Търпението е молитва: за житейските поуки от пътя на един Божи човек

Призвание за свещенство

Какво е да усетиш призвание за свещенство по времето на комунизма, когато няма никакви предпоставки свещенството да е сигурна професия или средство за добро вписване в обществото. При отец Димитър пътят на свещенството не е и „унаследено желание“ – тоест, той не е подтикнат, нито израснал в свещеническа среда, която от само себе си да го насочи да остане в „системата“, в познатия му свят. Следователно става дума за избор.

Да чуеш Божия призив за свещенство във време, когато вярата е преследвана, безспорно е акт на вътрешен подвиг. Това изисква няколко неща – условия, които да направят възможно призивът на Светия Дух да бъде чут в човешкото сърце.

А. Да не жалиш себе си: 

Първото е жертвен дух – една особена нагласа, при която човек не жали себе си, не търси своя комфорт, удобство. Тази нагласа се проявява във всички аспекти на живота на такъв човек – в ежедневието, в рутината, във важните и във второстепенните неща, в светските, а сетне и в духовните. В случая на отец Димитър тази нагласа се формира още в детските години. Трудният живот не го пречупва, нито ожесточава и той не се вписва в редиците на онези, които по думите на поета „съдбата рано ги излъгала, живота сграбчил ги отвред“  и те тръгват по примамливия за мнозина млади хора път на атеизма като „революционна“ и радикална алтернатива на „неправдите на капитализма“.:

„Още от малък Митко бил послушен, трудолюбив и помагал в работата. Той ходел пеша с майка си на Женския пазар в София, където продавали яйца. Тогава пътят само в едната посока бил седем часа. Въпреки че е отличен ученик, заради бедността им, Димитър не можал да продължи учението си в родното село Железница, а трябвало да работи. На 12-13 години станал ратай и пасял кравите и воловете на заможни хора от село Дървеница. Той имал ведър характер и от рано в него се проявили голяма любов към знанието, благородство и жертвеност. Когато през 1944 г. комунистите дошли на власт, отнели земите и добитъка на хората, животът станал още по-тежък и всички трябвало да се трудят усилено, за да оцелеят“. (откъс от „Детство и юношество“)

Тези житейски обстоятелства му дават устойчивост, добродетелна непретенциозност и способност „да не жали себе си“ – основна добродетел за един бъдещ пастир. Това нежалене на себе си всъщност е предпоставка, когато човек тръгне по пътя на свещенството, да понесе кръста си и така да следва Христос – а не просто по инерцията на професионалното поприще.

Б. Среда, в която Бог може да говори: 

Не по-малко важен е и семейният контекст – често четем в църковната, предимно житийна литература, че „той или тя израсна в благочестиво семейство“ – това се налага като един топос, клише, идващо да обясни пътя на съответния Божи угодник. Съответно и в съвременните разкази за живота на духовници това присъства неизменно. Всъщност, много малко са хората, дори и християните, които са имали възможност да израснат в благодатна, хармонична християнска среда, с дух на свобода. Безброй са примерите за хора, израснали в силно религиозни семейства, които обаче не правят децата вярващи, а напротив – нещо се пречупва в тях и те не откриват себе си в Църквата, не намират мир в църковния живот. Съответно остават глухи за Божието напътствие в живота си.

Разказът за фактора на семейството в тази книга е далеч от стереотипите, с които сме свикнали и всъщност показва най-важното: не идеални духовно, стерилни семейни условия, които в реалността не съществуват, а автентична семейна среда. Хора, с прости сърца, нелицемерни, неизкусни. Там, където човек може да бъде себе си, Божието слово намира път, както свидетелства и следният разказ:

„Братът на Димитър Иван бил приятел със свещеника на селото, който му подарил Библия. Иван я занесъл у дома си, оставил я при другите книги в библиотеката и не я погледнал повече. Но „словото Божие не се връзва“  –  малкият Митко я взел вместо брат си, прочел я, докато пасe добитъка и това го променило завинаги. Той се обърнал изцяло и съзнателно към вярата, започнал да посещава редовно храмовете и да пее на службите, тъй като имал голяма музикална дарба. Самият той по-късно казва: „В училище обичах най-много като предмет вероучението. Още на 16 г. прочетох Библията от кора до кора и това промени живота ми“.

В. Духовна свобода без демонстрация: 

Друга предпоставка да приемеш свещенство в тези години е да не се страхуваш. Изповедничеството при отец Димитър не е бунт срещу системата, а съзнание за стоене пред Бога. Както Христос не извършва Своите чудеса нарочно в събота, за да „дразни“ законниците, а, по думите на светите отци, върши това, което не може да не направи, бидейки послушен на волята на Отца – а именно, състрадава и лекува човека, така и проявите на лична вяра на младия Димитър в комунистическото и враждебно на Бога общество, не са демонстративни. Тоест, имаме проява на духовна свобода, без демонстрация. Бъдещият свещеник просто прави това, което не може да не направи – без да се страхува и да пресмята какво може да му коства това решение. Ето как е описана тази духовна свобода в разказа за службата му в казармата, в едно старозагорско село, от отец Цанко, с когото служили двамата: „На другата вечер ние сме излезли веднага след вечерната проверка на поляната отвънка и започваме: той „Верую“-то, аз 50-ти псалом, наизуст. Това беше нашата вечерна молитва. Щом свърши вечерната проверка, ние имаме 15 минути свободно време и сме вън на поляната на молитва. Никой не ни търси, никой не ни пита... Три години изкарахме този духовен подвиг с него.“

Г. Любовта към молитвата и богослужението: 

Това е много важно условие, за да разбере човек дали има свещеническо призвание. „Кажи ми как се молиш, за да ти кажа какъв е духовният ти живот“ е популярна максима в църковната литература. Има един случай от съвременния патерикон за един монахолюбив младеж, който бил раздвоен дали да поеме по пътя на монашеството или на семейния живот. Отишъл при монах, когото уважавал и поискал да живее в неговия скит шест месеца като послушник и след това той да му каже, става ли или не за монашество. След шест месеца на голямо старание, старецът му казал: „За съжаление – не ставаш за монах“. „Но как?! Защо?!“ „Молитвата, богослужението ти тежи. А за монаха това е най-важното“… Може да кажем, че това важи и за свещеническото призвание.

Както видяхме още от детските и дори младежките му години отец Димитър е имал този порив на душата. Затова и „църковната молитва“ не го уморява, нито става рутина, която убива с духовно отегчение. „Запитан как е станал свещеник, отец Димитър отговорил: „В този храм, „Св. Георги“ в „Дървеница“, пея на клира още от 1960 г. Тъй че от гледна точка на богослужението бях подготвен за свещеник, защото съм бил дългогодишен църковен певец. Започнаха отрано да ме канят да стана свещеник, още към 1965–1970 г.“  И по-късно: „Като истински Христов труженик и като човек, привързан към молитвата и богослужението, той по свое желание започва да служи литургия не само в неделя и на големите празници, но и на всяка дата, отбелязана със звездичка в църковния календар . И служи не само в своя храм, но и обгрижва духовно местата, на които е знаел, че преди е имало параклиси, манастири, оброчища, кръстове или са били просто църковни земи. За да не се загуби паметта за тях и за да не останат тези места съвсем без молитва, дядото периодично правил там молебни и водосвети. Едно от тези места било някъде под моста между „Дружба“ и „Горубляне“, където се е знаело, че преди много години имало манастир или стар храм. Друго място, на което отец Димитър също редовно отслужвал водосвети, се намирало някъде до летището, на голяма ливада от лявата страна на моста. Там някога също имало храм и на празника Възнесение Господне много от дървеничани правели на това място корбан и братска трапеза. След като дядото научил, че съвсем близо до неговия храм „Св. Георги“ има разрушен от комунистите параклис „Св. Възнесение“, той започнал да отслужва там ежегодно водосвет на този празник“.

Богослужението е и неговият личен път към богословско ограмотяване, към усвояване на християнската догматика. Сам минал по този път на въцърковяване, по-късно той насърчава това поприще и в своята енория – затова позволява всякакви хора, на практика всички желаещи, да се учат да пеят на клироса – както добри певци, за които той полага специални грижи, радвайки се на служението им, така и други с не толкова добри гласови качества и музикална култура.

Вече по-късно като свещеник „отецът прави всичко възможно, за да направи по-разбираемо богослужението и да доближи обикновения човек до благодатния живот в Църквата. … Също така той започва да казва ектениите в богослужението на български език“.

Д) Призвание чрез чудо:

Не е задължително призванието ни от Бога за нашето поприще да е свързано с чудо. Даже напротив, Бог не обича да върши чудеса, предпочита да се скрие зад „случайността на ежедневието“, за да не насили волята на човека, да не даде повод на слабия да се възгордее и да влезе в света на религиозните фантазии и самомнение, от който по-късно трудно би излязъл. Очевидно при отец Димитър Господ „рискува“, имайки предвид голямата сърдечна простота и нелицемерие на този човек, и затова неговото призвание съдържа елемента на чудото. Ето как е описано това в книгата: „След време Димитър се разболял тежко и животът му бил в опасност – открили му тумори в гърлото, но въпреки това той продължил да работи. През 1978 г. бил в Иран и правел вътрешни курсове, когато станал държавен преврат и на власт дошъл аятолах Хомейни. Новата власт затворила границите и Димитър не успял да се върне в България. Останал там 45 дни, имал кръвоизливи и здравето му силно се влошило. Прибрал се в родината в много тежко състояние. Приели го в отделението по гръдна хирургия на белодробната болница на ул. „Димитър Несторов“ (сега „Иван Гешов“), където лежал една седмица, но без никакво подобрение. След изследванията някакъв професор дошъл на визитация и му казал: „Виждам, че си интелигентен човек и искам да ти помогна. Ще ти кажа направо: ако те оперираме, има малък шанс да оцелееш. Но пак няма гаранция за живота ти, така че ти трябва да решиш.“ Той се съгласил да го оперират и тогава през нощта насън му се явил Господ Иисус Христос и му казал: „Ако обещаеш, че ще станеш свещеник, ще оздравееш.“ Димитър обещал и през декември 1978 г. го оперирали. Операцията била много тежка, но минала изненадващо добре. Дори дълго време след нея го викали в болницата, за да го показват на студентите като чудо на медицината и рядък пример за толкова сложна и успешна операция. След нея той два месеца не можел да говори, после гласът му донякъде се възстановил и въпреки че си поемал трудно въздух, можел дори да пее. Останала му и една неяснота при говоренето, заради която понякога думите му трудно се разбираха“.

Пастирското служение – събиране на хората

Пастирската харизма е многообразна. Бог поставя различни пастири за различни хора. Но едно винаги остава вярно – истинският пастир събира хората, без да ги подчинява. Отец Димитър създава общност, която се чувства „у дома“ в храма. Това е най-трудното – не да привлечеш, а да задържиш, да дадеш уют, да направиш място за всеки. Да направиш място е и етимологията на гръцката дума συγ-χωρώ – прощавам. Буквално: „пускам някого да бъде с мене в едно място“, „отварям място в себе си за другия“. Да простиш на човека, означава да му направиш място в своя свят. Така че той да не се чувства „външен“, „неприет“.

Отец Димитър не е имал „богословска харизма“, нито даже „административна“ – на умелия ръководител, който успява да внесе ред в общността, която е създал, и да я направи с богословско слово такава, каквато той иска – според своите разбирания за християнска енория. И при все това, в този „хаос“, когато всеки сякаш е оставен да бъде себе си с всичко положително и отрицателно, което носи, отец Димитър успява да създаде и организира милосърдна инициатива в своята енория, която оцелява сякаш по чудо вече толкова години.

Пример за това е създаването на енорийската кухня – проява на милосърдие, което не се нуждае от думи, за да ти каже: „Тук си важен.“ Може би тайната на нейното дълголетие е в евангелската закваска, с която започва, а именно: „правиш добро, което не можеш да не направиш“. Благотвориш, защото не можеш да не благотвориш. Тогава делото има голям заряд и може да издържи много време, защото увлича другите, и безкористието, с което е започнато, заквасва подходящите за това дело сърца.

Търпението като сила

Главата „Храмът-аномалия“ описва нещо, което е трудно да се изрази с обикновен език – мир, който не идва от реда, а от любовта. Този мир безспорно е много крехък и постоянно е застрашаван от човешките своеволия и инат. И въпреки това в храма на отец Димитър няма строги роли и каноничен „блясък“ – но има нещо много по-важно: „Не знам какво става, но знам, че тук има любов!“, са думите на един от идващите там. Тази пастирска мяра, неформалност, естествено доверие, създават пространството, в което Бог действа.

„Може би най-удивителното качество на отец Димитър беше невероятното му търпение. Той приемаше и търпеше всичко и всички като директно изпратени му от Бога, без въобще да покаже някакво смущение или най-малко недоволство. Имаше пълно доверие в Него и непоколебима убеденост, че Той рано или късно ще изведе нещата към добър край. Затова оставяше всичко в Божиите ръце и чакаше невъзмутимо, а не се е опитваше по човешки да оправи нещата и да се избави от неприятностите. Неслучайно са запазени най-много негови изказвания точно за тази добродетел, чрез която той беше придобил голям духовен опит.  Отецът казвал:  „Трябва да търпим другите, както и нас ни търпи Господ “, „Търпи, за да те търпят и теб, няма човек без недостатъци!“, „И от това ще излезе нещо добро и полезно, стига само да потърпим малко“, „Когато те хулят, когато те злословят – понасяй! Така постъпваха мъчениците“, „Каквото и да става в теб, не пускай езика си да говори“. В някои случаи отецът чак след години е виждал плодовете на търпението си или правилността на избора си и е казвал: „Ето, сега се потвърждава, че нашата позиция е била правилна.“ От своя голям духовен опит, е казвал също: „Свещеникът трябва да може да търпи всички“, и „Когато чакаш и си търпелив в чакането, това е молитва. Търпението е молитва.“

Това велико търпение на отеца се проявяваше навсякъде – в богослужението, в отношението му към всеки човек, във всички неразбории и проблеми, които го заобикаляха. Удивително беше, че каквото и да ставаше, той никога не губеше вътрешния си мир, не се изнервяше, не се гневеше, не ставаше груб или рязък. По невидим начин отецът беше предал това свое търпение и на духовните си чеда – много от тях по неговия пример също спокойно търпяха ставащите нередности и не реагираха гневно, ако бяха провокирани“.

Както всяка добродетели, така и добродетелта на пастирското търпение, има свои отровни двойници – това може да бъдат липсата на интерес към реалното духовно състояние на хората, безразличие към тях. Това може да бъде немощ, слабост на характера – неспособност на пастира да казва „не“, да поставя ясни граници – тогава истината се смесва с лъжата и настъпва разпад. Онова, което може да задържи естествените центробежни сили в една общност, енория, група хора, всеки от които носи своя положителен и негативен багаж, е не просто търпението, а жертвеното търпение и търпението с молитва. Не търпение пред греха поради безсилие или безразличие, а търпение с болка и смирение, която прераства в молитва.

Така че наистина пастирският подход на отец Димитър е рядък – той не е съзнателно търсен и избран от него, а просто произтича от личните му характеристики и житейски път. Затова е и трудно да бъде „следван“ буквалистично, няма да бъде намерен описан в учебник по пастирско дело.

И все пак, действието на няколко духовни закона, които са универсални, се забелязва ясно в служението му на свещеник – пастирското търпение е израз на уважение към духовната свобода на човека, без която никой не може да върви напред. Пастирското търпение е израз и на смирение, защото то е изповед на вярата, че не човек променя човека, а само Господ като сърцеведец може да промени някого. И най-важното: любовта – добрият пастир обича хората и се грижи за тях не защото са добри и нравствени, а защото имат нужда от помощ.

Любовта е тази добродетел, която е мерилото и критерия за истинността на нашия духовен опит. Неслучайно Христос я показва като единствен критерий на Страшния съд, където той идентифицира Себе Си със социалните аутсайдери – бедни, болни, странници – хора без дом и корени, затворници… Тоест, Христос поставя като мяра на християнската любов отношението към „трудните“ хора – а те не винаги са нравствено прекрасните. Реалната работа с такива хора е наистина подвиг – защото те често са асоциални.

Смъртта като раждане за вечността

Смъртта е винаги момент на особена тайнственост. За отец Димитър тя настъпва така, както е живял – в молитва, в служение в храма. Останалото е тайна, известна само на Бога и човешката душа. Св. Йоан Златоуст казва, че верният, който „предава дух в молитва, още тук вкусва от бъдещия живот“, защото границата между земната и небесната литургия „се разтваря“ (Беседа върху псалм 116).