Слънцето в кърви залязва на запад.
Денят октомврийски угасва унил.
Тихо листата се ронят и капят…
След скръбен ден мойте клепачи се склапят,
аз мисля… над скути глава приклонил.Вестник дочетен, захвърлен край мене,
стои и ме гледа със тъпи очи.
Той ми разказва за страшни сражения,
за много убити, ранени, пленени,
а ето, сега безучастно мълчи.
В кръв се облива сърцето и страда
за тия, що в кърви там нейде лежат.
Капят листата… и вечер припада…
Аз мисля, как лист подир лист сега пада
сред бурята, дето мнозина днес мрат.
Господи, тука е мирна земята –
ний дишаме волно и кротък сън спим.
Но… как ли се багрят в пожар небесата
над оня край, дето бушува войната
сред ужаси, трясъци, огън и дим!
Колко ли майки през тоя час – клети –
в тъга неизказана чупят ръце,
чакат на прага, от ужас обзети,
и тръпнат сърцата им в залеза светъл
по някое скъпо на фронта сърце!
Боже, смили се над Твойте създания –
над тихите, кротки, незнайни души!
Смъртни са пламнали днес изпитания.
Светът се люлее, гори във страдания,
но Ти Сам пожара, ела, потуши!
