Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (48 Votes)

640 198781През 2021 г. се навършват сто години от кончината на големия и неповторим наш поет и писател Иван Вазов (9 юли 1850 – 22 септември 1921 г.). Когато научим историята на времето, в което живее той – края на османското владичество, борбите за църковна и политическа независимост и живота на младата българска държава, ще разберем, че ние не сме преживели и вероятно няма да преживеем никога подобни събития. И наистина! Дано повече никога нашият народ да не преживява потисничество и войни! Дано скърбите и неволите на осиротелите ни села и градове и множеството загинали воини през онези години да си останат действителност, която не познаваме!

Много творци споделят, че страданието ражда песни. Стихът е песен! А песента е цвете, което изниква в сърцето на човека. Най-възвишеното и, заедно с това, естествено желание на човешката душа е да възпее своя Творец. От друга страна, най-скъпата човешка придобивка е словото. Когато двете се слеят, тогава се ражда стихът, който възпява Бога. Религиозната поезия.

Ще погледнем творчеството на Вазов през призмата на християнската лирика и вярвам, че всички ще се убедите в силната вяра и горещото упованиев Бога и на този български творец. Всеподателят от небесата, Който винаги поддържа, вдъхновява и защитава Своите верни люде.

Иван Вазов е оставил безценно и голямо литературно наследство – поезия и проза. Сред поетичните му творби са известни повече от сто стихотворения, които се характеризират като истински религиозни творби.[1]

Първата му стихотворна сбирка е Пряпорец и гусла, издадена през 1876 г. в Букурещ, а последната – Люлека ми замириса от 1919 г., издадена в София. Тези години очертават творческия път на поета, през който навсякъде откриваме християнска лирика. Освен това цялото творчество на Вазов е пропито от християнската православна вяра: нейната сила, нейната благодатна помощ и ролята ѝ в освободителните борби на българина винаги стоят на особено място в творчеството му. Вазов, както и повечето ни поети от двете епохи – предосвободителна и следосвободителна, сапо душа и по призвание воини и радетели за свобода. В живота на повечето от тях могат да се забележат жертвоготовност и себеотрицание в името на свободата, вярата, рода и езика! Те са пример за това, как човекът в живота си винаги трябва да служи на велика цел и достойни идеали. В това отношение християнската вяра е онази свръхестествена сила, която възпитава в човека такива безценни качества и най-вече грижа и любов към ближния.

Всеки от вас би попитал: „Кой е моят ближен?“. Най-напред това е моят брат или сестра, членовете на моето семейство, моят роднина, родственик и приятел! Но не и само те. Близки и обични за вярващия християнин са всички хора, защото вярващият християнин няма врагове!

Тези идеи и мисли непременно откриваме в поетичното творчество на Иван Вазов най-напред в една проста, но безценна и съвършена песен (стихотворение), известно като „Вазовата молитва“.

Дядо Господи, прости ме,
моля ти се от душа,
с ум и разум надари ме,
да не мога да греша.

Запази ми Ти сърцето
от зли мисли и неща;
всичко виждаш от небето,
зло на мен недей пращà.

Дай на мама, дай на тате,
здраве, сила и живот;
мир, любов на всички братя
и добро на наш народ.
Aмин!

В онези времена, преди повече от сто години и след това – в продължение почти на век, това стихотворение от три строфи, лесно и понятно, е било първата молитва, която децата са научавали от родителите и учителите си. Тя заедно с Господнята молитва „Отче наш“ са били онези слова, с които учениците са започвали всеки учебен ден. И сега, ако се замислим върху тези скромни и прости, но и съвършени слова, нима не ще открием дълбоко съдържание?

Само гениалният поет може да изпее такава проста песен, в която личи чистата му, искрена и неподправена вяра в Бога и наред с това - грижата за най-скъпото и дори безценно богатство на всеки народ по света: децата! Иван Вазов дава урок на всяко дете, че то трябва най-напред да се помоли на Бога от душа; да изрече най-важните и стойностни думи, чието високо достойнство ще разбере някога по-късно в живота си: „прости ми“. Поетът, познал житейския грях и неговата гибел, желае от най-ранна възраст невинното дете да придобие разум и мъдрост и да получи от Бога защита и оръжие срещу греха. По-нататък той влага в чистото детско съзнание, което неминуемо ще познае болната природа на злото, надеждата и упованието в Твореца. Само и единствено Той, всевиждащ и всезнаещ, може да избавя от зло. Накрая, от съвсем ранна възраст поетът – изстрадал теготите и теглилата на робството – влага в детското съзнание ясната и определяща мисъл, че то освен за себе си трябва да си спомня, да мисли и да се грижи за родителите си, братята и сестрите си, за рода и народа си. Както споменахме и по-горе, в тази творба ние откриваме дълбок смисъл, огромно и важно съдържание, изказани по най-достъпен и разбираем начин. Словата му звучат, сякаш отначало са изречени от невинните детски уста.

Трябва да се отбележи, че Иван Вазов е определян от критиката още в своето време като „патриот и обществен възпитател“, а по отношение на творчеството му се казва, че то носи в себе си „образователни ценности, родолюбиви, обществено-възпитателни и религиозни идеи“.[2] Доказателство за тези думи са и някои други известни творби на Иван Вазов. Сред тях се отличава неговото любимо[3] стихотворение „Молитва“.

Тебе, Боже, аз се моля,
Теб изливам си сърцето,
Тебе, по Чиято воля
дишам, страдам под небето;
Тебе, Кой живот ми даде
и в мен разума запали,
и душата ми създаде
за мечти и идеали;
Тебе, Кой от свода тамо
сейш ми пътя със надежди,
за Кого си спомням само
във великите премежди;
прати, Боже, крепка вяра
на душа ми безотрадна,
та на кръста си под т’вара
малодушно да не падна.
Дай Ти мощ на мойта слабост –
днес е час на изпитанье, –
дай ми Ти велика храброст
в туй великото страданье –
да не клюмне мен челото
пред кумира на тълпата,
пред вида на тържеството
на силата, на лъжата.
Не оставяй стидно ази
да пропадна в бой със злото
и съмненье да ме сгази
в Тебе, в правдата, в доброто.

В трудните времена на множество войни и несгоди поетът е загрижен за бедстващите свои братя и сестри и пее социални песни, в които отново моли Бога за помощ, закрила, избавление… Скоро да свърши времето на изпитания и да се завърнат живи и здрави българските воини по домовете си. Веднъж той прави това с нежно и смирено моление, вложено в устата на самотната българска майка, която се моли пред замислената икона…

СВИРИ НОЩНАТА ФЪРТУНА,
снежни преспи вей,
пред замислената куна
кандилце мъждей.
Боже, чуй от Твойто нèбе
скръбните сърца,
тука молят се пред Тебе
майка и деца.

„Молете се, мои птички,
майката шепти,
помолете се за всички –
зимата пищи.

Планините са студени,
ледна е нощта,
молете се, деца, със мене
за сиромашта;
за войската, дето мръзне
на полето вън,
там и ваший тейко зъзне
буден, без огън.

Вихри веят ло полето
и снегът вали…
Боже, дъхни от небето,
времето стопли.

Духни, развей снеговете,
спри вятъра лош,
пални слънцето да свети
в тая черна нощ,
да им грейне, да им стопли
клетите сърца –
ще познаят, че се молят
зарад тях деца.

Молете се, мои птички,
за ваший баща,
помолете се за всички
ледна е нощта“.

Друг път поетът със свещен гняв проклина онези, които с безсърдечност и корист желаят зло на нашето отечество и народ, но пак моли Бог да умилостиви всички и да прекрати тази злочестина…

СЛЕД СЛИВНИЦА[4]

О, Боже, дай любов, дай сговор братски
и таз война мир вечен да замести.

И аз проклех я; аз проклех Милана,
проклех злодея, демона размирен,
виновника за толкоз кръв проляна.
Но той умря, покрит с позор всемирен.
Умря? Не, пак е жив! Духът му пак живее,
разпаля страсти, буди зли омрази:
Милан във цял народ сега лудей
меч душмански вдига върху нази!

Пак старата вражда неугасима!
Пак вихърът на яростта завея!
О, Господи, какъв ли край ще има
Балканската велика епопея?

В началото на 20 в. поетът се радва на новия свободен живот на отечеството ни и пътувайки често из живописния Искърски пролом пише едни от най-трогателните си разкази по действителни случаи и с действителни герои: „Една българка“ и „Дядо Йоцо гледа“. Именно там създава и едно неповторимо стихотворение, написано в Черепишкия манастир за „тайнствения манастир „Седемте престола“[5] – „Клепалото бие“.

Във глуха планинска долѝна стояла
във стари години обител светà,
кандилце блещяло, молитва се пяла
във черквица бедна, далеч от света.

И всяка неделя там старец пречèстни
клепалото биел, за служба, в зори…
Ехтели долòве от глас благовèстни,
отпращали ека гори, канари.

И радостно будел в покоя им вечни
пустините горски приветният звук,
и селяни прости от близки, далечни
села на молитва се стичали тук.

И много години в усои нечути
клепалото биел калугерът стар,
но лош ден настанал: неверници люти
земя ни сторили я плен и пожар.

Дошли с меч и огън и в туй място диво,
далечно, в неделя светà, по зори –
току-що клепало забило гръмливо.
Избягали старци във пусти гори.

Стоял, не побягнал монахът пречèстни,
и следвал да удря клепалото пак.
Ехтели долòве от глас благовèстни –
за срам и за чудо на Божия враг.

Загинал монахът под меча душмански,
на служба Господня остал до конец,
не трепнал духът му от страх агарянски,
приел за Христа мъченишки венец.

И скоро, ограбен, пламнал монастиря.
Млъкнàла навеки молитва светà.
От Божия дом не остало ни диря…
Един спомен мътен остал на света.

Един само спомен и чудо незнайно:
тук всяка неделя, по тъмни зори,
гласът на клепало разнася се тайно
по ближни долове, из глухи гори.

И селянин сепнато òчи застреля,
прекръсти се бързо, нататък завий
и плахо се шушне: – Светà е неделя!
Калугерът Божи клепалото бий!

Това е съвсем малка част от творбите на бележития наш поет и писател Иван Вазов, от които безспорно и ясно личи силното му и сърдечно религиозно чувство. Освен всичко друго християнската му вяра и надеждата в Божията сила са постоянно и вечно вдъхновение. Вярата в Бога, която единствена е в състояние да възкресява за вечен живот и човека, и отечеството – майка България. Тя е залог за силно и действено слово не само при Вазов, но и при повечето големи наши писатели и поети.

Известният Джон Ръскин, живял през 19 в., казва следното: „Нищо не може да покаже тъй ясно и тъй вярно, доколко е издигнат духа на един народ, както това показва изкуството. Велико изкуство може да даде само един народ, който има велика душа, а основа на всяко изкуство е религията. Без религия не може да има изкуство. Не може да съществува нито държава, нито семейство, нито общество. Не може да живее и човекът…“.

[1] Недялков, Х. Поезия и религия, С. 1943, с. 37.
[2] Антим, митр. Ловчански, Гаврийски, д-рД. – в техни издания от 1912 и 1938 г.
[3] Недялков, Х. Пос. съч., с. 50.
[4] Публикувано със съкращения.
[5] Лазаров, Л. „Огньове в Дефилето. Исторически очерк“ – Във: Вестник "Искри", бр. 4, с. Искрец, 2020, с. 4-5.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6c83y 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]