Винаги съм се впечатлявала от специфичната етимологична обвързаност на славянски думи от духовния регистър. Имам предвид, че за нас, осъзнато или не, Бог е свързан с богатство, мощите с мощ, образованието с Образ… и поне част от тези етимологични зависимости са съзнателно търсени от първите ни преводачи и проповедници, създавали нашия християнски книжовен език през IX в.
Оттогава насам, разбира се, немалко се е изменило в езика и речта ни. Немалко думи са се изгубили, други в тежки за България времена са достигнали до източните славяни чрез пренесени ръкописи или спасили се духовници. Там тези слова са продължили живота си в нови преписи и произведения, по-късно и в печатни книги, и са се върнали обратно у нас през Възраждането, нерядко с променен фонетичен облик.
Едно такова изменение скрива от очите ни старите български думи, свързани със съмѣрити, които са битували наред с производните от съмирити, а с това за нас остава скрито и част от изконното значение на съвременната дума смирение. И двете лексикални основи – съ-мѣр- и съ-мир- – съответстват на днешното ‘смирение’, а приликите между тях в звученето и структурата им вероятно са били нарочно търсени от дълбоко вярващите просветители на новопокръстените славяни. Представката съ- означава или някакъв вид общностност, нещо, което се прави с някого или е пряко свързано с нещо (срв. съ-мишленик, с-пътник, наставка семантично и етимологично еквивалентна на грц. συν-/συμ-, лат. con-/com-) или пък означава посока отгоре надолу (като в с-мъквам, с-ривам). Лексикалните корени обаче, макар и близки по звучене, са съвършено различни по смисъл. Лесно може да се досетим, че единият е свързан с мир, т.е. ‘спокойствие, състояние обратно на конфликт’, а другият – с мярка т.е. ‘вместване в определени граници, наложени от определен стандарт’.
И тук идва изненадващото за съвременния носител на българския език, който среща смирение в различни духовни контексти. Дали поради глобализацията и наслагването на западноевропейския смисъл на humilis ‘скромен’ (но и ‘нисък’, срв. също напр. англ. humble ‘скромен’, но и humiliate ‘унижавам’) върху разбирането ни за смирение, дали поради факта, че в наше време то не е добродетел, дали поради все по-редките ни действителни срещи с него, очакваме, че смиреният човек е някак (само)унизен, мълчалив, да не кажем неориентиран. Духовните четива, описващи смирени хора обаче, рисуват напълно различни образи – на весели, обичащи общуването хора, които знаят как да ободрят околните, но и как да ги мотивират, как да утешават и да състрадават, но и да отвръщат подобаващо на удари и да отстояват позицията си, как да застанат начело или да сменят ролята си с някой най-последен. Струва ми се, старобългарската основа съ-мѣр- трябва да се има предвид именно в тези контексти и означава съобразяването с морална и човешка мярка. (Срв. по-рядко използваните в наши дни западноевропейски производни от лат. modestus ‘умерен, благоразумен, спокоен; скромен; нравствен, почтен’ от modus ‘мярка’.)
Съ-мир-ението пък може да е с някой ближен (да се смириш с брата си) или спрямо някаква (конфликтна) ситуация. Което, разбира се, пак е свързано с мярка, и донякъде това, може би, е допринесло за сливането на двете лексикални гнезда в едно. Езиков фактор, който вероятно също е изиграл немалка роля, е специфичният икавизъм в говорите в Киевска Рус, от които се е зародил днешният украински език. Икавизъм в случая ще рече превръщане на ятовата гласна в и, т.е. ѣ > i (напр. хліб, сніг).
Показателно е, че в един от най-ранните паметници на старобългарската литература, преводният проповеднически сборник, известен като Учително евангелие на Константин Преславски, създаден в края на IX в., но запазен в пълния си вид в по-късни преписи (един руски от края на XI – средата на XII в. и три сръбски от XIII и XIV в.), тази разлика още се пази. В него основата съ-мѣр- е употребена 31 пъти, а основата съ-мир- – 3 пъти. Две от трите употреби на последната са в тези части на сборника, които Константин сам е съчинил, и затова нямат гръцко съответствие, а третата превежда καταλλαγή, обичайната лексема за ‘мирно споразумение’. Другата основа, съ-мѣр-, е без гръцки съответствия в 14 случая, в още 11 е съответна на ταπειν- за ‘сниженост, покорство, бедност, скромност’, също за ‘смиреност, кротост’ в новозаветни текстове, а в останалите 6 случая е паралел на глагола συγκαταβαίνω и производно от него съществително в смисъл на ‘снизхождение’.Тези данни са систематизирани във връзка с изготвяне на старобългарско-гръцки и гръцко-старобългарски словесни индекси към паметника по проект КП-06-Н50 2, финансиран от ФНИ (uchitelnoevangelie.eu).
Би могло да се направи цялостно изследване на разпределението на основите съ-мѣр- и съ-мир- в старобългарските и в по-късни паметници. Дори само беглият поглед към употребата им в Учителното евангелие обаче ни убеждава, че трябва да имаме предвид модуса, мярката (та дори и мярата, с която мерим и ще ни се отмери) като част от смирението, като негова присъща черта, не по-малко значима от стремежа към неконфликтност.
Гл. ас. д-р Екатерина Дикова е филолог и медиевист от Института за балканистика с Център по тракология при БАН. Основните ѝ интереси са в областта на реториката и ритмиката, средновековните преводи от гръцки в южнославянска среда, диахронната лингвистика, етимологията и терминологията.
