Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Понятието „автокефална църква“

Петък, 20 Септември 2019 Написана от Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

Metr Hierotheos BlahosВ предходна моя статия обещах, че ще разгледам понятието автокефална църква, което днес се тълкува превратно. Именно това ще направя в настоящия текст, където ще обобщя моите мисли, които съм споделял и преди.

Когато говорим за поместните църкви, ние ги наричаме автокефални – така те се наричат и в томосите, издадени от Вселенската патриаршия, която дава самоуправление на митрополии на патриаршията.

Смятам, че понятието автокефална църква трябва да бъде уточнено и разгледано в еклисиологичен план. Това е много важно, защото проблемът, възникнал с украинския въпрос, е симптом, но причината за болестта е в начина, по който днес някои поместни църкви разбират църковната автокефалия. Ще изясня това в следващите редове.

1. Христос е главата (κεφαλή) на Църквата

Първо трябва да подчертаем, че глава на Църквата, имам предвид Православната църква, е Христос. Това пише по категоричен начин св. ап. Павел: „и покори всичко под нозете Му и Го постави над всичко Глава на църквата, която е Негово тяло, пълнота на Този, Който изпълва всичко във всичко“ (Еф. 1:22-23). А след това пише: „… а с истинска любов да растем по всичко в Оногова, Който е глава, – Христос, от Когото цялото тяло, стройно сглобено и свързано чрез всички дарувани свръзки, при действието на всяка част според силите ѝ, нараства, за да се съзижда в любов“ (Еф. 4:15-16). Тези апостолски цитати са пределно ясни. Глава на Църквата е Христос. Той събира и свързва цялото тяло на Църквата, и всеки член на Църквата, според дадената му харизма, допринася с любов за растежа на тялото и за неговото изграждане. На друго място в същото послание апостолът пише: „Христос е глава на църквата и Той е спасител на тялото“ (5:23). Това означава, че Спасител на Църквата е Христос, а всеки от членовете на тялото не спасява Църквата, а пребивава в нея, за да се спаси.

Тъй като Христос е глава на Църквата и никой друг, тогава какво означава изразът, че една поместна църква е „автокефална“ (буквално „самооглавяваща се“)? Св. ап. Павел задава въпроса: „Раздели ли се Христос? Да не би Павел да се разпна за вас? Или пък в името Павлово се кръстихте?“ (1 Кор. 1:13). Затова не бива да схващаме поместните православни църкви като независими една от друга автокефалии, а като поместни в евхаристиен смисъл църкви. В божествената Евхаристия един е Агнецът на диска, един е Христос, Който бива споделян, без да се разделя, а затова и предстоятелят на евхаристийното събрание казва: „Раздробява се и се разделя Агнецът Божи, раздробяван, но не разделян“. Така всеки се причастява с целия Христос, а не само с частица от Него.

О. Йоан Романидис казваше, че тази евхаристийна фраза е „ключът за тайнството на Петдесетница“. Божията благодат „се разделя неразделно между разделените“, като именно това се случва в деня на Петдесетница в Църквата с Тялото Христово. „Важното е, че от деня на Петдесетница, когато човешката природа на Христос участва в Божията енергия, разделяна неразделно в отделните хора, целият Христос обитава у всеки верен, в когото обаче „се е изобразил“ Христос.

Ще рече, от Петдесетница Тялото Христово е извор на нетварната Божия благодат благодарение на единението между божествената и човешката природа в ипостаста на Логоса, като то също „се разделя неразделно между разделените“.

Христос е главата на Църквата. Поместните предстоятели са смятани за глави по образеца и мястото на Христос, а не като Негови представители и викарии.

2. Митрополитът е смятан за глава на Епархийския събор по образеца на Христос

Опитах се да открия св. канони, в които присъства думата „автокефален“. Въпреки моето издирване не срещнах това понятие в църковните канони, но открих други като „неповлиян“, „комуто не се оказва влияние“ (ἀνεπηρέαστον), „без оказване на принуда“, (ἀβίαστον) и др. На вселенските събори отците на Църквата са дали свобода на отделните поместни църкви да ръкопологат своите епископи и да администрират своите епархии, без другите църкви да се намесват във вътрешните им дела.

Основата за функционирането на поместните църкви е Апостолско правило 34: „Епископите на всеки народ трябва да познават първия помежду си, когото да признават като глава, и да не вършат без негово разсъждение нищо, което превишава тяхната власт, а всеки да прави само това, що се отнася до епархията му и до подведомствените на нея места. Но и първият епископ да не върши нищо без разсъждението на всички епископи, понеже по този начин ще има единомислие и ще се прослави Бог чрез Господа в Духа Свети – Отец и Син и Дух Свети.

Това апостолско правило определя удивително равновесие, за да има в Църквата единство, като се отнася до всички равнища на съборната система в Църквата. Според тълкувателя на това правило Йоан Зонара (1074-1130), както телата, ако нямат действие на едната глава, се движат хаотично и са напълно безполезни, така и тялото на Църквата „ако няма свой първенствуващ и глава на пълния ред, който да се ползва с чест в своята (епархия), се движи безредно и недобре“. Нататък той обяснява, че този канон „нарича глава на другите епископи в областта“ първите епископи на всяка епархия, т. е. епископите на митрополиите, така че без първия „нищо да не се прави“ по общото състояние на Църквата, т. е. „по въпросите на догматиката, прилагането на икономѝя към общите грешки, състоянието на архиереите и др. под.“. Разбира се, не се позволява на „първия“ да злоупотребява с това достойнство и да се намесва без съгласието на епископите във вътрешните дела на техните епископии.

Теодор Валсамон (1140-1199), тълкувайки същия канон, пише, че „редът е присъщ на небесните неща, но и на земните“. Когато говори за небесните, той има предвид ангелите и светците. Този канон постановява: „ръкоположените да почитат тези, които са ги ръкоположили, защото те са първи и техни глави“. А след това тълкува: „Тъй като по общо съгласие е определено, щото всичко извън административните дела във всяка епархия, сиреч за църковното състояние и всичко казано преди, да не става без съгласие на първенствуващите измежду епископите“. Но и първият „не бива да прави нищо без съгласието на епископите“.

Св. Никодим Светогорец тълкува това апостолско правило така:

„Настоящото правило определя, щото всички епископи от една епархия да знаят този, който е пръв между тях, т. е. митрополита, и да мислят за него като за своя глава, като без неговото мнение не правят нищо излишно – такова, което не спада към областта на техните епископии, но ги надхвърля и обхваща общото за цялата епархия състояние, като догматичните въпроси, прилагането на икономѝя и общите грешки, състоянието и хиротониите на архиереите, и др. под. Но да се съгласуват с митрополита и заедно с него да се съветват по тези общи въпроси и онова, що се покаже най-добро, да бъде решавано общо от всички. Всеки от епископите да върши сам, без мнението на митрополита си, само онези неща, които принадлежат на пределите на неговата епископия и в страната, където неговата епископия е разположена. Така обаче, както епископите не трябва да вършат нищо от общото дело без мнението на митрополита, по същия начин и той не трябва да прави нищо от това общо дело сам и от себе си, без мнението на всички негови епископи. Където се постъпва по този начин, ще има съгласие и любов, между епископи и митрополит, между клирици и миряни. Чрез това съгласие и любов ще се прослави Бог и Отец, и Неговият Син, нашият Господ Иисус Христос, Който яви на човеците името на Отца Си, и постави любовта като закон, казвайки: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“ (Иоан 13:35). Така ще се прослави и Светият Дух, Който чрез Своята благодат ни съедини в една духовна връзка. В това съгласие се прославя Светата Троица, Отец, Син и Свети Дух, според казаното в Евангелието: „Така да блесне светлината ви пред човеците, че те като видят вашите добри дела, да прославят вашия Отец, Който е на небесата“ (Мат. 5:16).

От това апостолско правило и тълкуванието му става ясно, че в митрополитската система на управление митрополитът на главния град на епархията е първи, че като глава той трябва да има тази чест от епископите и че нищо от казаното не бива да се върши без негово мнение, но и той не трябва да прави нещо без мнението на всички епископи. Така работи съборната система на управление на Църквата, която е едновременно и йерархична.

Каквато е връзката на епископа с неговите митрополити, такава е връзката и на митрополита с патриарха, комуто той е подчинен. И тъй като системата на Православната църква е съборна и йерархична, такава трябва да е връзката и между всеки предстоятел и първопрестолния патриарх, архиепископа на Новия Рим и Вселенски патриарх, макар и да са равни. Не може да се твърди, че съборната система спира до всеки предстоятел на дадена църква и предстоятелите на църквите ще остават без глава, а автокефалните църкви ще функционират като независими „многокефални“ църкви. Ще анализираме това по-надолу.

3. „Автокефалният архиепископ“

Както видяхме, според митрополитската система на управление митрополитът в епархията си е смятан от епископите за глава, т. е. пръв, без, разбира се, това да означава, че замества Христос, Който е главата на Църквата. Той е административна глава по реда и по образеца на Христос, Който е главата на цялата Църква, изразявайки по този начин тайнството на Неговото видимо присъствие, така щото да не се отхвърля богословската истина, че Църквата е Тяло на Христос и е една.

С течение на времето в Църквата възниква понятието автокефален архиепископ – по смисъла, че той не се подчинява на митрополита – глава на епархията, а е самостоен, автокефален по отношение на митрополита на областта, и се подчинява непосредствено на Вселенския патриарх, когото поменава, за да се гарантира единството на Църквата и съборно-йерархичната ѝ система. Автокефален архиепископ се нарича и онзи, който е вън от каноничните територии на останалите митрополии, както е например св. Методий в Моравия. Така „автокефалният архиепископ“ не е бил независим, а се е подчинявал на патриарха на Новия Рим – Константинопол.

За проф. Йоанис Тарнанидис, който е разгледал цялата налична библиография по тази тема, понятието автокефален не визира „една конкретна и устойчива във всички епохи форма на църковна независимост“, а „в съвременните изследвания то се използва често пъти в погрешен смисъл“. По-нататък той твърди: „В Преданието на Църквата понятието автокефален възниква и се употребява добавено преди всичко към титлата на архиепископа, за да му придаде авторитет. Основното предимство на „автокефалния архиепископ“ е било неговото освобождаване от митрополита на областта и прякото му подчиняване на патриарха на Константинопол. Автокефален архиепископ се ръкополага от патриарха, когото той е длъжен да поменава, показвайки с това своята зависимост от него. Следователно в първия стадий независимостта на автокефалния архиепископ е била ограничена и е важала само по отношение на връзката му с митрополита на областта“.

Понятието автокефален архиепископ е пределно ясно и не визира изобщо някой авто-независим епископ, тъй като той се е подчинявал на патриарха на Константинопол, когото е и поменавал.

Отново според проф. Таранидис, авторитетът на архиепископа, който е подчинен на патриарха, и съответно значението на автокефалността, „започва да нараства основно от 9 в., когато въпросът за църковната независимост се превръща в част от по-общите политически стремежи на славянските владетели и по-конкретно на българите Борис Ι и Симеон“. Борис е използвал противоречията между Източната и Западната църква и си поставя за цел да принуди Константинопол да му предостави църковна автономия. „Под този двоен църковен и политически натиск възниква новата форма на автокефален архиепископ, който, изпреварвайки митрополита, заема място веднага след патриарха“.

Но и с това издигане автокефалният архиепископ не получава пълна независимост. Константинополският патриарх има правото да хиротонисва автокефалния архиепископ, а той от своя страна е бил задължен да го поменава. Проф. Тарнанидис завършва така: „Поради тази причина смятаме за погрешна позицията на някои изследователи, които смятат понятието автокефалност за нещо статично във всяка епоха и имащо смисъла на църковна независимост“. Това, разбира се, се случва на следващите етапи.

4. „Автокефалните църкви“ – „автокефалност“

Както отбелязахме, според каноните първият във всяка епархия се смята за глава, по примера на единствената истинска глава, Христос, а по-късно е въведено и понятието автокефален архиепископ, който е такъв спрямо митрополита, но не и спрямо Патриарха. В каноните обаче никъде не се употребява понятието автокефална църква. Това означава, че едно е първият да бъде смятан за глава по примера и мястото на Христос, а друго е понятието автокефална църква. Едно е автокефален архиепископ, зависещ от патриарха на Константинопол, а друго е автокефалната църква, която е уж напълно независима.

Самоуправлението на Църквата се описва в каноните с различни изрази, само че понятието автокефален, приложено спрямо църквите, се появява едва в тълкуванията на Валсамон. Правило 2 на Втория вселенски събор например определя границите, в които ще действат поместните църкви, така щото да не се намесват в делата на другите църкви и да не се смесват „правата на църквите“. С това правило се определя да не се смесват църквите и „епископи да не преминават пределите на своята област за ръкополагане или за някоя друга църковна разпоредба“. През 12 в. Валсамон тълкува този канон, като пише за митрополити, които били „автокефални“. „Този канон постановява, че преди всички епархийски митрополити са били автокефални и са били хиротонисвани от местните събори“, т. е. Валсамон нарича митрополита, който е бил пръв между другите епископи в епархията и е бил смятан за тяхна глава, „автокефален“.

Като следва църковната традиция, Правило 8 на Третия вселенски събор (431 г.) взима решение относно хиротониите, които архиепископът на Антиохия е извършвал в Кипър. Канонът постановява: „предстояващите светите църкви в Кипър нека имат пълно и неоспорвано право, според правилата на св. отци и по стария обичай, сами да си поставят благоговейни епископи“.[1] След което добавя: „Същото да се спазва и в други области и във всички епархии, та никой от боголюбезните епископи да не простира властта си над друга епархия, която по-преди и от самото начало не е била в негови или на неговите предшественици ръце“. Не се говори за автокефална църква, а за това църквите в Кипър да имат право „без влияние и принуда“ да вършат хиротониите на местните епископи.

В своето тълкувание на Правило 39 на Пето-шестия вселенски събор (692 г.) обаче, което се е занимавало с проблем на църквата в Кипър, Валсамон припомня Правило 8 на Третия вселенски събор, което е предоставило самоуправление на Църквата в Кипър, и я нарича автокефална църква. Той пише: „Осмото правило на Третия събор, на който присъства пристигналият епископ от Кипър, наричан Ригин, определя църквата в Кипър за автокефална, и забранява на (епископа на) Антиохия да извършва хиротонии там“. Видно е, че употребеният в правилото на Третия вселенски събор израз „право (да извършват хиротонии) без да им се влияе и без да им се оказва насилие“, в 12 в. Валсамон тълкува като автокефална църква, а след него същото прави и св. Никодим Светогорец.

По-късно в актовете на катедрите се говори за „реда на първенството на катедрите на светейшите патриаршии“, „на митрополитите, и автокефалните, и епископите, подчинени на апостолския трон на този богохраним и царстващ град“. Това означава, че автокефалните епископи не са се подчинявали на митрополита на епархията, а на патриарха, когото са поменавали, както вече подчертахме.

По-късно в томосите за еманципиране на поместните църкви те са наречени „автокефални църкви“, а в актовете на катедрите се определят като автокефални църкви, като: „на Русия, на Кипър, на Австрия, на Гърция“. Следователно, в началото се говори за църковен статут с право на хиротония „без (външно) влияние и принуда“, а по-късно вече става дума за автокефален епископ. Понятието автокефални църкви е много по-късно, като се среща само в един неканоничен текст от 6 в., и е въведено най-вече от тълкувателя на св. канони Валсамон през 12 в., определил по този начин самоуправлението на църквите, избора и хиротонията на техните епископи и това, че те имат пръв и глава с особено служение и отговорности.

Според преподавателя Йоанис Кармирис, едната Православна съборна църква е Тяло на Христос, състоящо се от всички поместни православни църкви. Всяка поместна църква, под ръководството на своя епископ, който извършва божествената Евхаристия, „притежава пълнотата на Църквата, осъществяваща се в божествената Евхаристия, като Тяло Христово – като „Божия църква в Коринт, Рим“ и т. н.“. Затова, ако искаме да бъдем точни и да прилагаме акривѝята, не можем да говорим за Църквата на Гърция, на Русия и т. н., а за Църквата в Гърция, в Русия и т. н. И Кармирис продължава: „В единството, равенството и участието в благодатта, в единството на вярата и структурата на поместните православни църкви е едната Православна католична църква, израз на чието единство са всеправославните или вселенски събори“. В тези думи прави впечатление, че проявата на Църквата и нейната съборност не спира до равнището на поместните т. нар. автокефални църкви, така че всяка „автокефална църква” да е напълно свободна, но продължава и след това, като се проявява във Всеправославния или Вселенски събор – изражението на едната Православна католична църква.

Става ясно, че свръхакцентирането върху автокефалията и пренебрежението към Всеправославния събор е еклисиологичен проблем. Сетне проф. Кармирис продължава: „Едностранчивото подчертаване на автокефалията следва да се избягва от православните богослови, които понякога стигат дотам да говорят за „абсолютна автокефалия“, който термин по същество е непознат и чужд на православието. Защото няма никакво съмнение, че в своя абсолютистки смисъл автокефалията произлиза от осъдения на Константинополския поместен събор през 1872 г. етнофилетизъм, който е определен за ерес от Църквата – Тялото Христово, тъй като разкъсва нейното единство и изменя апостолското и светоотеческо предание за съборната и общностна система за администриране на Православната католична църква и традиционната ѝ структура“. От това става ясно, че църковното тяло е съборно и йерархично и затова трябва да се избягва прекомерното акцентиране върху църковната автокефалия, което изопачава църковната традиция. Проф. Кармирис завършва така:

„Следователно „абсолютната автокефалия” противоречи на православното догматично учение за Църквата като Тяло Христово, което не се разделя и разчленява, както и на съборната система на управление в православието, засвидетелствана в св. канони. На изпитание се поставя единството, което ние, православните, пазим и сме длъжни да пазим като зеницата на окото си, с уважение към многовековния каноничен църковен ред и особено към пентархията на патриаршиите, така както тя се оформя в епохата на седемте вселенски събора и която е допълнена по-късно“.

Единството на Православната църква се проявява ясно в пентархията и в днешния Всеправославен събор, в Синаксиса на всички предстоятели на православните църкви, и то трябва да се пази като зеницата на окото. Единството на предстоятелите не може да се разкъсва с користни или националистични цели. Не може една т. нар. „автокефална църква“ да преустанови поменаването на друга църква по второстепенни причини, и особено поменаването на Вселенския патриарх. Това положение е еклисиологична ерес.

Ако обаче на Изток винаги е господствала системата на пентархията или на Всеправославния събор, то на Запад се налага монархическата система на управление. Проф. Кармирис пише:

„Докато на Изток господства канонично пентархията на патриаршиите и по този начин и епископско-съборната, демократична, децентрализирана система на управление, то на Запад, напротив, постепенно Римските епископи налагат папско-монархическата абсолютистка-централизирана система на управление, като с това се отклоняват от съществуващата църковна форма. Постепенно и полека измененията в традиционната църковна форма на управление настъпват и в двете части на Църквата – както в източната, така и в западната“.

Казаното дотук показва, че понятието автокефална църква, както се употребява на практика днес, е проблематично от еклисиологична гледна точка. Какво ще рече „автокефална църква“? Всяка поместна църква да има своя глава, напълно независима от останалите глави? Какво означава, че в системата на Православната църква днес има 14 или 15 „автокефални църкви“? Нима Православната църква е „многоглава“ и поместните църкви са изцяло независими една от друга? Как функционират „поместни църкви“ без една глава, без един първенствуващ, който да председателства събранията им? И как трябва да се разбира това, че Православната църква има една глава, след като всички църкви са автокефални? Митрополитската система има за глава митрополита, патриаршеската система има за своя глава патриарха, а предстоятелите на поместните „автокефални“ църкви нямат глава, нямат първи?

Ето защо, смисълът на понятието автокефални църкви като изцяло независими, без пръв между тях, според каноничното право, противоречи на синодната и йерархичната структура на Църквата и я превръща в една федерация от църкви, каквато съществува в протестантизма или в Световния съвет на църквите. С това някои, отричащи Световния съвет на Църквите, на практика възприемат неговия начин на действие в Православната църква, което е недопустимо!

5. Папата като „върховен архиерей“ и „братята патриарси“

Тъй като в този текст ще говоря за първенствуващия архиерей и не искам да се мисли, че говоря за главенството, което се прилага в римокатолицизма, ще се спра на разликата между първия в Православната църква и папското главенство.

На Фераро-Флорентийския събор на един етап от разговорите латиняните поискват от православните да признаят папата за „главен (краеъгълен) архиерей“ (ἄκρον ἀρχιερέα). Според Сиропулос текстът, който латиняните са изпратили за подпис от православните като условие да се осъществи единението на „църквите“, е съдържал като първо изискване православните да признаят добавянето на filioque в Символа на вярата, защото е извършено от папата, който е „върховен архиерей“ и „викарий“ – представител на Христос на земята. Това е основата на папското главенство, което е недопустимо за Православната църква.

По този въпрос православните са отговорили, че ако трябва да се добави нещо в Символа на вярата – нещо допълнително, това не може да се направи само от папата, без участието на останалите братя-патриарси, т. е. православните са отхвърлили разбирането за папата като „викарий на Христос“ в Църквата и като „върховен архиерей“. И по-конкретно те отговарят: „Как вие казвате, че църквата на Рим има властта да добавя или да отменя без своите братя патриарси? Дори добавянето да е благочестиво, дръзналият да стори това без съборно признание, не е невинен“.

И така, в православната църковна традиция папата не е „върховен архиерей“ и няма главенство в Църквата с догматичното значение на „викарий на Христос“, все едно Христос се намира на небесата и не е глава на Църквата, а правата Му са предадени на Неговия викарий и представител на земята, който е „върховен архиерей“! Показателно е, че всеки папа, изповядващ учението за главенството, смята себе си за наследник не на предходния папа, а пряко на ап. Петър и, разбира се, за викарий на Христос. Подобни идеи са недопустими и неприложими в Православната църква. Вселенският патриарх никога не е казвал за себе си, че е „главен (краеъгълен) архиерей“ и „викарий на Христос“ на земята. Напротив, той многократно е подчертавал, че в Православната църква няма папа. На Събора в Крит той подчерта особено настоятелно следното: „В православието нямаме папа“. Той обаче е изразител на единството на Църквата и неин служител. Той е предстоятел на Евхаристийното събрание, а оттук и предстоятел в административната структура на поместните църкви. Системата на Православната църква не е папистка, но не е и протестантска, а е „съборно-йерархична“ и „йерархично-съборна“.

Като първопрестолен Вселенският патриарх има определени задължения, които на практика са признати от всички православни църкви. Сред тях е председателстването на Втория и на всички последващи вселенски събори, предоставянето на томоси не само за автокефалия, но и за патриаршеско достойнство и чест на всички по-млади църкви, започвайки от Църквата в Русия до днес. Кой му е оспорвал досега тези негови изключителни предимства и задължения? Който ги отрича постфактум, за да бъде последователен и честен към себе си, трябва да отхвърли всички автокефални църкви и патриаршии, на които в ново време Вселенският патриарх е издал томоси. Това пък, че някои съвременни богослови отиват твърде далеч и издигат това преимущество на Вселенския патриарх до равнището на „главенството на Отец“ по отношение на Сина и на Светия Дух, това е богохулно. Църквата е Тяло на Христос, а не на Отца и естествено, че съществува голяма разлика между нетварно и тварно, между богословие и икономѝя (домостроителство), и между тези неща не може и не бива да става смесване.

Тайнството на Светата Троица в Нейната същност е напълно недостъпно за човека и ние можем да се докосваме до него само апофатично. Не съществуват аналогии между Троичния Бог и човешките дела. На тази тема обаче съм посветил други мои статии.

6. „Църквата е организирана и съборна“

След всичко казано, възниква въпросът: Какво означава понятието автокефална църква, с което днес обозначаваме 14 или 15 автокефални църкви?

Това понятие е проблематично и според мен то трябва да се разбира единствено в смисъл на самоуправляващи се църкви, което не означава, че те са независими една от друга. Става дума за поместни църкви, които се самоуправляват и имат каноничното „право на избор“ на епископи-митрополити и на първия измежду тях, както и „правото на съд“ над тях, без другите поместни църкви да се намесват във вътрешните им дела. Никога не бива обаче понятието автокефални църкви да се разбира като независими една от друга църкви. И тъй като всички те имат връзка с останалите църкви, то съществува един видим административен и евхаристиен център.

Вече обяснихме какво означава, че Глава на Църквата е Христос, ала виждаме, че има много поместни църкви, имащи за своя глава един първенствуващ – пръв епископ, според евхаристийния начин на функциониране на Църквата, съгласно израза: „разчленява се и се раздава Божият Агнец, разчленяван и неразделян“. Необходимо е, следователно, да обясним това отново, изхождайки от тайнството на божествената Евхаристия и административното самоуправление на поместните църкви, които обаче не са еклисиологично независими една от друга.

Когато се отслужва божествената Литургия, предстояващият – първият – е в „реда на Христос“, а останалите съслужат с него. Първият е който служи и изрича Господните думи. Известният с чувствителността си към литургичните теми св. Симеон Солунски пише, че по време на божествената Литургия архиереят е наричан „носещият Неговата (на Христос) благодат“, а по време на св. Литургия той изобразява Христос. „И той изобразява Самия Христос – заклан и жив, и лежащ там мислено принасян, и непрестанно свещенодействан, и изобразяващ сядането на Христос отдясно на Отца на изток върху високия Божи престол“.

Нататък той пише, че първият между архиереите или презвитерите предава мира на народа. „Първият измежду архиереите или презвитерите предава мира (на народа), другите заемат реда на апостолите, а първият архиерей е на мястото на Христос“.

С други думи, първият служещ архиерей е в реда на Христос. „Той предава мира на Евангелието, бидейки по образа на Христос, а другите (съслужещите) – (предават мира) на апостола, бидейки образ на спасяващите апостоли“. Но и това те не правят от само себе си, а като вземат благословение от първия: „И никога не правят това от само себе си, но взимайки благословия, предават мира“. Следователно Христос е Този, Който извършва божествената Литургия. Предстоятелят в божествената Литургия е този, който е „в реда на Христос“, защото според св. Йоан Златоуст „ние служим в зависимост от реда (според мястото), в който пребиваваме. Йереят просто отдава езика си и предава ръцете си“. А според молитвата от Херувимската песен предстоятелят се моли: „Ти си Принасящият и Принасяният, Този, Който приема и бива разделян, Христе Боже наш“. Както предстояващият божествената Литургия е „в реда на Христос“ и е „по образа на Христос“ и „във вида на Христос“, така става и в целия живот на Църквата, който е продължение на божествената Евхаристия.

Затова, когато има Всеправославна литургия, на която присъстват всички предстоятели, патриархът на Новия Рим е „образ (във вида) на Христос“ и е „в реда на (на мястото на) Христос“, а всички останали съслужат с него. Това продължава и на всеправославните събори и синаксиси на предстоятелите, тъй като целият живот на Църквата е проекция на божествената Литургия. Вселенският патриарх е първият (първенствуващият), който гради единството на Църквата, по образа на Христос, без да е „главен (краеъгълен) архиерей“ и „викарий на Христос“. Така се съхранява съборната и йерархична структура на Църквата, която е различна от папската и протестантската.

О. Романидис отбелязва: „Като Тяло на Христос Църквата е обиталище на нетварната слава на Бога. Не можем да отделим Христос от Църквата, нито Църквата от Христос. В папизма и в протестантизма ясно личи разликата между Тялото Христово и Църквата, т. е. възможно е някой да участва в Тялото Христово, без да е член на папската „църква“. За православния това е невъзможно“. „В древната Църква, когато са говорели за Тялото Христово и за Христос като глава на Църквата, не са имали предвид, разбира се, че Христос се разпростира телесно в целия свят и че, например, главата му е в Рим, едната ръка на Изток, а другата на Запад и т. н., а че целият Христос присъства във всяка „отделна“ църква с всички нейни членове: светци и вярващи в икумената. Така, когато извършваме божествената Евхаристия, според учението на отците, на нея присъства не само Христос, но и всички светци, както и християните в цялата вселена присъстват там в Христа. Когато се причастяваме с малка частица от св. Хляб, приемаме в себе си целия Христос. Събранието на всички християни на евхаристийната трапеза събира цялата Църква, а не само една част от нея. Поради тази причина в светоотеческата традиция се е наложило храмът в един манастир да се нарича католикон.[2] Както многократно съм повтарял и го смятам за много важно, това показва, че Христос „се разделя неразделно в разделените“ и че тайнството на Христос се изразява в Тайнството на божествената Евхаристия и на Църквата, че организацията на Православната църква е съборна (за разлика от папизма) и йерархична (за разлика от протестантизма).

Св. Дионисий Ареопагит развива този въпрос в трудовете си За небесната йерархия и За църковната йерархия. Йерархията е свещена държава, наречена е „свещена крепост“, изградена според божествения ред и йерархично организирана, а нейният Цар е самото боговластие (Бог), Който е началото на обòжението. „И тъй, който казва йерархия, разбира въобще някаква уредба, образ на богоначалната красота, който (която) свещенодейства чрез йерархични чинове и умения тайнствата на своята озареност и се уподобява, както е редно, на своето начало“. На друго място св. Дионисий казва, че божественият ерос е екстатичен, което означава, че не оставя влюбените в Бога да останат затворени в себе си, а да отидат при Този, в Когото са влюбени. И това личи от факта, че по-висшите неща промислят за по-нисшите, тези, които са на едно равнище (от същия ред) се свързват едно с друго, но и по-нисшите се обръщат към по-висшите. „Така и (притежаващите) екстатичния божествен ерос не остават влюбени в себе си, а в тези, в които са влюбени, по-висшите неща промислят за по-нисшите, а подобните се свързват помежду си, като несъвършените се насочват към божествените първи (неща)“.

Този цитат показва освен връзката на Христос със светците и на светците с Христос, едновременно и начина, по който трябва да функционира и Църквата, сиреч съборно и йерархично. Всички излизат от себе си и отдават себе си на другите, като по-висшите слизат до по-нисшите, подобните се свързват с тези, които са от същия ред, а по-нисшите се издигат до по-висшите. При такава перспектива не важат нито папизмът, нито протестантизмът, а важи кенотичната роля на православния съборен и йерархичен устройствен ред. Ние всички трябва да се стремим да не разкъсваме това единство, което е установено от Бога.

В много от съчиненията на св. отци можем да видим разбирането им, че Църквата е йерархична. Св. Йоан Златоуст, тълкувайки стиха от псалома – „хвала Нему в Църквата на преподобните“,[3] казва: „Всичко да става съвместно и във всяко съгласие, за да има благополучие. Църква означава организираност и събор“. Думата църква означава събор, а не независимост. А на друго място, говорейки за събирането в храма, което е основата на целия църковен живот, той казва: „Църквата се осъществява не когато сме разделени, а когато разделените се свържат, и това показва съборност“. Църквата е свързана със събора и това се проявява в св. Евхаристия. След като пък думата „църква“ насочва към съборност, тогава съборната система действа на всички равнища на нейния живот. Не може съборният ред да е присъщ на енориите, манастирите, митрополиите, патриаршиите и автокефалните църкви, а да прекъсва при предстоятелите! С кого са в случая свързани предстоятелите на църквите? Не са ли свързани със Синаксиса-събор на предстоятелите с пръв между тях Вселенския патриарх? Нима в противен случай автокефалията не се тълкува като автокефаловластие? При положение, че Синаксисът-събор на предстоятелите няма глава, няма първенствуващ? Нима Православната църква е безглава, подобно на протестантска организация?

Когато служи предстоятел, той изчита диптисите и споменава на първо място Вселенския патриарх, а след това всички други патриарси и предстоятели на поместните православни църкви. Тази практика е важна, защото илюстрира принципите, за които говорих по-горе, и не може да бъде заменена с безличното „целия православен епископат“, защото това въвежда протестантски принцип. Винаги съм недоумявал какво означава „целият православен епископат“, какво поменава всеки предстоятел на поместна църква с тези думи, когато не поменава един Първенствуващ заедно със Събора на предстоятелите? Доколкото ми е известно този начин на поменаване – „на целия православен епископат“ – при служба на предстоятел се среща от 14 в., когато се използва паралелно с изчитането на диптисите и се тълкува от тях. Предстоятелите на православните църкви обаче не могат да нямат връзка със Събора-синаксис, оглавен от първенствуващ между тях.

Така става ясно, че когато една поместна църква прекъсне споменаването в своите диптиси на първия (между предстоятелите), тя вече е в състояние на схизма и образува независима глава, разкъсва онова, което „неразделно се разделя между разделените“. В своята същност това е еклисиологична ерес с догматични последствия, именно защото Църквата е Тяло Христово, имаща за свой глава Христос, Който „се разделя неразделно между разделените“ и този принцип се прилага на всички равнища на съборността, както казва вече цитираният св. Йоан Златоуст. Затова автокефалията и патриаршеската чест и стойност никога не се разбират като независими една от друга църкви, без първи между тях, като „автокефализъм“, според проф. Кармирис, като „кефалархия“ – според Оливие Клеман и като „феодално владение“ – според Панайотис Трембелас. Подобен начин на мислене разлага съборния и йерархичен ред на Църквата, води до схизматично състояние и до еклисиологична ерес.

7. Силата и действието на схизмата

Схизмите не стават само на ниско равнище в Църквата, от обичащите да са начело свещеници, но и на по-високо равнище, когато един предстоятел, заедно със своя синод, се откъснат от първенствуващия и прекъснат евхаристийното общение с него. Разбира се, първият също трябва да уважава богословието на Църквата и съборната ѝ система. Имало е случаи, когато и първият е изпадал в догматически грешки и е понасял последствията от това (Несторий, Хонорий и др.). Във всеки случай отдалечаването от съборната система се случва по много причини. Св. Йоан Златоуст тълкува апостолските думи „не мислете за себе си високо, а носете се смирено“ (Рим. 12:16) така: „Нищо не разкъсва така тялото на Църквата, както високомерието“. А на друго място поучава, че откъсналият се от „този събор“ и отдалечил се от учението на отците и лечебницата на Църквата „никак не ще се излекува, а бързо ще падне поразен от болестта“.

Св. Василий Велики тълкува думите на св. прор. Исаия „От пети до глава няма у тоя народ здраво място: рани, синяци, гнойни рани, неочистени, непревързани и неомекчени с елей“ (1:6) по следния начин: „Раните са съществуващите в Църквата разколи; натъртванията са лъжливите сърца, гнойните рани – превъзнасящите се души, които имат неразумно самомнение и затова постъпват срещу „Христовия разум“. Пластирът пък е думата, която с кротост и тишина смирява суетната надменност, а „елеят“ е думата, която с милосърдие и състрадание смекчава коварството, лъжливостта и жестокостта на говорещите с лицемерие лъжа“.

В заключение ще повторим, че единствен глава на Църквата е Христос, поради което Църквата е една. Поместните православни църкви не разрушават своето единство чрез разчленяването, но неразделянето на евхаристийния хляб. Поместните църкви се управляват по начина, по който се извършва божествената Евхаристия, имайки предстоятел и съслужители. Структурата на Църквата е съборна и йерархична. Това започва от равнището на поместните църкви – митрополии, и стига до Събора на предстоятелите. Съборният и йерархичен принцип на действие не може да спре до предстоятелите, а там вече да се прилага папската или протестантската система на организация.

Първенствуващите архиереи на Църквите биват смятани за глави на църквите „по примера и мястото“ на Главата – Христос. Автокефалният архиепископ е определян като такъв по отношение на своя митрополит, а не по отношение на Вселенския патриарх, от когото е получил хиротония и когото поменава на божествената Литургия. Понятието автокефална църква, което се въвежда много по-късно, трябва да се тълкува в православен дух, а не като пълно разпадане на съборната система, като „лошо главенство“ или „разновластие“. Всяка автокефална църква трябва да има връзка с Вселенската катедра. Всяко откъсване от съборната и йерархична система на Църквата и преустановяване на поменаването на Първия по време на божествената Евхаристия е схизма, която се случва от самомнение и горделивост, освен ако първенствуващият не е изпаднал в ерес и това се обяви съборно. И тъй като „редът събира всички неща – и небесните, и земните“, този ред не може да бъде отменен по отношение на Събора-синаксис на предстоятелите, тъй като тогава въвеждаме друг, не светоотечески, а антиправославен и секуларизиран институт в живота на Църквата, по подобие на Световния съвет на църквите.

юни 2019 г.

Превод: Златина Иванова

* Μητροπολίτης Ναυπάκτου και Αγίου Βλασίου Ιερόθεος (Βλάχος), „Ὁ ὅρος Αὐτοκέφαλη Ἐκκλησία“ – публикувано в сайта на Навпактската митрополия на 27 юни 2019 г. – тук (бел. прев.).

[1] В гръцкия оригинал думите в курсив са: ἕξουσι τό ἀνεπηρέαστον καί ἀβίαστον, т. е. „нека имат право без (чуждо) влияние и без насилие (върху тях)“ (бел. прев.).
[2] На български „съборен“, на гръцки – „всеобхватен“, „католичен“ (бел. прев.).
[3] Пс. 149:1 – в българския превод, издание на Св. Синод: „… в събранието на светиите“ (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uhkwd 

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме