Няма културен народ без вяра, език и традиции. При нас, българите, тези три определящи обстоятелства са дотолкова вплетени едно в друго, че ако някое от тях отсъства, то нещо вече не е наред. Ако я няма православната ни вяра, езикът се изменя, остава пуст и неразбран, а традициите ни губят своя смисъл.
И как ще говориш този език, как ще оцениш това богатство, ако не знаеш, че св. братя Кирил и Методий са съставили азбуката ни, за да преведат на български език богослужебните книги. Как ще оцениш това богатство – езика, как ще разбереш смисъла му, ако поне веднъж не си прочел пролога на Евангелие според Йоан; където пише: „В начало беше Словото и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“. Това написаха най-наред нашите просветители с новите букви, за да възвеличат българската реч като истинско божествено слово, равностойно на другите езици, и Словото като Бог. Не само ни пробудиха, но ни направиха четвъртата културна нация в света. От Преслав до Охрид създадоха нова източно-европейска цивилизация. Днес на кирилица пишат народи, заемащи пространството от Тихия океан до Средна Европа: българи, руси, монголи, украинци, беларуси и сърби, жителите на Североизточен Сибир, както и гражданите на Северна Македония.
Но ако ние днес, във времето на себе-идола се срамуваме от вярата си, ако не познаваме Бога, Който ръководеше перото на светите Братя и техните ученици, и се лутаме сред тъмата на безверието, маловерието и суеверието, то за какво са ни езикът и традициите? Затова днес повечето млади българи и ученици са полуграмотни. Българските традиции те смятат за старомодни и ненужни и търсят да ги заместят с нови и чужди. Стигаме дотам, че някои използват латиница, за да пишат на български. Слушаме всякаква, но не и българска народна музика. Българинът не чувства българщината и кощунствено я подменя! Не го затрогва това най-ценно и богато творчество, в което са втъкани мъката и страданието, стремежите и мечтите на нашите предци – деди и прадеди. Не чете българските класици – струва му се безсмислено. Предпочита съвременните глуповати и посредствени книжлета с фалшиви съвети за лично щастие и просперитет (какво безумие!). Съвременните български автори всеки ден получават международни награди и признания, а в България имената им са неизвестни.
Заедно с основните национални белези ние изгубихме и някои важни, типични за българина черти като патриотизма, трудолюбието, любознанието и гостоприемството. Не е чудно! Според мене те произлизат от основните: вяра, език, традиции. Нашите управници в последните години още повече обезсърчиха народа с действията си. Голяма част от обществото следва неотклонно техния лош пример. В неспирен бяг след еврата на Европейския съюз не остава време за нищо друго: нито за духовност, нито за патриотизъм, нито за възпитание и истинско образование.
Все пак обаче си празнуваме празника на будителите – личностите, които събудиха нашия народ, някога спящ в безхаберие, безверие, маловерие, страх и лъжа, но никога толкова дълбоко, колкото днес! Вдъхнаха му сила за нов живот в името на свободата – с нова държава, която народът бързо обикна, с истински ценности. С познати и вечни идеали: вяра, език, грамотност, семейство, свързано с неразривната връзка на християнската любов, патриотизъм до смърт и любов към предците си. Нима последното не беше според Божията заповед: обичай баща си и майка си, която онзи българин надмина? Той не забравяше и предците си от "време оно", помнеше ги, обичаше ги и отново служеше на техните висши идеали.
Всичко това днес се изпепели! Ние сякаш всеки Божи ден обричаме делото на будителите на провал. В деня на будителите някои празнуват „Хелоуин“! А някои учители и родители подкрепят децата си в това „весело и интересно“ начинание. Не че останалите направихме празника кой знае какъв. Какво да празнуваш? Къде са днешните будители? Къде са съвременните родолюбци – защитници на вечния дух на българския народ?
Оставаме с почитта и преклонението си към онези велики личности като св. Йоан Рилски, св. братя Кирил и Методий и техните ученици Климент и Наум – българските, Преславско-Охридски чудотворци, Сава, Горазд и Ангеларий. Защо да не споменем и името на Византийския император Михаил III, който изпрати св. Братя на Великоморавската мисия, св. патр. Фотий, който пострада заради това, че даде автокефалия на Българската църква. Оставаме признателни на св. княз Борис-Михаил, който заедно със св. патр. Фотий ни направи от езичници културни християни. Св. патр. Евтимий, светците Теодосий Търновски и Йоасаф Бдински, св. Паисий Хилендарски, Григорий Цамблак, Неофит Рилски, Неофит Бозвели. А по-късно – св. Софроний Врачански, нашите екзарси Антим, Йосиф и Стефан, Иларион Макариополски, Матей Преображенски, митрополитите Борис Охридски, Климент Търновски (Васил Друмев), Методий (Кусев), Борис (Разумов) и много, много други църковни люде, които предано и жертвоготовно предадоха силите и живота си за народното духовно възрастване не само на българите, но и на всички славяни. Наред с техните имена сред военните и културните среди се отличиха и имената на предани на отечеството люде като Иван Вазов, Петко и Пенчо Славейкови, Стоян Михайловски, братята Димитър и Константин Миладинови, Георги Стойков Раковски, Васил Априлов, Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Любен Каравелов, Добри Чинтулов, Григор Пърличев, Александър Екзарх, Никола Бобев, Стефан Антонов, Иван Богоров, Нешо Бончев, Найден Геров, Йоаким Груев, Христо Г. Данов, Пейо Яворов, Елин Пелин, цар Борис III – Обединител и мн. др.
И пак опираме до народа. Къде са днешните му будители? Не бива епоха без будители и просветители, защото тогава народът страда. Този факт означава, че отново нещо не е наред, че никой не мисли за народа, че нацията е под въпрос. В такъв момент настъпват разрушителни процеси, подронва се основата, нападат вълци в овчи кожи, разграбват и разкъсват стадото. Но тъй като няма нищо случайно и всичко си има първопричина, ще се опитам да обясня нещата, както аз ги виждам.
По повод обявяването на празника на народните будители за национален през 1922 г. министър Стоян Омарчевски казва: „Първата наша грижа е да обърнем погледа на нашата младеж към всичко ценно и светло от нашето минало и да я приобщим към това минало, за да почерпи тя от него бодрост и упование, сила и импулс към дейност и творчество. Нашата младеж трябва да знае, че животът само тогава е ценен, когато е вдъхновен от идейност, от стремеж; само тогава животът е съдържателен и смислен, когато е обзет от идеализъм, когато душите и сърцата трептят за хубавото, националното, идеалното, а това е вложено в образите и творенията на всички ония наши дейци, които будиха нашия народ в дните на неговото робство, които го водиха към просвета и национална свобода през епохата на възраждането и които му създадоха вечни културни ценности през неговия свободен живот“.
С вечните културни ценности обаче се приключва през 1945 г., когато честването на празника е отменено от новата „народна“ власт. Лека-полека празникът и имената на народните просветители изчезват от съзнанието на българина; всъщност именно това е и целта на новата власт: да омаловажи значимостта на будителите и техния принос в духовното и културното развитие на България. И така половин столетие.
Чак през 90-те години на 20 в. празникът беше възстановен по предложение на Петър Константинов, председател на Общонародното сдружение „Мати Болгария“. Безспорно – истински акт на родолюбие. Не толкова лесно обаче е да върнеш един празник в сърцата на хората. Трябваше да минат още десет години, за да започне официално да се празнува като истински национален празник – с издигане на националното знаме и извършване на тържествена смяна на караула пред Президентството. А сега може би трябва да минат още поне двадесет години, докато хората започнат да празнуват, след това – други десет, докато започнат тук-там да се появяват нови, съвременни будители. И тяхното дело се очертава почти толкова сложно, като на предишните.
А дотогава ще си останем с отчаяните апели на Църквата: някой да въведе вероучение в училищата, та да можем да спасим нацията. И ако това не стане скоро, остава само едно – камбанният звън на храмовете ни, който ни приканва да се приютим при Бога, защото нашият свят, държавата (както казва д-р Румен Стоянов), на която всеки ден оставяме от припечеленото си, за да ни защитава, ни предаде. Лошото е, че камбанният звън доста често е заупокоен.
Е, нищо. Дали с него, или с някоя жална родопска песен, така или иначе ще си поплачем. Дано пък плачът и сълзите да ни пробудят! Те винаги го правят, макар и да боли…
Да ни е честит празникът и… Бог да пази България!
