господ Иисус Христос има две природи до единението, но изповядвал една природа след единението. С други думи казва, че след съединяването на двете природи в Христос човешката е погълната от божествената. Проблемът се появява отново, тъй като продължава объркването на понятията природа и лице и се смята, че едно лице се свързва с една природа.

Тогава имп. Маркиан и Пулхерия свикват Четвъртия вселенски събор в Халкидон, в 451 г., под председателство на Константинополския патр. Анатолий и с представители на Римския папа Лъв. Този събор приема решението на Третия вселенски събор и, като следва предишните отци, „ἑπόμενοι τοῖς ἁγίοις Πατράσιν”, както пише, решава, че ние изповядваме, че едно е лицето и една е ипостаста на Логоса, „познавано в две природи, които не се смесват, не се променят, не се делят и не се разделят” (ἐν δύο φύσεσιν ἀσυγχύτως, ἀτρέπτως, ἀδιαιρέτως, ἀχωρίστως γνωριζομένη), и тази разлика между природите никога не изчезва поради единението им, но се запазва идентичността на всяка природа за единството им в едното лице-ипостас на Логоса.

Този въпрос може да изглежда философски, който няма връзка с богословието на Църквата, но това не е вярно поради следните причини.

При изучаване на Св. Писание, Стария и Новия Завет, особено на Откровението на Христос пред апостолите, отците на Църквата познават, че Христос е истински Бог, въчовечил се, за да победи смъртта, греха и дявола. При р. Йордан се открива Светата Троица. На Тавор лицето на Христос заблестява като слънце, а дрехите Му стават бели като светлината. Също така светъл облак покрива учениците и се чува гласът на Отца. Тази Светлина не е била сътворена, а Божия, нетварна, била е Светлина на божеството. Христос има човешка природа (душа и тяло), но отвътре излиза блясъкът на божеството. Тази Светлина няма друга природа, а божествена, съединена с човешката природа в Него. Така се явява божествеността на Христос, без да се отмени човешката природа. Това кара отците да кажат, че двете природи, божествена и човешка, действат в ипостаста-лице на Логоса, „без да се смесват, без да се променят, не отделно и без да се разделят”.

Много отци на Църквата са имали този опит, както виждаме без съмнение при св. Василий Велики и св. Григорий Богослов, както и при много други по-късни отци като св. Симеон Нови Богослов, св. Григорий Паламà и др. За това всички отци имат един и същ опит и вяра с пророците и с апостолите. Те, също, не формулират това твърдение философствайки логично за Христос, защото тази тайна не може да бъде разбрана по логичен път, нито са имали за цел да развият някаква философия, а го направили за да отговорят на философстващите еретици от своето време. Еретиците са се опитвали да разберат тайната чрез определенията на философията, докато отците използват някои определения като същност, природа, лице и ипостас, за да им отговорят и оборят техния философски начин на мислене.

Това ще рече, че догматът, както казва св. Григорий Паламà, е безплътно явяване-откровение на Логоса на Бога към пророците в Стария Завет, и с плът към апостолите в Новия Завет. И обратно, определенията (οἱ ὅροι) са думи, които отците са използвали, за да запазят догмата, откровението на Сина и Логоса Божи. Затова определенията (οἱ ὅροι) показват границите (τά ὅρια) между истината и лъжата.

Църквата създава тропари с решенията на Четвъртия вселенски събор, както и на другите вселенски събори, които ние пеем. Те стават молитва, когато се свържат тясно с догмата – определенията на Вселенските събори с богослужението на Църквата. Нещо, което показва и голямата стойност на богослужението, в което изповядваме и живеем Богочовека Христос.

Неделя, 30 юли – Пети вселенски събор

В предишната проповед видяхме как Църквата, чрез светите отци, боговдъхновено разсъждава по въпроси, повдигнати от богослови-еретици, ползвайки същите понятия като тях – същност, природа, ипостас, лице, но им придава православно съдържание.

Църквата вярва, че Христос е съвършен Бог и съвършен човек, имащ две природи – божествена и човешка, обединени в едното Му Лице неслитно, неразделно, неизменно и неразлъчно. Когато всяка природа действа в лицето на Логоса, тя прави това в общение с другата, без да става промяна, смесване, разделяне между двете. Това е велика тайна.

Същото виждаме в Евангелията. Когато научил за смъртта на приятеля Си Лазар, Христос заплакал, т. е. плачела е човешката природа, без да се отделя от божествената. И когато възкресява Лазар, Той го възкресява с божествената Си природа, без тя да се разделя от човешката. Двете природи действат заедно в Христос. Христос е Богочовек.

За да изкаже по-ясно това св. Йоан Дамаскин използва два примера: 1) с въглена, който гори, но в него има огън; не въгленът се помества в огъня, а огънят във въглена, и 2) с ножа, който, сложен в огъня, се нажежава; нажеженият нож сече като нож и гори като нажежен, но това става с един и същ нажежен предмет.

На двата вселенски събора, Третия и Четвъртия, отците на Църквата формулират истината за двете природа и едното лице на Христос. Има обаче епископи и християни-богослови, които не приемат тези решения и продължават да тълкуват написаното от св. Кирил Александрийски превратно, като не приемат израза, изработен на този събор – ἐν δυσί φύσεσιν. Те вярват, че природа означава ипостас и смятат, че по този начин се проповядва несториевата ерес. Така в 553 г. в Константинопол имп. Юстиниан свиква Петия вселенски събор, за да изясни тези богословски проблеми и да отговори на онези опасения от формулировките на предишните вселенски събори, изразявани от християните в границите на Римската империя.

Петият вселенски събор осъжда т. нар. „три глави”, т. е. текстовете на трима еретици, съдържащи неверни и еретични мнения. И по-конкертно: неправославното учение на Теодор Мопсуестийски и Теодорит Кирски, който в текстовете си се обръща против св. Кирил и Третия вселенски събор, подкрепяйки Несторий, както и едно писмо на Ива Едески, което той е изпратил на Марис и което също съдържа еретични мнения.

Сетне Петият вселенски събор изразява по по-точен начин православното учение за личността на Христос, формулирано от Третия и Четвъртия вселенски събор, и наистина, когато четем 14-те анатеми на този събор, разбираме колко сериозна работа е провел той.

В Църквата са били създадени и много проблеми от „оригенистите” – християни, използващи възгледи на Ориген, които този учител е формулирал преди изобщо да се свика Първият вселенски събор. Затова Петият вселенски събор осъжда тези учения на Ориген, осъдени по-рано и забравени в изминалия период. Става дума за неправилни учения за предсъществуване на душите, въстановяването на всичко (ἀποκατάσταση τῶν πάντων) и други негови мнения.

Така разбираме какви големи усилия са положили св. отци, колко са се стараели да съхранят разкритата ни истина, че Троичният Бог е Отец, Син и Свети Дух – Троица единосъщна и неразделна; че Христос е истински Бог и истински човек, единосъщен с Отца по божество и единосъщен нам по човечество; че Той е Спасител на човеците.

Тази непостижима за човешката логика тайна живеем в божествената Литургия, в която възпяваме Троичния Бог, възхваляваме въчовечаването на Сина и Слово Божие, след подходяща подготовка се причастяваме с обòженото Тяло на Христос (κοινωνοῦμε τοῦ τεθεωμένου Σώματος τοῦ Χριστοῦ), изповядваме, че „видяхме истинската светлина, приехме небесния Дух, намерихме истинската вяра, покланяме се на неразделната Троица, която ни спаси”. Такава е вярата ни, така изповядваме, това е нашата Църква и нашият живот.

Неделя, 6 август – Шести вселенски събор

Четейки историята на Църквата, ние установяваме, че съществуват живи духовни организми – нейни членове, като великите отци, преживели тайната на обòжението, а това означава, че са участвали в различни степени в нетварната, просветляваща и обòжваща енергия на Бога. Едновременно с тях има и други богослови, опитвали се да богословстват по философски начин, което е създавало проблеми в Църквата.

Също така установяваме, че за съжаление по различни начини в Църквата влизала и политиката, и затова някои императори се опитвали да съчетаят нещата, да намерят начин, с помощта на няколко фрази да обединят православните и еретиците. Случвало се е това, което бихме могли да наречем църковна и богословска дипломация.

След Петия вселенски събор, осъдил монофизството, т. е. християните, които не са приемали решенията на Третия и Четвъртия вселенски събор и са образували свои общности, императорите на Римската империя пожелават да намерят начин за компромис, така че да се обединят всички християни, за да се даде отпор на арабското нашествие. Императорите вярвали, че ако монофизитите в Египет и Сирия се помирят с православните, те ще защитават империята срещу мюсюлманите араби, вместо да предадат без бой тези земи поради различието си във вярата с православните.

Отначало имп. Ираклий пожелава да съчетае нещата и се съветва с патриарха на Константинопол Сергий, смятащ, че в Христос има две природи, съединени „неслитно, неизменяемо, неразделно, наразлъчно” в едно лице, каквото е решението на Четвъртия вселенски събор, но прибавя към това, че Христос има една воля и енергия. Тогава, в 638 г. Ираклий издава наредба, наречена Изложение, в която налага това учение – че Христос е имал една енергия и една воля, и заедно с това забранява всяко обсъждане на този въпрос.

Патриархът на Йерусалим обаче, св. Софроний, реагира на това еретично учение, а след него и св. Максим Изповедник. Православното учение по този въпрос е, че всяка природа има и своята енергия и воля, и затова не може да се твърди за две природи в Христос, а за една воля. Това би означавало, че волята е изява не на природата, а на ипостаста-личност. Църквата говори за природна, а не за ипостасна воля. Разбира се, волята се изразява чрез лицата, но тя е природна, а не ипостасна.

Имп. Констанс пожелава да спре тези протести и издава друга заповед, през 648 г., която нарича Типос и в която забранява да се обсъжда дали Христос има една или две воли и така по някакъв начин анулира Изложението на Ираклий, в което се е налагало учението за една воля на Христос и се е забранявало обсъждането на това твърдение. Богословският проблем обаче не може да бъде ограничен с дипломация и мълчаливо заобикаляне, и затова е свикан Шестият вселенски събор от имп. Константин Погонат, в Константинопол, през 680-681 г. – председателстван от Константинополския патриарх Георгий, а присъстващи са били и представители на Римския папа. Този събор осъжда моноенергизма, т. е. учението, че в Христос има само една енергия (ἐνέργεια), както и монотелитството – че в Христос има само една воля (θέληση). Според православното учение в Христос има две енергии и две воли, както в него има две природи, съединени в Неговото Лице, и тези две енергии и воли също са божествена и човешка – те не се конфронтират помежду си, тъй като действат в една личност, но човешката воля следва и се подчинява на божествената и всесилна воля.

Това учение е следствие от опита на апостолите и отците, знаещи, че Христос е Богочовек, с две природи и, следователно, с две енергии и две воли. Неговата човешка енергия е тварна, тъй като човешката природа е тварна, а божествената Му енергия е нетварна, тъй като божествената природа е нетварна. В Христос тварното и нетварното се съединяват, но Лицето Му е едно. По-късно св. Григорий Паламà ще анализира още по-дълбоко този въпрос, заедно с другите отци исихасти, изповядващи от личен опит, че хората участват в нетварната енергия на Бога, а не в Неговата природа.

От този факт става ясно, че богословските теми са плод на духовен опит и не могат да бъдат обхванати със средствата на дипломацията и политиката. Отци на Църквата като св. Максим Изповедник са се борили до кръв, лежали са в затвори и са търпели мъчения, само и само да не допуснат в Църквата и в православното богословие да действат средствата на дипломацията. Ние им дължим много и сме им благодарни за учението, трудовете и жертвите. Богословските проблеми трябва да се обсъждат от опитни отци и богослови и решенията им не могат да бъдат налагани със закони, както не могат и да се подминават с мълчание.

Неделя, 13 август – Седми вселенски събор

Някога ап. Павел казал на презвитерите на Църквата в Ефес, че знае добре, че след заминаването му сред тях ще се вмъкнат жестоки вълци, които няма да щадят стадото. Така и от членовете на Църквата ще излязат хора, които ще говорят изопачено, за да разпръснат учениците и да ги увлекат след себе си. Това проличава през всички векове в църковния живот, тъй като постоянно се явяват различни еретици, провъзгласяващи антиправослани учения и създаващи проблеми в Христовата Църква. Дяволът винаги воюва с Църквата, мрази личността на Христос и иска да промени учението Му. Тъкмо през тази перспектива гледаме на ересите.

Вярно е, че еретиците са използвали философията и логическите си заключения в богословските теми, но проблемът е, че те не са имали чисто сърце, в което действа Бог, съгласно с блаженството на Христос: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога”. В нечистото сърце действат демони. И така, в крайна сметка ереста е демонично действие.

През 8 в. се появява друга ерес – т. нар. иконоборчество, което се обявява против изографисването на св. икони. Христиияните изписвали иконите на Христос, Пресвета Дева и светците и ги целували, търсейки благодат от Христос. Несториани, павликяни и монофизити обаче са отхвърляли почитането на св. икони, защото са имали проблем с човешката природа на Христос – всеки по свои причини.

В 726 и 730 г. имп. Лъв III Исавър издава две заповеди срещу св. икони и забранява поклонението пред тях. Същото по-късно прави и Константин Копроним. Срещу тези решения се опълчват православните отци, защото от опит са знаели голямата сила на изографисването на Христос, Богородица и светците, знаели са ценността на иконите.

През 787 г. в Константинопол е свикан Седмият вселенски събор, по решението на имп. Ирина Атинянката и синът ѝ Константин, а председател е Константинополският патр. Тарасий. Този събор анулира иконоборческия събор от 754 г., при Константин Копроним, анатемосва еретиците-иконоборци и утвърждава православното учение за иконите.

Този Вселенски събор се основава на учението на св. Василий Велики, на Герман – патриарх Константинополски и най-вече на св. Йоан Дамаскин. Според православното учение, едно е истинското поклонение, служение (λατρεία) и то се отдава само на Бога, на божествената природа, а не на иконите и на светците, а съвсем друго е уважителното поклонение пред св. икони. И това уважително поклонение се издига към първообраза. Това означава, че когато целуваме светите икони, ние не се покланяме на материята, от която са изготвени, а на ипостаста на изобразения – на този, който е на иконата.

Православната икона учи на тайната на въчовечаването на Сина и Словото Божие, а отричането на уважителното поклонение пред иконата на Христос, в действителност е отричане на въчовечаването Му. Светците се изобразяват на икони и се почитат, тъй като са членове на Христовото тяло и имат в себе си благодатта на Бога. Самите икони функционират като носители на божествената благодат по начина, по който човешката природа на Христос действа с божествената природа на Логоса. Затова и чудотворят. Накратко казано, богословието на свещените икони в действителност е богословие за въчовечаването на Христос, както изповядват вселенските събори и светците – като членове на прославеното Му Тяло.

Друго важно нещо на този събор е, че на него се говори, че Христос е жених на св. Църква. Че Той е заедно с учениците Си във всички векове, дарувайки им светлината на Своята милост и спасявайки ги от мрака на идолослужението. Увлечени от измамника-враг обаче еретиците са се отделили от този дар и от Преданието на Църквата. Тези и много други неща показват разликата между св. отци и еретиците. Затова на събора са предадени на анатема всички еретици поименно – от Арий до тогавашните еретици, и е провъзгласено православното учение за почитането на светите икони.

В актовете на събора четем: „С радост ние приемаме Господните, апостолските и пророческите гласове, чрез които се научихме да почитаме и величаем”. Този израз показва каква голяма разлика има между опитните богослови, каквито са отците на Църквата, и философстващите богослови, които, поради неочистеното си сърце, биват движени от лукави духове. Опитните богослови, като пророците, апостолите и отците, познават от опит, че когато някой стигне до съзерцание на славата Божия в ипостаста на Словото, той вижда божествената Светлина, надразумна и надчувствена, и там няма място за разсъждения, фантазия и заблуда. След този опит на откровението те могат да изпишат на икона Христос, Богородица и светците, но ясно разбират, че едно са нетварните слова, т. е. опита на откровението, и други са тварните изображения, които насочват към тази нетварна слава, без обаче да могат да я изразят напълно.

Богословите на опита знаят също, че тези, които приемат и се покланят на светите икони, получават благодат от Бога, аналогично на духовното си състояние, и така в тях се разгаря огън, желание да видят нетварната слава на Бога. Тъкмо в тази перспектива ние приемаме Честния Кръст, светите икони на Христос, на Богородица и светците, св. мощи, благословените свещени предмети, и прославяме Христос, Който стана човек, обòжи човешката природа и ни направи членове на Църквата, членове на Своето славно Тяло.

Неделя, 20 август – Осми вселенски събор

Осмото столетие е било трудно за държавата и Църквата, тъй като, от една страна, западната част на Римската империя започва да се отделя от източната, а от друга – да се открива и промяната в западното християнство. Това проличава на Осмия вселенски събор, заседавал 879-880 г. в Константинопол, свикан от имп. Василий Македонец. Председател на събора е св. Фотий Велики, присъстват представители на православния Римски папа Йоан VIII.

Този събор е много важен, тъй като е последният общ за Източната православна църква и православната Западна църква събор, т. е. на Новия и Стария Рим. След него западните християни се отдалечават от Православната църква.

Характерно за събора е, че той е определен като Осми вселенски в енцикликата на Източните патриарси от 1848 г., а същият събор утвърждава и Седмия вселенски събор.

Осмият Вселенски събор се занимава с различни църковни проблеми и разкрива разликата между еклисиологията на Източната православна църква и православната тогава Западна църква, както и други сериозни богословски въпроси.

Разгледани са били следните въпроси: за първенството на папата; за служенията в Църквата и връзката помежду им; различни обичаи; хиротонията на лаик за епископ и най-вече богословският проблем за filioque – добавката, която франките прибавят към Символа на вярата, а именно, че Светият Дух изхожда от Отца и от Сина – ерес, срещу която тогава реагира и Старият Рим. Разбира се, този събор осъжда и отлъчва онези, които прибавят към Символа на вярата filioque, но всъщност осъжда и онези, които въобще добавят или отнемат думи от Символа на вярата, имайки предвид франките, без да ги назове от страх пред тяхното варварство.

Важна фигура на събора е Фотий Велики, чийто проницателен ум разбира опасността, произтичаща от франките, завзели северна и централна Европа и искащи да се разпрострат и на Изток. Той разпознава и ереста, че Светият Дух изхожда от Отца и от Сина, т. нар. filioque. Тази тема той развива в своето послание До архиепископските тронове на Изток, където характеризира ереста като „безбожно мнение”, „нечестие”, „онези епископи на мрака” („които сами себе си наричат епископи”). Ще рече, че тези западни епископи са се самоопределяли като епископи, тъй като франките поставяли епископи без хиротония, и именно те наложили ереста на filioque в Символа на вярата. За франките, които разпространявали тази ерес, в своето писмо той пише: „Осъждаме тези измамници и богоборци със съборен и божествен глас”.

След Осмия вселенски събор западната част на Римската империя много бързо се движи към разрив, най-вече по политически причини – чак до 1009 г., когато filioque е включено официално в Символа на вярата от Римския папа. Тогава общението между Стария и Новия Рим прекъсва. Старият Рим се отдалечава от Православната църква, а с течение на времето възприема и други ереси.

По-късно, през 16 в., заради крайностите на папата, от него се отдалечават и цели групи християни, образували т. нар. протестантски свят, а днес на Запад има и много други християнски разделения. Така е бил оправдан св. Фотий Велики, който наистина прави големи опити да запази единството на Църквата и се бори срещу първенството на папата и включването на filioque в Символа. Ясно е, че в 9 век той е най-голямата фигура. Той притежава проницателност и интелигентност, богословска подготовка и православна еклисиология, но и голяма прозорливост. Той е велик отец на Църквата.

Накрая Западът се отдалечава от Православния изток и развива схоластиката – богословие, освободено от отците на Църквата и опряло се на древната гръцка философия, на Платон, Аристотел и неоплатонизма. На свой ред това богословие предизвиква други протести в западния свят и множество философски, богословски и социални течения, които продължават да съществуват и днес. Затова ние трябва не само да почитаме Фотий Велики като светец и велик отец, но и да уважаваме учението и делото му.

Неделя, 27 август – Девети вселенски събор

Когато говорим за Девети вселенски събор, имаме предвид Великия събор от 1351 г., в който участва св. Григорий Паламà и който утвърждава православното учение за общуването с нетварната енергия на Бога и светия исихазъм.

Този събор е свикан от Йоан Кантакузин, а председател е Константинополският патриарх Калист – ученик на исихаста св. Григорий Синаит. На него присъстват много исихасти отци. В актовете на събора са включени и решенията на съборите от 1341 и от 1347 г., осъдили Варлаам и Акиндин, и така неговите решения са във всяко отношение православни.

Този събор е вселенски първо защото притежава всички канонични предпоставки за един вселенски събор, второ – защото въпросът, с който се занимава, че енергията на Бога е нетварна, е продължение на Шестия вселенски събор, споменат в актовете му, и трето, защото неговите решения са включени в „Синодика на православието”, заедно с решенията на Седмия вселенски събор, а както знаем, „Синодикът на православието” се чете на Неделя православна. След като Църквата е определила св. Григорий Паламà да се чества през втората седмица на Поста, след Неделя на православието, това е свидетелство, че тя го смята за велик богослов, чието богословие е утвърдено съборно в 1351 г., както и на предходните събори (1341 и 1347 г.).

В най-общи линии, разискванията между св. Григорий Паламà и философстващите антиисихаски богослови откриват някои истини, които са общо достояние на св. отци на Църквата, на самата Църква. Ще споменем някои от тези истини.

Първата истина е, че Бог притежава същност и енергия. Всяка същност се явява чрез своята енергия, която произлиза от същността. Същността на Бога е нетварна и енергията Му е нетварна. Трите Лица на Светата Троица участват в същността на Бога, ние участваме в Божиите енергии. Бог изпраща енергията Си в творението така, както и слънцето праща енергията си в света. Нетварната енергия на Бога получава различни имена, според резултатите, които създава – нарича се смислотворяща, животворяща, даваща мъдрост, а също и очистваща, просвещаваща, обòжваща енергия. Цялото творение участва аналогично в енергията на Бога.

Втората истина е, че онези, които притежават чисто сърце, могат да видят Бога като Светлина. Една е чувствената светлина, която всеки вижда чрез сетивата си, а друга е Светлината на Бога, която е над всяко чувство и която чистият ум вижда с чувство, защото и тялото участва в този свръхразумен и свръхчувствен опит. Светлината, която са видели учениците на Тавор, е Светлина на божеството и е над логичното знание на философите.

Третата истина е, че необходима предпоставка, за да види някой Светлината на Бога, т. е. да участва в Неговата енергия, а не в същността Му, е очистването на сърцето, умната сърдечна молитва, участието на тялото в аскетичния живот чрез пост, аскеза и любов и чрез пазене на Христовете заповеди.

Цялото аскетично усилие, в което Бог действа, а човекът съучаства, се нарича свят исихазъм. То е преживяно от пророците, апостолите и отците, това е учил Христос.

Четвъртата истина е, че Църквата, – осъждайки възгледите на Варлаам и неговите единомишленици, – всъщност осъжда западното богословие и по-точно схоластиката, която твърди, че философите са над пророците, защото са постигнали философските си идеи по пътя на логиката, а пророците са виждали външни проблясъци, които били тварни и демонични. Тези възгледи на антиисихастите идват основно от философията на Платон, т. е. били са повлияни от древногръцката философия. Това се смята за ерес, защото пророците са виждали безплътния Логос, а апостолите – въплътения Логос, и затова са били по-високо от философите.

И накрая, богословието, което е развито от св. Григорий Паламà, е богословие на Православната църква. Св. исихазъм, като очистване на сърцето и просвещение на ума, който води до обòжение, е сърцевина на православното богословие. То е предпоставка за богословстването на всички свети отци и основа на всички вселенски събори.

Това показва, че на Вселенските събори св. отци са богословствали, че Христос е истински Бог, че в Него има две природи – божествена и човешка, действащи неслитно, неразделно и неразлъчно в Неговата ипостас; че в Христос има две воли – божествена и човешка, като човешката воля следва божествената. Чрез исихазма, който е основата на православната методология, светците са стигнали до теорията-съзерцание на Христос, видели са Христос и след това са описали този свой боговдъхновен опит.

Следователно цялото богословие на Църквата е плод на опита, плод на виждането на Христос в Светлината, а не е логично знание, плод на философско познание.

Ние обичаме св. Григорий Паламà, тъй като той, със своя богосъзерцаващ опит и с боговдъхновените си борби е разкрил основата на православното богословие, изразил е опита на пророците, апостолите и отците, който е виждането на Словото в човешката Му природа. Тези неща не бива да остават теоретични, а да ги живеем в единението ни с Христос, Който е „пътят и истината и животът” (Иоан 14:6).

Превод: Златина Иванова

Ὁ Μητροπολίτης Ναυπάκτου καὶ Ἁγίου Βλασίου Ιεροθεος. „Οἱ ἐννέα (9) Οἰκουμενικὲς Σύνοδοι. Γραπτὰ Κηρύγματα” – Ἐκκλησιαστική Παρέμβαση, Ἰουλίου-Αὐγούστου 2017 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u34r4 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме